Етикети

, , , , , , , , , , , , , , , ,

Кое е модерното в „Модерно предградие“, дали пък в „Дървеница“ има много дървеници или в „Овча купел“ – много овце? Имената на столичните квартали са живописни и в много случаи изглеждат странни, нелогични. Ако обаче човек се зарови по-дълбоко в историята на града, ще установи, че има съвсем логично обяснение за названията на повечето от кварталите, а някои имат вековна история или в тях е скрита някаква легенда. Софиянци са наричали кварталите си или на някакво особено явление, или на типична характеристика на местността, или на историческа личност.

През февруари 1878 г., когато София е обявена за столица на България, общината се състои от 11 694 жители. Територията й се заключава в рамките на днешния център. На север градът опира до Владайската река, на изток – до църквата „Света София“, на юг – до ул. „Солунска“, а на запад – до бул. „Христо Ботев“. Около града се простират обширни ниви, ливади и бостани.

София се разраства на няколко етапа – първо в края на ХIХ в. и след това – между Първата и Втората световна война, когато към столицата прииждат многобройни бежанци от Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини. В края на ХIХ век между бул. „Христо Ботев“ и Владайската река се оформя бедняшкия квартал „Ючбунар“. След Балканската (1912 г.), Междусъюзническата (1913 г.) и Първата световна война (1915-1918 г.) се създават нови 22 квартала. Бежанците се струпват основно в западната част на града, където изникват „Разсадника“, „Гевгелийски“, „Красна поляна“, „Захарна фабрика“. По същото време в друга част на града се разрастват кварталите „Иван Вазов“, „Лозенец“, „Хиподрума“, „Лагера“, „Стрелбище“, „Красно село“ и „Овча купел“. През 1938 г. със закон към територията на Столична община са присъединени 6 близки села – Княжево, Горна баня, Надежда, Слатина, Драгалевци и Бояна.

Особено интересно е, че повечето имена на столичните квартали датират от времето на турското робство, а някои имат и славянски корени. Престижният днес квартал „Лозенец“, който е съвсем близо до центъра на София, някога е бил горист хълм, където софиянци са ходели на разходка и са си устройвали пикници в почивните дни. Турското име на „Лозенец“ е Корубаглар, което в превод означава „лозя в гората“, а също и „изсъхнали лозя“. Известният журналист Димо Казасов си спомня, че Долни Лозенец – местността около площад „Журналист“, е била покрита с вишневи градини и само тук-там е имало по някоя паянтова къща. В подножието на хълма заради нуждите на разрастващия се град били изкопани кариери за строителен пясък и глина. „Възвишението представляваше един прорязан от пътеки гол баир с пръснати тук-таме дъбове – остатъци от някогашна гора. На платото имаше просторни ливади, към които не един път предприемахме своите дълги празнични излети. Седяхме сред ливадите, разстилахме пакетите с провизии и прекарвахме безгрижно свободния ден“, разказва Казасов в книгата „Улици, хора, събития“.

Лозенец е бил свещено място за турци и за християни. Срещу сградата на районния съд днес около останки от стара стена е разположен кварталният пазар. Останките погрешно се наричат „Римската стена“. Всъщност това е свято за турците място – стара стена от ХVI в., част от „намазгяф“ – мястото, където ходжата служел молитва за тези, които заминават за хаджилък. Край стената били наредени големи камъни, на които бъдещите хаджии стъпвали, за да се качат на конете си.

Християните от своя страна се събирали на местността Кръста, която е запазила името си до днес. Изследователката Анна Монеджикова разказва в книгата „София през вековете“, че според поверието там имало малко изворче, бликнало под краката на коня на Св. Георги. Затова в чест на светеца софиянци се събирали на Кръста на Гергьовден.

На Спасовден се служел молебен за здраве с религиозно шествие, при което събралото се множество обикаляло хълма с песнопения, начело със свещениците с литии и хоругви.

С много стара история е и името на кв. „Банишора“. След войните от 1912 – 1918 г. София се разраства основно в северозападна посока. Кварталът се оформя в сегашните си граници около 1921 г., когато местността е парцелирана и имотите са изкупени от прииждащи преселници от Македония, пише Светлин Кираджиев в книгата „София каквато е била“. Името остава от старата Банишор махала. Друг изследовател – Георги Тахов, в труда „От Средец до София“ предполага, че името Банишора датира още отпреди падането на България под турско робство. Според него то означава „бавно течаща вода“ или „баня с бавно течащ извор“. Тъй като поселището е най-далечният отбранителен ъгъл на някогашен Средец обаче, има предположение, че името идва от „бойниш“ – „укрепено място“, „ъгъл за отбрана“.

В близост до „Банишора“ пак след Първата световна война започва да се застроява квартал „Захарна фабрика“. Населяват го основно преселници от Радомирско, софийските села и бежанци от Македония. Името е взето от построената през 1898 г. захарна фабрика. Първоначално тя се издига самотна сред полето, заедно с няколко сгради за ръководния персонал. След войните околните парцели се заграбват от преселниците. Действа правилото, че ако за 1 нощ бъде издигната постройка с основи и покрив, общината не може да я събори. По този начин много бедни софиянци и пришълци се снабдяват с парче земя, издигайки с помощта на приятели и близки паянтови постройки за 1 нощ. После с много молби и ходатайства откупуват терена от общината на минимални цени.

Около захарната фабрика и близката до нея керамична фабрика около 1914 г. започва застрояването на кв. „Модерно предградие“, в което, както пише Светлин Кираджиев, освен името няма нищо модерно. Кварталът възниква върху част от землището на с. Обеля. В него се заселват работници от близките фабрики и преселници от радомирско и от софийските села.

По протежението на бул. „Константин Величков“ в началото на ХХ в. започва да се развива кв. „Разсадника“. Името му идва по доста ироничен начин. В опит да спрат разширяването на града в тази част общинските власти създават горски разсадник до жп линията за Кюстендил. След войните обаче са принудени да парцелират част от разсадника и да раздадат местата на минимални цени главно на македонски бежанци от Велес и Прилеп, на преселници от Трънско и на бедни софиянци. Близо до „Разсадника“ се оформя циганската махала „Татарли“. Основната забележителност там по данни на изследователите е кръчмата „Циганка една“. В нея пеела красивата циганка Кева, която привличала в кръчмата посетители от цяла София.

В съседство на „Разсадника“ бежанци от Егейска Македония и особено от Гевгелийско създали нов квартал – „Гевгелийски“.

На запад от „Разсадника“, по бул. „Вардар“, където сега са Трета градска болница и кино „Арена“, започнал да се оформя кв. „Красна поляна“. Първо той се казвал „Булина ливада“, понеже собственичка на голяма част от земята била туркинята Айше Ризабегова, която хората наричали буля. Името „Красна поляна“ било дадено на квартала през 30-те години на ХХ в.

Между „Красна поляна“ и „Красно село“ е кв. „Земляне“. Името му е възникнало доста прозаично – там имало разположени много тухларници, които копаели „земя“ от хълма. Затова заселниците, основно от Македония, Цариброд и Добруджа, го нарекли земляне. Името на „Красно село“ пък според сведения е измислено от поета Иван Вазов, помолен от заселилите се там селяни.

Ромските квартали „Факултета“ и „Филиповци“ могат да се похвалят с интересна история на имената си. През 30-те г. на ХХ в. на запад от „Красна поляна“ започнал да се формира циганският квартал „Факултета“. Той бил наречен така заради близката птицевъдна станция („Фермата“) на Агрономическия факултет, построена около 1922 г. Там се заселили цигани, за които вече нямало място в „Татарли“.

За разлика от сравнително младия кв. „Факултета“, „Филиповци“ има вековна история и се предполага, че името му е дадено по време на кръстоносните походи от човек с името Филип. Името е много разпространено в Западна Европа. Изследователите предполагат, че селището, което е съществувало по време на кръстоносците, се обявило под властта на лице с име Филип. Георги Тахов разказва, че по време на турското робство населението на „Филиповци“ било в доста привилегировано положение, тъй като се занимавало главно с отглеждането на ловни соколи. Заради натрупания си дългогодишен опит в опитомяването и дресировката на млади соколи, хората от „Филиповци“ получили благоволението на султан Меджит Хана (Ловджията), който заповядал турците да не ги изнудват и да не допускат насилие над привилегированата рая.

Интересна е историята и на други два престижни в днешно време столични квартала – „Хиподрума“ и „Лагера“. Те започнали да се заселват през 20-те години на миналия век. Димо Казасов дава остроумна интерпретация на името на „Хиподрума“, което идва от построения на това място софийски хиподрум. „Макар основното занятие на прабългарите да е било коневъдството, никой от техните потомци не е строил хиподруми. По завещан от векове обичай българите провеждали конни състезания на открито поле, и то един път в годината – на Тодоровден. Но дойде в страната ни принц Фердинанд Кобургготски и нареди да се построи хиподрум… Там имаше паянтова конюшна за десетина коня и един дървен навес, наречен „ложа“, с около 200 места. И те бяха много“. Въпреки липсата на интерес към конните състезания, софиянци проявяват жив интерес към земята около хиподрума и построяват цял квартал, взел името му. Казасов си спомня, че близо до съоръжението за конни надбягвания имало редица дълги, ниски и потънали в земята постройки, в които се подслонявали излезлите на лагер войници. Клубът на офицерите пък се помещавал в солидна сграда, малко по-встрани от войнишките казарми. Тъй като лагерът се считал за много отдалечен от града, офицерите получавали лагерни пари, нещо като командировъчни.

В близост до „Хиподрума“, от другата страна на бул. „България“, се разпростира кв. „Стрелбище“. Той вече е

един от елитните софийски квартали,

защото е много близо до центъра, но също така е тих, отдалечен от глъчката и опиращ в Южния парк. Този квартал също възникнал малко след войните и бързо се разраснал. Името му идва от стрелбищата на 1 и 6 пехотен полк. Земята всъщност не била никак подходяща за строеж, защото сградите трябвало да се издигат върху наводнявани пролет и есен пасища, а землището всъщност било собственост на Боянската община, заграбено от Софийска. Най-напред се застроила най-северната част от квартала, главно с бежанци от Кукушко, Царибродско, Босилеградско, която се наричала Първо стрелбище. Почти едновременно на юг се застроило второ стрелбище, главно от преселници от Трънско и Царибродско.

Легенда съпровожда и името на кв. „Овча купел“. Според исторически сведения през 1858 г. след силно земетресение в района бликнал мощен извор с лечебна минерална вода. Дори след Освобождението обаче местните не подозирали за лечебните свойства на водата. В справочна книжка от 1933 г. за балнеоложки център, построен доста по-късно, пише, че на мястото на сегашния квартал нямало никакви постройки, а само голо поле, където селяните пасели овцете си. Изворът и образуваните около него гьолове стигали чак до днешния кв. „Красна поляна“. Те обаче служели само за водопой на добитъка. Скоро овчарите забелязали, че състоянието на болните животни се подобрява, а някои дори се излекували. Така се появило и името „Овча купел“. През 1915 г. край минералните извори била построена дървена баня. Едва през 30-те години на ХХ в. започнали са се строят по-модерни балнеоложки центрове, а кварталът станал привлекателен за заможните софиянци. Те започнали да си строят вили и по-големи къщи, които давали под наем на дошли да се лекуват летовници.

Въпреки че днес не се счита за престижен квартал,

„Слатина“ е едно от най-древните селища

в страната. Свидетелства за съществуването му са открити още преди 8000 г., твърди Георги Тахов. Селото е почти толкова старо, колкото и самият град София. Името „Слатина“ е от славянски произход и се е запазило до днес. Заради разположението си – височина над София, Слатина се превърнала във входна врата към града. Специалистите дори смятат, че Слатина е била средище на кланящи се на култа към Великата майка. Заемайки място в посока към слънцето, Слатина е била навярно място, което като оброчище се е почитало и по-късно, пише Георги Тахов. Според него там е намерено и най-древното копче в българската история – с диаметър 3 см и от глина. Дори по време на Възраждането за Слатина се говорело като за земята на старите светилища.

В близост до „Слатина“ е друго селище, което съществува от древността – село Подуене. Според Тахов старото име на селото е Одиана. Той го свързва с култа към богинята на лова Диана и твърди, че там дори е имало нейно светилище. Според изследователя селото попадало в ловните предели на някогашна Сердика. Софийските села са имало свои култове, олтари и обществени имоти, въпреки несъмненото им подчинение на града. Самите сердикийци също имали предпочитание към Диана, или както траките я наричали – Артемида. Край село Враждебна, което е до Подуене, е открит релеф, в който Артемида язди елен, пише Георги Тахов. Според него подуянци са били основно соколари и ловни водачи. В Ранното Средновековие и през робството обаче името Одиана е било изместено от Подуене. То крие шопско определение за разстояние близко до София, смята Тахов. Изследователят дори твърди, че жителите на Подуене са сред тези, които сътворили името на София. Отначало те казвали, че отиват на пазар при църквата „Св. София“, но по-късно за по-кратно започнали да казват, че отиват „На София“.

Името на „Враждебна“ също е свързано с най-старата история на Седика. Според Георги Тахов то е било сред селищата край града с предполагаем еретически (богомилски) противовластнически характер. Името произлиза от старобългарското „враждение“, т. е. „преследване“. Названието обаче може да има и смисъл на землище, в което се извършва врачуване, място на врач или на човек, който се занимава с ерест.

Произходът на името „Дървеница“ също е доста особен, но и логичен. Той няма нищо общо с неприяните животинки дървеници, а с дърво. Според Георги Тахов Дървеница било отделно село, първоначално наричано Дървеничище или Дървениче. В пряк превод то означава село от дърво. Името дошло от факта, че вратите, стените и всичко останало в селището били сковани от дърво. Данни за съществуването на селото има още от турско време, то било средище на хайдушки чети, а по кърджалийските времена имало собствена отбранителна система, заграждения от насипи и дървен материал, а населението било въоръжено, нещо необичайно за онези времена.

С дървета е свързан и произходът на друг голям жилищен квартал на София – „Обеля“. Според д-р Анна Димитрова името се среща още през ХV в. в турски документи като Обеле, а през ХVI – ХIХ в. – като Обеля. Според изследователката в основата на името на селото е запазена старинната дума „обел“, която означава „гора, обградена с обелени колове“. Думата е производна и от глагола беля или обеля. Със същата основа е и думата „забел“ – „бранище, дребна гора“. Формата „обеля“ е старинно прилагателно. Предполага се, че първоначално името се е състояло от прилагателно и съществително (вероятно „обеля гора“), но по-късно втората част е отпаднала, смята Анна Димитрова.

Името на кв. „Орландовци“, който днес се свързва с Централните гробища и не навява приятни асоциации, също крие вековна история. Георги Тахов допуска, че то може да идва от орла или орли. Вероятно е обаче да има и латински произход, както и името на Филиповци. Възможно е по време на кръстоносните походи да е получило името си от човек на име Орлан или Орландо. След Освобождението кварталът 3 г. носел името село Райна Княгиня, но то не успяло да се наложи, защото жителите му продължили да използват старото название.

Жителите на Драгалевци трябва да са много горди с предците си, защото според Георги Тахов името на селото, сега столичен квартал, идва от две думи – „драг“ и „леф“. Т. е. драги левци или силни, смели и добри войници. Името се среща в различни разновидности – като Длаголефча, Драгулевци и Драгалевци. Коренът обаче е един. Селището е много старо, а по времето на Иван Александър и Иван Шишман близо до него е бил съграден Драгалевският манастир, вероятно като признание за това, че драгалевчани били едни от защитниците на Средец.

3994

5624