Етикети

, , , , , , , ,

Село Вировско се намира в източната част на голямата Пещенска котловина, оградена на юг от бърдо Веслец, а на север – от високия рид Стръница и Борованската могила – последните възвишения от Предбалкана. На запад котловината се ограничава от самотната височина Милин камък (460 м), а на изток – от разклоненията на сливащите се Веслец и Стръница. Борованската могила е висока 424 м, а връхната точка в северозападната част на Стръница – Горелата могила е 425 м. В тектонско отношение Пещенската котловина влиза в обсега на Мраморенско-Каменополската част на Белоградчишкия антиклинорий. Тук основната структура е Мраморенската антиклинала, която може да се проследи на изток от р. Ботуня, северно от Милин камък, през Каменополското възвишение до долината на р. Искър южно от с. Реселец. Веслец, от една страна, и Борованската могила и Стръница, от друга – представляват южното и северното бедро на Мраморенската антиклинала.

Пeщенската котловина е хълмиста в южната и източната си част и сравнително по-равна на северозапад – по посока на Милин камък и селата Баница и Мраморен. Надлъжни хълмове ограждат тесни долини, през които лъкатушат притоците на р. Скът.

Районът на север от Маняшки връх (781 м) – най-високата част на бърдо Веслец, известен с наименованията Речка и Подвеслеца, е изворната област на р. Скът, която отводнява Пещенската котловина. Тук реката приема малки притоци – отдясно: Речка, Тишевишката бара, Енева, Вировчица и Върбишката бара, а отляво: Мраморчица и Банишката бара. Всички десни притоци идват от Веслец, а левите както следва: Мраморчица извира от южния склон на Милин камък и над с. Мраморен приема водата от карстовия извор Брода, а Банишката бара води началото си от „езерото“ и се подсилва значително от изворите в центъра на с. Баница. Лъкатушейки на север през равнината, Скът събира водите си с тези на р. Огоста близо до мястото на вливането им в Дунава. По равния южен склон на Стръница са засадени хубавите вировски лозя, а в подножието й три групи вековни дървета показват местата на три големи извора – Вълкан, Чешмата и Чутората. Водите на Чутората са каптирани и се използват за водоснабдяване на селото. Изкачи ли се човек на билото, при ясно време на север от Стръница се открива панорамна гледка към обширната Дунавска равнина, а на юг се вижда Пещенската котловина с десет села: Върбица, Вировско, Тишевица, Горно Пещене, Голямо Пещене, Мало Пещене, Оходен, Баница, Мраморен и Веслец. Вият се шосета, блестят малки язовири, а далеч на юг, оттатък Веслец, се синеят веригите на Стара планина. От Стръница може да се види и паметникът на връх Околчица във Врачанския балкан, издигнат на лобното място на поета-революционер Христо Ботев. Тук, във Врачанския край, завършва неговият прекрасен бурен живот и започва безсмъртието му. През западния край на Пещенската котловина минава Ботевата алея. Тази 120-километрова алея очертава пътя на Ботевата чета от Козлодуй до Балкана.

Село Вировско е разположено от двете страни на малката река Вировчица. Тя извира от Веслец (Цаконски район). Нейно начало са изворите Голям и Малък Разбой и Паавец. Тече през Бешовишкото и навлизайки в землището на Вировско, пълни басейна на язовир „Ливагето“. След като мине през ливадите в подножието на Велчов връх и Карашки връх и достигне местността „Карчов лъг“, отдясно приема водите на „Бука“ и други малки извори. По-надолу тече през обработваеми площи, минава през селото и по широка лъка бавно се вие на северозапад. Вировчица се влива в р. Скът недалеч от с. Голямо Пещене. Тя има дължина към 12 км. През летните месеци в горното си течение пресъхва. Освен нея през района на Вировско тече и Върбишката бара. Тя минава северно от селото по долина, почти успоредна с тази на Вировчица. Пролетно време, когато се топи снегът, и при силни валежи много долове се стичат в двете реки. Само потокът отдвата извора Вълкан и Чешмата не пресъхва през цялата година. Той се влива във Върбишката бара.

Още в най-дълбока древност, на три км северно от селото, на едно голямо пространство около изворите Вълкан, Чешмата и Чутурата е обитавал първобитният човек. Там, главно по Витлешката могила и Чешменското равнище, са намерени каменни чукове и брадви, каменни мотики и парчета от примитивно изработени глинени съдове, които се пазили в музейната сбирка на училището. По тези материали съдим, че първобитните хора са обитавали този край през каменно-медната и бронзовата епоха (IV – II хилядолетие преди н. е.).

Към V век преди н. е. около изворите Чешмата и Чутурата се образувало богато тракийско селище. И сега могат да се открият на повърхността на земята доста Останки от камъни и тухли, отломъци от цигли (тегули), глинени съдове в сив и червен цвят, глинени тежести за вертикален тъкачен стан и прешлени за вретена, кръгли хромели от ръчни домашни мелници и други. Особено впечатление прави една бронзова украса от тракийска колесница. Тя представлява изкусно изработен орел, чието разперено крило е било използувано за приковане върху дървената част на колесницата. Намерените в това селище повече от 200 броя сребърни монети от времето на македонския цар Филип II (IV в. пр. н. е.) говорят за нараснало вече имуществено разслоение и оживени икономически връзки.

Близо до Чешмата жителите на тракийското селище издигнали богато благоустрен храм на бог Митра (бог на слънцето). Останките от храма днес са почти заличени, а голяма част от каменните блокове на стените му са употребени при градежа на църквата във Вировско.

В развалините на това тракийско светилище е намерена интересна каменна плоча. На лицевата й страна релефно е изобразен бог Митра с типичната фригийска шапка, с къс хитон и развята назад хламида. Той е коленичил върху гърба на жертвен бик. с лявата си ръка държи ноздрите на животното, а с дясната забива нож в гърдите му. От двете страни на бога стоят двама дадофори. Левият е вдигнал високо над главата си запалена факла, а десният – опашката на бика.

През м. септември 1979 г. западно от извора Чешмата в местността Турска поляна е открито голямо монетно съкровище. Археолозите от Исторически музей във Враца – Сп. Машов и Б. Николов, намерили 552 сребърни римски императорски монети, сечени откъм края на II до средата на III век. По това време през землището на Вировско е минавал важен римски път (по средата на днешна Северна България) от Марцианопол (гр. Девня) през Никополис ад Иструм (с. Никюп – Великотърновско) и Мелта (Ловеч) за Монтана. Вероятно този път е мина- вал и през тракийското селище в местността Чешмата.

При наследниците на Иван Асен II (втората половина на XIII в.) за България отново настъпили тежки дни. Започнали вътрешни междуособици, съпътствувани от външни нашествия. А времето след потушаването на селското въстание на Ивайло било време на най-голяма феодална разпокъсаност на страната. По всяка вероятност именно през този период на смут и несигурност във Врачанския край е възникнало ново селище. Както ще изясним по-нататък, към края на Втората българска държава се появило село с име Вировско, североизточно от средновековна Вратица (дн. Враца).

Съществува и предание: дядо Йончо от с. Радовене. Врачанско, дошъл с многобройната си челяд и добитък по тия места и заселил Вировско. Това станало преди около 300 години. Из селата в поречието на Искър а се носели тревожни слухове за предстоящи бунтове в този краб. Било в навечерието на Чипровското въстание – края на XVII вик. Стреснали се хората и само мислели за предстоящите събития. Уплашил се и дядо Йончо, заможен бил и решил да тръгне на север да търси места, където не е стъпвал човешки крак. Пресичайки гъстата гора, той я хората му попаднали по тези места – места с извори и чисти вирове по малка река. Харесали преселниците мястото и решили тук да се заселят окончателно. Те поставили началото на днешното Вировско. И до днес съществува местност в землището на селото, наречена Йончева поляна.

В последно време обаче писмени сведения от преведени турски документи свидетелствуват за друго. Според тях покрай обикновеното население във Врачанския край е имало население с по-различен статут – със специални задължения, т. нар. войнуци. Както е известно те са били задължени да се явяват поименно и да служат по шест месеца в султанските обори, да пасат султанските коне и да участвуват в помощните корпуси на армията. В замяна получавали свободен от данъци поземлен дял, т. е. бащина (имоти, ниви, лозя, хармани, зеленчукови градини), и били освободени от цяла група държавни данъци, т. нар. „извънредни“. Турските регистри от XVI и XVIII век съдържат поименни списъци на войнуците от селата във Врачанския край. Макар и от по-късен период, тези данни подсказват, че институцията е възникнала след османското завладяване на района. В тези списъци наред с имената на войнуци от близките села (Цаконица, Кален, Каменно поле, Горна и Долна Бешовица, Баница, Габаре и др.) са записани имена на войнуци и от с. Вировско.

В регистър за войнуди с дата 12-21. I. 1548 г. фигурира името Стано, син на Станимир от с. Вировско. В друг регистър, датиран към втората половина на XVI век, са записани войнуци и ямаци: Иван, син на Драган, Денко, син на Станимир, Новачин, син на Иван. В регистъра на войнуците от първата половина на XVIII в. четем следните имена: Стоян, син на Иван, Батулин, син на Радул, Стоян, син на Найде, Стойо, син на Милко, Стойо, син на Сене, Неделко, син на Петко, и други от село Вировска (Вировишка), т. е. село Вировско.

В турските документи Вировско фигурира с днешното си име. Това подсказва, че то е доста старо село и е съществувало непрекъснато по време на робството. Фактът, че Вировско и други села наоколо са войнушки, свидетелствува, че тези села са заварени от завоевателите със старите им български имена отпреди падането на България под османско иго. Началото на Вировско трябва да търсим по времето на Втората българска държава. Следователно селото има непрекъснат живот на едно и също място повече от 600 години.

Името на Вировско произхожда от думата вир. Първите заселници заели равнинната част покрай реката, по която в миналото имало вирове. Още се помнят Кънчов вир, Манчовия вир, Ямбула и други. Дори всред селото, встрани от речното корито, през вървите две десетилетия на нашия век е имало голяма локва, където пастирчетата пладнували биволите си.

По време на робството Вировско е било малко селце, чиито жители се занимавали със земеделие и скотовъдство. По данни от първото преброяване на населението в Княжество България след Освобождението (31. XII. 1880 г.) проф. Константин Иречек съобщава за българи-мохамедани само в 4 села на Врачанско: Буковец, Джурилово, Тлачене и Комарево. Турци не са се заселвали във Вировско и околните села. Независимо от това животът на хората е бил тежък при робските условия. Вировско, както казахме, е давало войнуци на империята. Но при настъпилите изменения в османската феодална система (XVI-XVIII век) войнуците, подобно на другите специални категории население, започнали да губят някои привилегии и били изравнени по задължения с другото население.След Кримската война, към 1864 г.12, на поляната югозападно от Вировско, където сега е дворът на ТКЗС-то, се заселили черкези. Те били малко – 35 къщи и 83 жители, а българите в селото наброявали 85 къщи и 433 жители. Черкезите, живели около 13 години край Вировско, по време на освободителната Руско-турска война се изселили в Турция.

Днешното население на с. Вировско е предимно местно. Помнят се малък брой преселници, дошли от балканските селища – Влашко село (днес с. Царевец), Долна Бешовица, Караш, Радовене, Синьо бърдо и Тодоричене, за да търсят по-добър живот. Това е станало главно през XIX век. Но Вировско е дало повече изселници към полето в селата Алтимир, Бяла Слатина, Галово, Добролево, Соколаре и други. Посочените по-долу изселвания са станали през първите десетилетия след Освобождението, но са продължили и в по-ново време.

Днешното население на с. Вировско е предимно местно. Помнят се малък брой преселници, дошли от балканските селища – Влашко село (днес с. Царевец), Долна Бешовица, Караш, Радовене, Синьо бърдо и Тодоричене, за да търсят по-добър живот. Това е станало главно през XIX век. Но Вировско е дало повече изселници към полето в селата Алтимир, Бяла Слатина, Галово, Добролево, Соколаре и други. Посочените по-долу изселвания са станали през първите десетилетия след Освобождението, но са продължили и в по-ново време.

Землището на селото обхваща 23 364 дка площ. От тях 13540 дка са ниви, 262 дка – лозя, 1905 дка – ливади и 2812 дка – пасища. Горите заемат 2943 дка. Останалата земя е необработваема – населено място, стопански двор, пътища, язовири, речни корита и други4. Билото, Велчов връх, Брега и Припека, Могилата и Байнов брег, Дедова могила и Чуй петел придават вълнообразен характер на землището на селото. По-обширни равнинни места са Ливагето, Парцелите, Селския лъг, Мрътвинъта, Турска поляна и Чешменското равнище чак до Чутората. Там се намират ливадите и нивите на кооперативното стопанство.

Вировското землище граничи с тези на селата Буковец, Тлачене, Върбица, Г. Бешовица, Тишевица и Голямо Пещене.

Въз основа на класификацията на местните имена, можем да посочим следните групи названия на местности в землището на Вировско:

    • а) По вид на географския обект: Ан-тепе, Бабките, Брега, Витлешка могила, Гръбовчица, Зад връа, Кръпата долчина, Кълни дол, Ливагето, Лъките, Могилата, Преслопа, Разкраките, Стръница, Станкова могила, Чутурата.

      б) От имена на растения: Дреня, Дубравата, Крушака, Липов дол, Мекишака, Тополите.

      в) От имена на животни: Говедарника, Козарника, Чуй петел.

      г) Названия във връзка с положението спрямо други географски обекти: Краището, Долна обръшина.

      д) По положение спрямо слънцето: Мрътвинъта, Припека.

А. Земеписни названия:

    • а) Във връзка със стопанската дейност на човека: Гръстелника, Парцелите.

      б) Във връзка с поверия, религиозни представи и пр.: Маринкин гроб.

Б. Културно-исторически названия:

В. Посесивни названия (свързани с частнособственическите отношения в миналото): Аврамовски лъг, Димовския лъг, Бабина ливада, Байнов брег, Босилкьов дол, Бузлиевец, Бузов брег, Влайкьов дол, Велчов връх, Въшов брег, Ганов чукар, Дебижов път, Дедова могила, Денчова дол, Иванов дол, Ибичова поляна, Карашки връх, Карчов лъг, Кратункьов дол, Кънова млака, Макавеев мост, Маринова лъка, Маркови ниви, Милчова могила, Моцова лъка, Нейкьовец, Ненчови гръници, Ненов дол, Петкова чукар, Печовец, Поповата млака, Пульов трап, Радова бара, Реджовец, Селския лъг, Серовец, Соколов дол, Стайкино цере, Съдови лъки, Тишевишките орници, Цанцов брег, Чулашката млака, Щърковските тръпки, Янкулов връх.

    • а) Названия във връзка с вода, река, поток, извор, блато и пр.: Вировско (селищно название), Вълкан, Тръпката, Чешмата.

      б) Имена, свързани с бани, топло и студено: Студения дол.

        1. Турска поляна, Буньов сеч. За последните две наименования старият учител Христо Панайотов Денчовски разказва: „В нашето землище е станала среща на редовната турска армия с войската на видинския аянин Осман Пазвантоглу и затова имаме местност Турската поляна. При тази среща армията на султана победила и северозападно от това място станал голям бой (сеч) и оттам идва наименованието на местността Буньов сеч. В. Миков пише, че „Буни-връх“ в Чипровската планина значи „връх-могила“. Думата „буни“ е от гръцки произход и се превежда могила, грамада. По същия начин той обяснява и наименованието Буньов сеч, т. е. няколко могили, разделени, насечени с малки долини. А. К. Попов тълкува „Буньов сеч“ като гора, падина, хайдушко място.

      в) Имена, свързани с войни, бунтове и пр.:

      г) Имена, свързани с цвят – черно, бяло, червено и пр. Прилагателното „черно“ понякога има преносно значение и означава неблагоприятно, непристъпно място: Черньов дол.

Г. Други названия:

Д. Неопределени названия: Калуца, Мрътвилото

ИЗТОЧНИК