Етикети

, , , , , , , , , , , ,

В друга статия, публикувана тук се изброяват старинни български думи, използвани от нашите предци за обозначаване на различни типове горски територии, част от които не са се запазили в съвременния книжовен език и са изчезнали в говора. Благодарение на географските имена (топоними) част от тези думи са се запазили до днес. Какво неоценено богатство предствлява топонимията откриваме в името на един проект на Центъра за българска ономастика към ВТУ за досъбиране и изследване на топоними из цялото българско землище – Тезаурус. В превод – съкровищница. И българските земеписни имена са точно такива – съкровищница на българската история, бит, култура и език.

Целта на тази статия е да допълни по-горе споменатата статия, както добави местни имена от турско-арабски произход, използвани навред из България. Необхохими са са някои допълнителни разяснения относно географски имена с такъв иностранен произход и появата им на наша почва, затова ще започнем с тях.

Тъй като живеем по места, обитавани от хора от най-древни времена, географските названия са от най-различен произход – тракийски, древнобългарски, гръцки, а като най-късен пласт – турски. По правило турското население по нашите земи е било малобройно и миграциите му са свързани с военно-административното устройство на Османската империя. За липсата на компактни маси от такова населние говори привилигирования статут на част от българското население – войнугани, доганджии, дервентджии и т.н. Редно е да се отбележи, че населението от турски или сроден произход (черкези, юруци) из разните краища на българското етническо землище се появава по-компактно към средата и края на XVI в. и то като цялостна политика на Високата порта за пълно подчиняване и асимилация на местното население чрез верски, административен и друг вид гнет. За пример можем да посочим масовите насилствените помохамеданчвания на българско население от източните и средни Родопи. В други краища на страната пък преименуването е било чисто административна мярка за промяна (подмяна), която се отрязява във всички аспекти от живота на хората.

И до днес в основата на името при някои селища е турското им название: Хасково от старото Хаскьой, което означава османско феодално владение; Харманли – от харман; Пазарджик, Кърджали и т.н. За съжаление обаче, ние не знаем как преди падането ни под турците са се наричали много от нашите градове, планини, реки и пр., които сега носят турски наименования, какъвто е напр. случая със Сакар планина, Ески Джумая (букв. „стария [петъчен] пазар“, сега Търговище), Чая и пр. Турците преименуват Родосто на Текир-да(г)ъ (по името на близката планина), Сушица – в Карлово, Места – в Кара-су и пр. И това не без „любезното“ съдействие на гръцки попове и какви ли не други българомразци и откровени безродници, които крали и горили множество документи, книги, царствени грамоти от ранното средновековие насетне. Става въпрос за един цялостен погром върху писаната история на България.

Веднага след Освобождението започва и промяната на селищните названия от чужди, главно турски произход. Тази промяна е ставала перодически в различни времена като са били преименувани предимно селищни имена (ойконими). Повечето селищни названия са били побългарени през 1903 год., но особено много села и градове са били преименувани през 1934 год., когато по нареждането на Министерството на вътрешните работи са били променени 1600 селищни названия. Били променени и всички селищни названия от чужд произход в Добруджа, както и имената на някои планини, реки, равнини и върхове в различни краища на страната. Но трябва да отбележим, че както по-рано, така и при последвалите промени на селищните и местните названия са допуснати много и с нищо неоправдани грешки, които при добро желание биха могли да се поправят.

Комисията, натоварена през 1934 год. с преименуването на селищата, повече е възприемала и одобрявала имената предлагани от общинските съвети или други „силни на деня“ лица. Ако по-внимателно се спрем на новите селищни названия от 1934 год., ще видим, че членовете на тази комисия, голяма част от които са били специалисти, не са държдали сметка нито за миналото, нито за местните особесности на земната повърхност, почва, растителност и животинско царство, занятие на жителите, нито най-после за хубавите местни имена (топоними), каквито се намират в землищата на много от преименуваните селища.

Едно от най-често срещаните земеписни имена е ‘кория‘ (понякога и курия) е заемка в българския език от тур. ‘koru’ горичка. Широкоразпространено местно име из цялото етническо землище. Значението на българска почва е ‘усвоена, стопанисвана гора (с определен собственик’.

Топоними: Кория – местн. в земл. на с. Ярловци, общ. Трън; с. Неделище, общ. Драгоман; Високата кория – местн. в земл. на с. Чоба, общ. Брегово и много други включително с. Корията, общ. Севлиево. Топонимът е разпростанен из цялата територия на страната, дори и в райони където не е живял и един турчин.

Думата ‘орман‘ е заемка от турския език със значение гора. Най-известен в национален мащаб е топонимът Делиорман (Лудогорие).

Топоними: Орман – местн. в земл. на с. Фотиново, общ. Кирково; Орманова чука – местн. в земл. на с. Бял извор, общ. Опан; Орманчето – местн. в земл. на с. Бероново, общ. Сунгурларе; Орманица – местн. в земл. на с. Подгоре, общ. Макреш; Орманска лъка – Биволаре, общ. Долна митрополия. При последните два примера се наблюдава типично българската наставка –ица, а Орманска лъка е двусъставно българо-турско земеписно име. Като трябва да се вземе предвид, че наставката не се използва са умалително.

Думата ‘ачма‘ е заемка от турския език и нейното значение в топонимията е ‘сечище, разчистено от дънери, корени, за да се отвори земя за обработка‘. Предвид, че в миналото огромни площи от земната повърхост са били заети от гори, разчистването им за обработваеми площи по различни методи е довело до появата и на различни думи. Типично български стара думи, съотвени на ачма са коренеж, коренище и др.

Топоними: Ачма – местн. в земл. на с. Мрежичко, общ. Руен; с. Крайгорци, общ. Върбица; Ачмалъка – местн. в земл. на с. Мъглен, общ. Айтос; Ачмите – местн. в земл. на с. Тополи, общ. Варна.

Янъклък е друг топоним, срещащ се из българското землище. Образувана е от тур. yanik ‘горя, изгарям‘ и наставка за съществителни имена –lik. Тоест ‘горяло място, пожарище‘. Често чрез запалване на горите в миналото е разчиствана земя за създаване на ниви.

Топоними: Янъклък – местн. в земл. на с. Каменарци, общ. Кърджали; с. Ночево, общ. Черноочене; с. Троица, общ. Велики Преслав; Янъклъка – местн. в земл. на с. Стоманево, общ. Девин; с. Бяла церква, общ. Павликени. Среща се и хибридното Пожарлъка – местн. в земл. на с. Воден, общ. Първомай; с. Орешец, общ. Асеновград.

Следва понятието ясак ‘бранище‘ (от тур. забранен). Бранище е гора, забранена за паша, сеч или други дейности. Среща се предимно в средна и източна България.

Топоними: Ясака – местн. в земл. на с. Малка поляна, общ. Айтос; Маринка, общ. Бургас, преименувано поради неизвестни нам съображения на Канала; с. Николово, общ. Хасково; Ясаклък – местн. в земл. на с. Манастирско, общ. Лозница; Ясак изток– местн. в земл. на гр. Плиска, общ. Каспичан, Дюзясак – местн. в земл. на с. Черенча, общ. Шумен. Среща се и Кору ясак – местн. в земл. на с. Присад, общ. Созопол, което само подкрепя етимологията предложена за пръв път от Ив. Дуриданов. Габров ясак – местн. в земл. на с. Кюлевча, общ. Каспичан, от който топоним разбираме, че става дума за бранена гора от габър.

Кьоклюджа (кюклюджа) е дума от диалектен турски и буквалното ѝ значение е ‘изкоренено място‘. Среща се като ойконим (селищно име) в североизточна България – старото име на с. Звездица, общ. Варна и с. Венец, област Шумен. За Звездица е известно, че е основано от няколко черкезки и татарски семейства към 1850г., занимаващи се с дърводобив. Поминъкът на първите заселници обяснява селищното име.

Понятието балталък (от балта ‘брадва‘; където играе брадва) е особено ограничено вещно право на ползване върху гори, отстъпено от султана на общините. Размерът на балталъка се е определял от броя на домакинствата в съответното село или град. Балталъците са служили за задоволяване на нуждите на живеещите в съответното населено място. На съвременен български език думата няма точно съответствие, но от чисто лесовъдско естество такъв режим на ползване на гори има и днес. Това са случаите, в които лесничействата определят сечища за добив на дърва от населението. В проучванията се оказва, че се е приемало за крайна точка на балталъка мястото, до където се е чувал гласа на петела от населеното място.

Топоними: Балталъка – местн. в земл. на с. Гиген, общ. Гулянци; Кърпачево, общ. Летница; Стоките, общ. Севлиево; Балтажийка – местн. в земл. на с. Кирилово, общ. Ст. Загора; Балталък – местн. в земл. на с. Стоманево, общ. Девин.

До 1912г. с. Габерово, общ. Маджарово е носело името Гюрген. Чуждата дума ‘гюрген‘ е със значение габър (Carpinus betulus). Освен ойконим (селищно име) думата се среща и като топоним със значение ‘група габърови дървета, габрова горичка‘.

Топоними: Гюрген – местн. в земл. на с. Априлци, общ. Кирково; Гюргеня – местн. в земл. на с. Асен, общ. Павел баня; Гюргенлик – местн. в земл. на с. Шиварово, общ. Руен; с. Спахиево, общ. Минерални бани (Хасково).

Радѝка – според Дуриданов ‘дребна гора‘ от новогръцки. Радѝка е и река в западна Македония, извираща от планината Враца (дял на Шар планина). В народния говор радѝка е друго име на глухарчето (Taraxacum officinale).

Топоними: Радичката – местн. в земл. на с. Православен, общ. Първомай; Лясновата гора (Ля̀сновата радѝка) – местн. в земл. на с. Драгойново, общ. Първомай;

Значението на ‘чест‘ е в топонимията е ‘гъст, непроходим‘. Чилия произхожда от тур. çaliklik – храсталак, буренак.

Топоними: Честата чилия – местн. в земл. на с. Диня, общ Раднево, Честото дъби – местн. в земл. на с. Малко градище, общ. Любимец, Честите присади – местн. в земл. на с. Сушица, общ. Стражица. Като присад е вид едра сочна круша или присадено овощно дърво.

Към края на изложението ще споменем и няколко думи за горска територия, които отсъстват в статията на Л. Йорданов „Старинни думи за местности, където е имало гора“.

Едната е ‘обеля‘ – частично забелени стволове на дървета за маркиране на забранена за паша, сеч и прочее гора (подобно на бранище) – днес кв. на София (вж. и местн. Обеля в земл. с. Чокманово, общ. Смолян; А. Саламбашев твърди, че произхожда от ‘въбел‘).  Като селищно име – Обел, общ. Благоевград – на 4км от границата с Македония. Горна обеля – в земл. на с. Кладница, общ. Перник.

Лѝсина ‘място без гора, голина‘. Срещат се МИ Лѝса планина (с голо теме), с. Горна и Долна Лѝсина, Босилеградско, сега в Сърбия; Лѝсина долина – местн. в земл. на с. Стрезимировци, общ. Трън; Мала лѝсина – местн. в земл. на с. Комщица, общ. Годеч; Лѝсината – дол в земл. на с. Бойковец, общ. Ботевград.

Опала̀к, опаля̀к ‘горяла гора‘, от ‘опал‘ пожар у речника на Н. Геров; МИ Опала̀ка – местн. в земл. на с. Лопян и с. Осикова Лакавица, общ. Ботевград; Опалѝка – местн. в земл. на с. Врачеш, общ. Ботеград;

Обсек ‘млада гора на мястото на изсечена‘. Произлиза от об-сека̀. МИ Калугерски обсек – местн. в земл. на с. Литаково, общ. Ботевград; Обсеко – местн. в земл. на с. Церово, общ. Своге.

Лещак ‘лескова гора‘, а не нива или място засято с леща (Lens culinaris). МИ Лещак дере – местн. в земл. на с. Агатово, общ. Севлиево; Лещако – местн. в земл. на с. Опицвет, общ. Костинброд; Вероятно и махалата Гу̀сто лѐшье на с. Долна Лѝсина, общ. Босилеград попада в този списък.

Забер/забел – също частично обелени дървета за маркиране на забрана. Среща се предимно западна България – местн. Заберо – земл. с. Гара Бов, общ. Своге; Дългия забер – местн. в земл. на с. Челопек, общ. Враца; Връчкия забер – местн. в земл. на с. Оселна, общ. Мездра; Забел – с. в общ. Трън; Забел – местн. в земл. с. Гранитово, общ. Белоградчик.

Извън днешните държавни граници наименованието се среща в Македония, което въобще не бива да поражда учудване у нас. Например местн. Долни и Горни Забел, земл. с. Добри дол, общ. Сопище. В Косово – с. Горни Забел, Пашин забел – местн. в земл. с. Велике Рибаре, Катин забел; с. Забела, общ. Пожаревац и др. В продължение на хилядолетия, като се започне от VII век, българите представляват основната част на населението на Косово. Според турски статистики дори до началото на Балканската война те все още са втората след албанците по численост народностна група в областта. Смехотворни са твърденията за Косово като „люлка на средновековната сръбска култура“, за каквато сърбите представят краткосрочния си допир с византийската цивилизация. Всъщност, влиянието на Византия е трайно осезаемо единствено в българските земи.

Наличието на тези и други макро- и микротопоними само подкрепя доказателсвата за българско присъствие по тези земи в миналото.