Етикети

, , ,

Село Вакарел се намира във Вакарелска планина, част от Ихтиманска Средна гора, на 35 км от столицата София. Съществуването на събраното село Вакарел е засвидетелствувано от пътешествениците до средата на 13 век. Според приписката[1] на поп Вуче от 1738 г., селището е разорено през 1737 година по време на разгромяването на опита за въстание, ръководено от Самоковския митрополит Св. Симеон Самоковски по време на австро-турската война през 1736-1739 година. Окончателния му край е през 1792-1798 година и е настъпил с изтъпленията на кърджалиите и междуособните войни в Османската империя. В резултат на това по удобните, но отдалечени от пътя места на Вакарелската планина, възникват 24 селища-махали. Въпреки, че никое от селищата не носи името Вакарел, жителите им се опеделят като вакарелци и използват нарицателното “целия Вакарел” и когато говорят за себе си казват, че са от Вакарел и тогава уточняват махалата.[2]

Не е установено точно, кога се е появило името Вакарел. Единият вариант е то да е останало още от късноримската и ранновизантийската епоха, а вторият – след разгрома на латинските рицари през 1205 г. Ако се приеме вторият вариант, може би, сред най-правдоподобните схващания е предположението, че след войната на цар Йоаница, по-известен като Калоян, с Латинската империя през 1205 г. българите пленяват много латински, т.е. френски, фламандски, немски, унгарски и бургундски рицари, оръженосци и други, когато е имало вероятно доста случаи на принудително заселване на тези пленници-кръстоносци. Тази практика е осъществявана на редица места в днешните български земи. Съществуват исторически данни, че стотици, а вероятно и повече, от пленените обикновени рицари-кръстоносци са били умишлено заселвани във вътрешността на страната. Не е изключено някои от тях да са били заселени и в района на сегашното село Вакарел и името му да е дадено от тях. Но това е само едно предположение. По-вероятна е другата вече изтъкната хипотеза за много по-старото още от късноримския период трако-римско название.

През Средновековието е имало същата разпространена практика и във Византия, Унгарското кралство, Османската империя и т.н., когато военнопленници са заселвани във вътрешните части на победилата държава. И от тези по-късно смесили се с местното население заселници са останали само отделни названия. Може би е случайно съвпадение, но името на разположената в западните части на Софийска област етноге-ографска област Бурел до Драгоман съвпада с името на западноевропейския рицар-кръстоносец Готфрид Бурел. С голяма доза несигурност, но все пак не е изключено, този рицар да е бил заселен по тези места. Това обаче са само предположения. Може би, за пръв път достоверно името Вакарел се е появило „още в XVI столетие (1530 г.) заедно с Ала клисе или Аладжа клисе (Шишманов, 1891).

За да се появи това име около 1530 г., то вероятно се е използвало много време преди това.

Най-логично е, произходът на името Вакарел да се изведе от къснолатинския език, употребяван от романизовано местно или дошло от другаде население, а и след кръстоносните походи през ХI-ХII в. И действително, Миков (1943) отбелязва големия брой топоними, т.е. географски названия, които са от латински произход. Той отбелязва, че

запазените днес вулгаро-латински наименования можем да разделим на две групи: 1. имена, които са запазили първоначалния си романски изговор, и 2. имена, в които е запазен романският корен, към който са прибавени славянските наставки -ща, -ец, -еца, -ово, -ево и пр.

И по-нататък същият автор пише:

„Между множеството названия към първата група ще споменем още и следните: Вакарел (Ихт.), което значи говедарче…“ [3]

kato_2

Фиг. 1

Същото тълкуване дава и Чолева-Димитрова (2002)[4]. Същото схващане застъпват и Мичев и Коледаров (1989) [5]. Между другото махала с името Вакарел има и сега в с. Шума, община Годеч, присъединена към това село през 1961 г. Това село също като Вакарел е било разположено на диагоналния римски път от Белград през София и Пловдив за Цариград. Не е ясно обаче, как тази махала е получила името Вакарел.

Краткият сравнителен лингвистичен преглед на основните романски езици показа, че този автор има право, въпреки че е било по-правилно вместо “говедарче”, да употреби “кравар”, защото “крава” на латински е “vaccae” (вака), на италиански – “vacca” (вака), на испански – “vaca” (вака). Освен това “кравар” на италиански е “vaccaro” (вакаро), на испански – “vaquero” (вакеро), на румънски – ” văcar” (въкар) и т.н. Интересно е, че и сега в окръг Тулча в Румъния съществува село Въкърени (Văcăreni). Приликата е много голяма, за да бъде случайна. Това село в Румъния се споменава и от Иречек (1974). В книгата си “Пътувания по България”, имайки предвид тази прилика и ползвайки руския автор Липранди, той пише, че

едно румънско село в Добруджа срещу Галац го казват Вакарени…[6]

Очевидно е, че названието Вакарел е от къснолатински произход и отразява тогавашния основен поминък на местното население, а именно животновъдството и по-специално говедовъдството. Не е съвсем ясно обаче, защо и в наши дни част от Вакарел носи неофициалното название Калафат, а това е името и на днешния румънски град Калафат, разположен срещу Видин. Интересно е и това, че около с. Голяма Желязна, Троянско, също има местност с името Калафат. Не е изключено тук, както и в други части по българските земи, да са преминавали власи, потомци на романизовани траки животновъди, от които да са останали само тези имена, а самите те заедно със стадата си да са напуснали района на селото или да са се смесили с местното население. Делирадев (1953)[7] също приема, че името Вакарел е от трако-римски произход и вероятно е дадено от заселени трако-римски колонисти. Римските власти нарочно са заселвали районите около станциите и спирките по Военния път с оглед обслужването на пътуващите и охраняване на този важен път.

Има и други схващания за произхода на името Вакарел. Например има автори (Даскалов, 2001 и други)[8], които твърдят, че

някои тракийски имена и до сега не са побългарени. Наричаме ги със старите им тракийски имена като: Вакарел, Арда, Перперек, Велека, Ерма, Марица, Панега, Осогово, Кабиле, Нишава и много други.

Такова твърдение, специално за Вакарел, е твърде произволно и не почива на солидна езикова основа, поради което не може да се приеме. Освен това, както се вижда от Фигури 1 и 2, не малко от названията на римските пътни станции и спирки са от тракийски произход. Така че тогавашните имена на римската спирка около днешното село Вакарел – Сарто, Спарто, Спартон и т.н., са очевидно тракийски. Без да се прави внушение, но се забелязва сходство дори с името на Спартак, водачът на най-голямото робско въстание в Римската империя, а той е тракиец. Още по-рано, през IV-Ш в. пр. Хр. се среща такова подобно собствено име. Един от синовете на одриския цар Tepeс I се е казвал Спарадок. Така че селищното име Вакарел не е от тази епоха и затова в римските итинерарии е означено като Сарто, Спарто, Спарата, Спартон. А римските завоеватели са знаели много добре тракийските селищни имена и са ги използвали, което се вижда и от поместената картосхема на Фигура 2, въпреки че много от тях, и то главно там, където са били разположени легионите, носят римски названия. И това е друго доказателство, че името Вакарел не е съществувало през тракийската и късноримската епоха. То се появява векове по-късно, когато вече посочените негови по-стари названия са изчезнали и започва да се използва името Вакарел и производните от него други названия и варианти, включително и османотурски.[9]

karto_1Фиг. 2

До средата на 19. век Вакарел е сборно селище, включващо следните населени места (махали и подмахали): Пауново (в миналото Кутрахци), Поповци (Поповци и Яйчовци), Банчовци, Семковци (Семковци и Демировци), Брънковци (Сараошовци, Драслевата мах. и Долния сокак), Крушовица (Горна, Средна, Пращиловци и Ушовци), Яздирастовци, Млечановци, Бальовци, Селянин, Мечковци (Митовци и Младеновци),, Драгиовци, Балабанци, Маноиловци, Ръжана (Джаовци, Байкьовци и Токмаковци), Богдановци, Ляовци (разтурена през 1870 г.), Пореванци (разтурена през 1910), Ръжана, Драгиовци (Балабанци, Драгиовци, Маноиловци, Виделовци и Шараметовци), Корчаковци (разтурена през 1886 г.), Ежовци (разтурена през 1885 г.), Млечановци, Полиовци (Полиовци и Герджиковци), Пановци, Бузяковци и Джамузовци (Козловци, Терзийци и Дошевци), Дошевци (разтурена през 1905 г.), Обрадовци (разтурена през 1830 г.). Освен тях към Вакарел са се включвали и отдалечените села Белица и село Бърдо (Горна и Долна мах.) по пътя за град Панагюрище.[10]

След 1959 г. със собствено землище се обособяват Бузяковци, Бърдо, Белица и Пауново.


Материалът ни е любезно предоставен от проф. Борис Колев, автор на книгата „Вакарел – от древността до края на XIX век“, издателство Херон прес, София, 2013 г.

Проф. д-р Борис Колев е роден през 1948 г. Завършва като първа специалност “география” и втора “история” в СУ “Св. Климент Охридски” през 1973 г. От тогава работи в Географския институт на БАН, сега департамент в създадения през 2010 г. Национален институт по геофизика, геодезия и география при БАН. Преподавал е в Софийския, Славянския и Шуменският университет. Сега е преподавател в Катедра Туризъм на Югозападния университет “Н. Рилски” Благоевград. Народен представител във Великото народно събрание (1990-1991 г.), както и в 37-то Народно събрание.

Автор е на повече от 100 статии, както и на книгите: Междуконтиненталните протоци (2013), География на анклавите (2010), Националното географско пространство на Република България (2008).


[1] Приписка е типичен средновековен ръкописен жанр. Приписките са всички бележки. оставени извън основния текст, дело на автори, преписвачи, преводачи.

[2] Уикипедия, страница за с. Вакарел.

[3] Миков, В. (1943) Произход и значение на имената на нашите градове, села, реки, планини и места. Изд. “Наука и знание”, София.

[4] Чолова-Димитрова, А. Селищни имена от Югозападна България, Изд. ПЕНСОФТ, София.

[5] Мичев, Н., П. Коледаров, Речник на селищата и селищните имена в България 1878-1987, Изд. “Наука и изкуство”, София.

[6] Иречек, К. (1974) Пътувания по България, ДИ “Наука и изкуство”, София.

[7] Делирадев, П. Принос към историческата география на Тракия, Изд. БАН, София.

[8] Даскалов, З. Българите са най-старите християни в Европа, ръкопис.

[9] Колев, Борис. Вакарел – от древността до края на XIX век, София, 2013, стр. 27-30.

[10] Уикипедия, страница за с. Вакарел.