Етикети

, , , , , ,

В южната част на бившата Тетевенска околия, под връх Тетевенска баба, там, откъдето събира водите си река Черни Вит, расте една от жизнените букови гори на тоя край. Най-запазената част от нея е горският резерват „Боатин“. Това е едно от най-добре оросяваните места в Средна Стара планина. Планинските стръмнини, надеждно защитени от мощната растителност, за­държат дълго време изобилните снегове. Затова многобройните потоци, които се захранват от тези снегове, са буйни през пролетта и даже до края на лятото. През резервата тече Боатинска река. Тя извира от Тетевенска баба и е най-пълноводният от началните потоци, конто образуват Черни Вит. Доскоро, само до преди 60 години, Боатинската гора е била недостъпна за превозни средства. Пресичали са я само конски пътеки, най-дългата от които е водела от махала Дивчовото за билото на планината и оттам на юг за с. Антон (някогашното Лъдженe) близо до Пирдоп. И още една подробност: боатинският бук, който расте при условия, близки до оптималните, има ценна дървесина и е бил предпочитан от местните дърводелци, които векове наред са изработвали от него всевъзможни домашни предмети и са ги разнасяли на коне до близки и далечни села и градове. Използували са и „Лъдженската пътека“. По нея по всяка вероятност са минавали в началото на османското нашествие бежанци от Южна България към Тетевен.

Местните наименования в Боатинската гора са около четиридесет (на площ от 12 хиляди декара) и между тях има няколко, които заслужават особено внимание. Това са наименованията, които пазят спомените за едно изчезнало животно, за една изчезнала дума от нашия език и за едно почти неизвестно племе.

Изчезналото животно е рисът, Felis lynx. Допреди 80—90 години той е живял в най-глухите и отдалечени гори в Стара планина, Рила и Странджа. Още по-отдавна се е срещал и на Сакар, в Родопите и другаде, но и тогава този красив звяр е бил рядко животно у нас. Последният рис в България е бил убит през 1908[1] г. Оттогава името му живее само в топонимията, т.е. в наименованията на местата. След едно издирване, макар и още не съвсем пълно, се установиха две наименования, свързани с обиталищата на риса в миналото: Рисова присойка — местност в гората Боатин, и Рисовица — една гора в Кюстендилско.

Рисова присойка е високо, гъсто, 190-годишно буково насаждение, което се намира между Долна момина поляна и Момина река (ляв приток на Боатинска река), почти в следата на резервата „Боатин“. Тук според разказите на жители от махала Дивчовото местни ловци са убили рис преди около 90 години. Живи свидетели вече няма, но се помнят някои подробности от това събитие.

Етимологията и значението на наименованието са ясни. Рис (старобългарски рысъ, руски рыс, полски rys, сърбохърватски ris) е име на диво горско животно, добре познато в миналото. Присойка е народна дума със значение ’припечно, слънчево място’. Рисова присойка е топоним (вече собствено име на определено място в Боатинската гора, където има (е имало) рисове.

Значително по-сложно е да се разгадаят произходът и значението на наименованието Боатин. Някои смятат, че то е произлязло от турската дума (заимствана от арабски) batin, означаваща потайност, скритост. Други търсят сходство с турска дума batak ’тресавище, блато’. Може да се предполага още, че наименованието са дали някакви временно пребиваващи пастири или рудари, говорещи на някой от романските езици (власи, каракачани, италианци). Няма компетентни издирвания нито в едната, нито в другата посока.

Но не трябва да се отказваме и от възможността наименованието боатин да произхожда от дума от нашия език. Нещо повече, такова предположение може да се опре на особеностите на терена много по-сигурно, отколкото се опират предположенията, идващи от турските думи за потайно място или блато.

Ако приемем, че Боатин е наименование, създадено отдавна от местни хора, говорещи славянски език, ще трябва да търсим сходни наименования нашата топонимия. Тъй като името, което ни занимава, е сложно по форма и неясно по значение, задачата не е лесна, но е разрешима при системно и целенасочено издирване.

Забележителни местни наименования са и Телеутска поляна, Телеутска река и Телеутски дебели рът от североизточната част на Боатинската гора.

Телеутите са племе от Алтайския край на РСФСР (Югозападен Сибир). Те заедно с тубалари, теленгити, челканци и др. племена населяват Алтайските планини. Езикът им е телеутски, диалект от алтайския език — един от тюркските езици. Според някои по-нови изследвания прабългари и телеути са живели в съседство в миналото. Откриват се сходства в езика и обичаите им, както и в някои прастари религиозни вярвания.

Телеутска поляна е най-долната част от голямото високопланинско пасище, което обхваща билото и северните склонове на Златишко-Тетевенската планина от вр. Паскал до връх Вежен. С основание може да се предполага, че това място (с надморска височина около 1400 м) някога е било поляна в гората, а не част от пасището. То се е сляло с пасището, когато горната граница на гората е била изкуствено снижена поради дейността на каракачаните през османското владичество. През поляната минава конската пътека, за която вече споменахме. На нея се намира и Боатинският говедарник — обновена и обзаведена постройка, която е заменила някогашната говедарска колиба на това място.

Телеутска река е десен приток на Боатинска река. Тя е типичен планински поток, който извира на около 500 м източно от Телеутска поляна.

Телеутски дебели рът е сравнително късо второстепенно било, което става много стръмно в долната си част, но при Телеутска поляна и източно от нея е разлато, с дебела (дълбока) почва. Сега тук расте едно от най-хубавите вековни букови насаждения на резервата. Средната му възраст е около 180 години, стъблата са с височина над 35 м, естественото му възобновяване е отлично.

В споменатите по-горе топоними прилагателните „телеутска“ и „телеутски“ показват притежание (на поляната, реката и ръта) — притежавали са ги телеути. Такива наименования, образувани от прилагателно притежателно и съществително-нарицателно, се срещат твърде често. Освен споменатите в Боатин се срещат още два подобни топонима: Венкови сухари и Данчова поляна. Но докато за Венко и Данчо се знае, че са били местни хора, за телеутите няма никакви следи в народната памет.

Важна и много интересна задача ще е да се хвърли светлина върху този уникален случай.


Автор: Леонид ЙОРДАНОВ

Публикувано в сп. Език и литература, 1981 г., стр. 112-114

Тук е мястото за изкажем специални благодарности към Пело Михайлов,  доц. по география в Пловдивския Аграрен университет, който ни предостави горния материал.


[1] Според съобщение на зоолога Цоло Пешев.