Етикети

, ,

          Градчето Босилеград[1] някога е било малко село в състава на общинския център – село Извòр. В най-стария запазен документ от 1570 г. в ТИБИ[2] селището е посочено с форма Пусилград, пазеща най-стария автентичен изговор на името. Градът е разположен в областта Краище, част от Западните български покрайнини, на 44 км от Кюстендил, на 60 км от град Сурдулица и на 100 км от Враня. В момента (към 2001 г.) жителите му наброяват около 2200 души. Според сведенията на краеведа Йордан Захариев, дадени в изследването му „Кюстендилско краище“, Бусиловград е разположен в северния край на Бусиловско (Бусилково) поле, под връх Рисовица. През средата на това поле тече река Драговищица, десен приток на Струма. Местните жители изговарят името на града с у в начална сричка, подобно на записа у Захариев.

bosilegrad

Както повечето села в областта Краище, така и това селище е пръснато на махали. Макар името му Бусилиград да няма славянски произход, обаче повечето от махалите му носят чисто славянски названия. Например: Селò (централна махала), Рàмни дел, Дòбри дол, Рàнинци, Божѝкинци, Цвѐтковци, Ковàчковци, Пàвловци, Цвѐинци, също така махалите Кръс, Прѐслъп, Лѝпа, Богослòв трап, Воденѝците и др.

Сегашният Босилеград е построен върху развалини от старо селище, в което са намерени зидове, глинени делви и монети от римската императорска епоха. Разкрити са и основите на голяма епископска църква, остатъци от стъклени кандила и един камък с нечетлив надпис. Недалеч са открити и основите на римска баня. Наоколо има следи от късни некрополи, което е доказателство, че селището е съществувало и през средновековието. Запазено е народно предание, че областта е била под управлението на двама български войводи: крал Бус (Буса, Бусил) и крал Бранко. Крепостта на Бусил се намирала в местността Градище и носела името на владетеля й. Крепостта на другия местен феодал – „крал“ Бранковски, се намирала на върха Кумѝца, до днешното село Брàнковци, на 15 км югозападно от Босилеград. Във връзка с произхода на босилеградското село Брàнковци има смътно предание, че край това село е станала последната битка на сръбския деспот Георги Бранкович с турците през XIV в. (Й. Иванов, Северна Македония, 1906, с.219).

Когато турците в края на XIV в. покорили Кюстендил, войводите Бус и Бранковски се държали още дълго време в планинските си крепости. Но след продължителна обсада, паднала крепостта на Бранковски. За да превземат крепостта на Бусил, турците си послужили с измама. Прекратили за известно време нападението и насила принудили пленения Бранковски да изпрати покана на Бусил да дойде, за да се видят в църквата „Св. Спас“ при село Рàйчиловци, тъй като турците уж вече се били оттеглили. Бусил заповядал на своите хора да пазят зорко крепостта му и се явил на срещата. Когато стигнал при църквата, бил заловен от преоблечени в християнски дрехи турци. Заедно с войводата Бранковски двамата били изтезавани жестоко и убити. Тогава турците изгорили селището, разрушили крепостта, а голяма част от жителите изклали или заробили. Същата участ постигнала и селището при Райчиловската църква. Така цялата котловина запустяла. След дългогодишно затишие, тук дошъл селянинът Паунко Ковач от с. Конопница, Паланечко. Сред обраслите с гори и храсти руини, той открил подземни ходници, керамика и железни стрели. Поселил се тук и основал първата махала Ковачка на днешния Босилеград. (По Йордан Захариев, „Кюстендилско краище“, с. 306-317).

За съжаление не са запазени оригинални исторически летописи за драматичната епоха на XIV век и събитията през следващите векове. Липсата на такива документи се запълва донякъде от оскъдните народни предания.

По всяка вероятност, съвременната книжовна форма Босилеград представлява славянизиран облик на най-стария известен за сега документален запис с начална морфема Пу- в Пусилград или Посилград от 1570 и 1576 г. (Стойков 1960:442; ИБИ т. XVI, с.145). Йордан Заимов определя името като изконно славянско и го извежда от личното име Босил или диалектната дума босил ‘босилек’ и привежда успоредици: срхр. bosil, bosilj ‘босилек’, хърв. топоним Bosiljevo, личното име Bosilković (AR). Той предполага една вероятна дисимилация на вокалните групи и – и ˃ и – е от предполагаемо начално ⃰ Босилиград, с прилагателно с наст. –jьи от лично име Босил (Заимов 1973:77; 1988:30). А. Чолева-Димитрова приема за убедително тълкуването на Заимов, като привежда и допълнителни примери със същата славянска основа, почерпани от други топонимични монографии (Чолева-Димитрова 2000/год. XXIII/:68/.

Според нас, славянски е само структурният модел на името, притежаващо суфикса jьи и втория компонент град. Обаче прилагателната основа на единия от документалните записи в Извори за българската история съдържа формата Пусил. Явно началното тук П е турски изговор на етимологичното Б. Загадката е по-скоро в следващия вокал -у-, за който е най-лесно да се допусне, че е резултат от редукция на първично неударено -о- във форма Посил /=Босил/ . Но в документа се вижда, че по-ранната засвидетелствана форма е тази с -у-: Пусилград /1570 г./. Освен това, местното население упорито пази старинното предание за местния средновековен владетел Бус /Буса, Бусил/, наричан тук „крал“, вероятно по сръбски маниер, вместо княз.

Според нас, първоначалната форма на ойконима вероятно е била с –у-, т.е. ⃰Бусилиград. Това е славянски структурен модел, съдържащ кумански антропоним ⃰ Бусил, производно от ⃰бус + славянски суфикс –ил, по аналогия на позаните ни Братѝл, Войсѝл, Страхѝл, Стоѝл, Божѝл и под.

Като разглежда селищните имена Бусинци и Бусманци, османистът Валери Стоянов предполага, че в тях се крие куманската лексема бус. За нея той привежда успоредици от кипчакските езици boz, pos ~ buz/bus със значение ‘сив, гълъбов, сивокафеникав, беловат, блед, бял’. От куманските диалекти лексемата бус е проникнала в руските говори с формата бусый. Някои от приведените кумански антропоними завършват на тюркски уподобителен суфикс – ман, например Бỳсман, Дермàн, Дỳшман, Шишмàн и др. (Стоянов 2000: 243, 256). Цитираните тук примери стоят близо до куманската хипотеза за Босилеград, но не бива да забравяме, че структурният модел на името е с наставка –jьи, датираща от праславянската епоха и срещана в топоними от XI-XII век. Някои от тях фигурират в книгата на Заимов „Български географски имена с наст. –jь“, 1973 г. Освен това има примери като селищното име Градомàн в Софийско, които са композитни и съдържат славянски елемент град. Славянските наставки –ци/-инци/ се съдържат в селищните имена Бỳсинци /Трънско/ и Бỳсманци /Софийско/, документирани в турски данъчни регистри. Те обаче са възникнали на славянска езикова почва сред българското население. Най-вероятно повечето от тези имена с хибридна структура са наследени от XI-XII век, когато в пределите на Византийската империя е имало многопосочно разместване на куманско население. Оттогава датират многото топоними с етнонимна основа куман/ин/ на различни места. В подкрепа на тези предположения посочваме следните ойконимни паралели:

            Бỳсинци, село в Трънско /откъдето произхожда известното Бусинско евангелие/. Селото е отбелязано в турски документи от 1453 и 1576 г. /Р. Стойков, с. 378/. Йордан Заимов правилно посочва, че името иде от изчезналото лично име Буса, обаче отхвърля възможността да е в етимологична връзка със староруското лично име Буса, Буславъ /често в речника на Морошкин, с. 30/. Той го свързва с друго изчезнало лично име ⃰Блъсъ, Блъско, което е неубедително като довод.

Бỳсманци, село в Софийско, отбелязано в документи от 1430 и 1576 г. /Р. Стойков, с.378/. – Според В. Миков името е от изчезнало лично име Бусман от куманско-печенежки произход /Миков 1943: 81, 89/.

Бусилци, село във Велешко, което Заимов определя като редуцирана форма също от Босил, с вокал о /Заимов 1967: 218/.

Бусино /боусино/, заселище при село Кор̀иша, Призренско. Документирано в Душанова грамота от 1348-1353 г. и посочено от Ст. Новакович в книгата „Законски споменици“, с. 686.

Бỳзовград, село в Казанлъшко, носещо името си от едноименна старопланинска крепост в региона, в който през Средновековието и около Крън са имали владения династията на българските феодални владетели Елтимировци и Тертеровци.

Бузяковци, махала към Вакарел, Елинпелинско.

В речника на Ст. Илчев са отбелязани лични имена Бỳзо, Бỳзол, Бỳско, фамилни имена Бусàлов, Бусàгов, Бузàнов, Бузàтов /Илчев 1969: 91, 94/. Срещат се и микротопоними Бỳзин вир при Кремен, Разложко; Бỳзови торѝща, Бỳзовото, Бỳзов кỳтел във Врачанско.

За някои микротопоними има и второ възможност за тълкуване на съдържащия се в основата им елемент бус. Намираме го в композитния топоним Висѝбус при с. Белут, Босилеградско. Името е с праславянски императивен структурен модел. Местните жители го обясняват с диалектната дума бус ‘къс земя с трева, чим’. Същата дума с това значение е посочена и в БЕР, т. I, с. 92 за говорите в Западна България, като са приложени и производни форми бусье, бỳсер, бусѝка ‘растение дива трева’, бỳсеница ‘колиба покрита с бус’, чрез срхр. бус, заето от итал. busso, bosso ‘храст, зеленина, чемшир Buxus sempervirens, лат. buxus ‘чемшир’. Подобно обяснение е дадено при друг топоним – Бỳсовете, склон при село Морàвица, Врачанско, от дума бус ‘китка, храсти’ в говора; друго местно име е Лѐдено бỳзе /събирателно от бỳсье с озвучено с ˃ з/ при с. Гь̀оврен, Девинско; селищно име Бусарцѝ, махала към село Габрешевци, Кюстендилско. Обяснено е правилно от Заимов , от ⃰ бус̀ар ‘място с много бусове’, подобно на букàр, лип̀ар, но според автора, възможно е да стои във връзка с бỳсар ‘който живее в колиби, покрити с бусове’ /т.е. чимове/.

Документално засвидетелстваното име Бусилиград /Пусилиград/ очевидно съдържа в основата си лично име Бусил. Поради тази причина то не може да се изведе пряко от лексемата бус, защото би се получила формата ⃰ Бусиград. Самият антропоним Бусил също няма семантична мотивираност в диалектния апелатив бус ‘къс земя с трева, чим’ или пък ‘китка, храсти’, освен ако името има някаква стара апотропеична функция, каквато срещаме в лични имена Мъ̀рво < мъ̀рва троха, Щъ̀рбо, Вỳко, Грỳйо и под. В такъв случай трябва да се съобразим със съществуването на двата омонима от различен езиков произход: бус¹ ‘къс земя с трева, чим; китка, храсти’ /от лат.-сръб./ и бус² ‘сив, гълъбов, беловат, блед, бял’ /от кумански диалект/.

Автор: Гергана КАЦАРОВА – ПАПА

[1] Днешната форма Босилеград, според нас неавтентична, вече е нормативно утвърдена и въведена в административна употреба. Тя почива на народната етимология, но едва ли е нужно тепърва да я заменяме с истинската етимологична Бусилиград.

[2] Турски извори за българската история