Етикети

, , , , , , ,

Топонимите (или местните имена) са плод на народното творчество и отразяват преди всичко особеностите на географския район с неговите природни отличителни белези, особености на стопанския живот на населението му, названия на притежателите на земи (фамилни имена, титли, прякори, звания) и др. Поради всичко това топонимите са нематериални източници, които отразяват социални, битови и духовни особености, т. е. те дават данни от исторически, езиковедски, географски и етнографски характер за населението на даден район. Със своя произход и устойчивост топонимите се явяват като неписани паметници на народното творчество, като историческа памет на народа. Местните имена са многовековна неръкотворна книга, която запознава поколенията с присъствието на едни или други народ на дадена територия. Освен всичко друго дава сведения за развитието на езика, неговите наречия.

Топонимията като наука е дял от ономастиката и се занимава със значението и имената на географските обекти, които имат съществена роля в живота на хората и чрез които те се орентират в заобикалящия ги свят. Задача на топонимията е да събере, класифицира и разкрие закономерностите, отнасящи се до възникването на конкретните имена на обектите. Картографията от своя страна е тясно свързана с топонимията. Тя е консуматор и разпространител на топографски имена. Топографско картографиране на територията на България е започнало още по време на Руско-Турската война (1877/1878 г.) Тогава, към руските войски е бил сформиран топографски корпус, който е създал необходимата триангулачна мрежа и извършил топографска снимка на територията. Тя е послужила за съставяне на топографска карта в М 1:42 000, известна още като „едноверстова”, с височина на сечението през 5 сажена (10.67 м).

У нас, пръв, който се интересувал и е събирал топографски имена от нашите земи е бил Г. С. Раковски в предговора на проектираната ІІІ част на „Показалеца” съобщава, че „името Котел на санскрит означава умалено, оградено с крепости място”(Г.С.Раковски, Показалец и ръководство І, Одеса 1859г.), а в третата част казва, че топонимията на този град показва връзка с равнините на Индия и една от нашите няколко държава в Азия.
Петко Р. Славейков е събирал имена от всички краища на България с намерението да издаде своя „Географски и исторически словар на Балканския полуостров”, но този материал е изгорял в пламъците на Старозагорския пожар през 1877г. В него той обяснява значението на някои имена, което е видно от статията му „Няколко думи за Пловдив”, сп. Наука (1882г.). Константин Иречек, както в своята „История на българите”, „Военният път от България до Цариград” и в „Пътувания по България” се спира върху произхода и значението на селищни и речни имена по българките земи. И Марин Дринов, се спира върху някои топографски имена.
Интерес към местните имена са имали и И. Д. Шишманов, А. Илиев, проф. А. Иширков, проф. С. Младенов, проф. Д. Дечев, Ж. Чанков и др.
Друг който се занимавал задълбочено с топонимията на България е Васил Миков, археолог и историк, уредник на Народния музей (1943 г.).