Етикети

, , , , ,

     Село Млада гвардия е разположено в равно поле на 149 м надморска височина, по средата между градовете Варна и Шумен, на 2 км северно от 46-ия километър на магистрала „Хемус“. Отстои на 48 км от Варна, на 44 км от Шумен, на 15,5 км от Провадия, на 15 км от Нови Пазар, на 11,5 км от общинския център в с. Ветрино. Землището му включва 25 566 дка земя с население от 350 души (2012 г.).

     В турския регистър на джелепкишаните от 1573 г. селото е записано като Беглю, през 1635 г. е Бейкъой, а през 1676 г. – Бегли. През 1762 г. Руджер Бошкович го нарича с името Бейлий. След Освобождението името на селото се изписва Бейлие (1880), Бейлий (1887,1892), Бейлии (1900, 1905,1910, 1930)[1].През 1934 г. вече е Князево, а от 02.08.1950 г. до днес – Млада гвардия.

    На няколко места в землището на с. Млада гвардия, при археологични проучвания, са намерени следи от стари селища, датирани отпреди повече от 22 века. На територията на днешното село са открити данни за селище от по-ново време, поради което проф. Милетич счита, че Млада гвардия е старо българско село, в което по време на османското владичество са се заселили турци. Първи писмени сведения за селото намираме в турския регистър на джелепкишаните в кааза Провадия от 12.09.1573 г. Името на селото е Беглю и вероятно населението е само турско, тъй като българските села са назовани, а сред тях това име не присъства. По-късно, през 1635 г., е споменато името Бей кьой, а през 1676 г. – Бегли. Най-вероятно името на селото идва от тур. bey ’богаташ, първенец; господин’, в буквален превод ’село на бея’[2].

     По време на турското робство Млада гвардия е било „бейско село“ – давано като владение на заслужил турски първенец (типичен феодален статут за оня период). За земите и стадата, собственост на бея, се грижели бедни, безимотни селяни (рая), предимно българи.

     През 1910 г. Комисия Ралчов предлага за с. Бейлий името Князево, като пояснява: „Приспособено”. Със заповед, обн. на 14 август 1934 г., с. Бейлии е наречено Князево. Селище с подобно име е Княжево (Бали ефенди), сега квартал на столицата.

     С Указ № 360, обн. на 2 август 1950 г., селото получава името Млада гвардия. За мотивацията му има различни тези. То може да се свърже с партизанската съпротива в СССР против нацистите по време на Втората световна война. Това становище се поддържа от Господин Желев, краевед от съседното с. Златина. Той пише, че Млада гвардия е наименувано по нелегалната организация „Млада гвардия” в Краснодон или по романа „Млада гвардия” на Александър Фадеев. Когато през лятото на 1950 г. се сменят имената на доста селища в България, за неподходящото според управляващите тогава име Князево е намерена алтернатива – Млада гвардия. То произлиза от гвардия (рус.-ит.); 1. Отбрана, елитна войска. 2. Кавалерийска войскова част, предназначена в мирно време да охранява държавен глава.[3]

     Много интересни сведения в своя „Дневник на едно пътуване“ дава Руджер Йосип Бошкович (18.05.1711-13.02.1787 г.) – изследовател и енциклопедист от Дубровник. В периода от 24.05.1762 до 15.07.1762 г. той придружава английския посланик Портър при отпътуването му от Истанбул и пише доста подробен дневник, в който характеризира много точно обстановката като „повсеместна феодална анархия“. Маршрутът на големия кортеж минава през цяла Източна България, Молдавия и стига до Варшава. На 14.06.1762 г. в 13 часа спира в с. Бейлий – малко българско село от 40 къщи към кааза Провадия. Домовете били толкова бедни и неудобни, че само някои от свитата пожелали да пренощуват в бедняшките колиби. В съседното село (вероятно Енево) нямало църква, християнското населението дори не знаело молитвата „Отче наш“, можели само да се кръстят – вероятно и в Бейлий било така. Част от земята обработвали, но основният поминък бил животновъдството: отглеждали предимно овце.

     Според петербургски справочници през 1876 г. в селото имало 57 турски, 18 татарски и нито една българска къща. Очевидно през изминалите 114 години между двете сведения се е случило нещо фатално за българското население в района. Според проф. Г. Жечев в края на XVIII век селото е опожарено от кърджалии и населението се преселило в Бесарабия. Логично е в това отношение голяма роля да са изиграли и двете Руско-турски войни – през 1811-1812 г. и 1828-1829 г.

     Обезбългаряването на района около Провадия, където са се разиграли сражения е последствие от така наречените Малък и Голям бозгун. Известно е, че след оттеглянето на руските войски турците избили или прогонили голяма част от българското население, освен това настъпил мор от заразна болест, може би чума. Изглежда обезлюдяването на отделни райони, съответно липсата на работна ръка, в този период било проблем, който засягал интересите на богатите турци и на империята. През 1833 г. е издаден ферман, с който се освобождават от данъци за 3 години ония, които се завърнат по домовете си. Но дори и ферманът не върнал българите по тези земи до Освобождението.

     Първият българин, който се заселил отново в Бейлий, бил дядо Кула, родом от Котленско. Отначало той бил наемен овчар на местния бей Мехмедоглу и не живеел в селото, не смеел да замръква сам сред турците и прихождал. Непосредствено след Освобождението довел семейството си и на безценица се сдобил с обширни, изоставени от турците имоти. След него от с. Равна, прогонени от турците убежище тук намерили 4 семействата Почти по същото време и по-късно дошли нови заселници – бежанци от различни краища на Тракия. Така към 1880 г. от 404 жители в селото 209 вече са българи. Според проф. Милетич през 1891 г. в Бейлий живеели 25 български и 37 турски и татарски семейства. Данните от преброяването през 1892 г. сочат, че от 397 жители българи са 334, има още само 56-ма турци и 6-ма цигани. Точно в този период било масовото заселване на жители от Сърта: Равна и Марково. По-късно дошли и нови заселници от Котленския край. През 1900 г. населението от 417 души е почти изцяло българско – има само 2-ма турци. Любопитно е, че не е имало никакви наследствени имотни претенции от завърнали се отнякъде изселници. Което показва, че българите до освобождението не са имали възможност да придобият земя тук, а са били само наемни работници.

     От Освобождението до 1905 г. с. Бейлий е кметство към община Ястепе[4] (Ветрино). Първи кмет вероятно е бил Мильо Атанасов. Многоуважавани селски първенци в първите години на заселването били още Бахни Добрев, х. Георги Балев, х. Семо Дойчев, навярно затова са погребани в двора на църквата.

     От 1906 до 1920 г. селото е кметство към община Невша. По-късно с. Князево е самостоятелна община към Провадийска околия.

    На изток и север землището на селото граничи с Ветрино, на север с Белоградец, на запад и югозапад с Невша, на югоизток с Венчан. В така очертаните граници се стопанисват около 16 000 дка много плодородна земя. Почвата е предимно карбонатен чернозем с дебелина над 2 м. Климатът е слабо повлиян от близостта до морето, по-скоро е като във вътрешността на страната. Не валят много дъждове, но един от големите порои (последния през август 1979 г.), изсипалият се като из ведро дъжд предизвика наводнение. При такива случаи много вода се оттича от северните възвишения Станата и Бабука, след което река Златината и барата от Батаклъка заливат значителни съседни територии, носейки различни предмети и удавени животни. Зимите са люти, с не много сняг, но с навявания и ниски температури до -20, дори до -23 градуса.

     Вдясно от магистралата, по посока Варна Шумен, малко преди разклона за селото, има две могили – Малката и Голямата Сиврия – разположени на границата със землището на с. Златина. Изглеждат ръкотворни. За тях се разказват редица имянярски легенди.

     В землището на селото открихме 40 местни имена. Известно е, че полските села имат по-малък брой топоними, поради терена, за разлика от планинските.

Асанските лозя – бившите селски лозя, изоставени;

Базиргяна – от тур. bazirgân – търговец, а то от перс. bazergan, bazargan с основа bazar[5];

Батаклъка – от тур. bаtaklik – ‘блатисто, мочурливо място; тресавище, калище‘[6];

Бели кайря – днес ниви, вероятно от Бейли кайряк. От тур. диалектно kayrak ‘каменисто, песъчливо място‘. В основата му стои kaya ’камък, скала‘;

Бююкчаир – ниви, от тур. büyük ‘голям‘ и çayir ‘ливада‘;

Голяма сиврия (Горна могила) – могила и триангулачна кота 228,4; От тур. sivri ‘остър‘;

Горната чешма (Лъвската чешма) – ч. със скулптура на лъвче, прието за символ на селото;

Дере бой – вероятно от тур. dere boyu ’дължината на дола‘, т.е. ‘място по протежение на дола‘[7];

Дивите череши – сега ниви;

Златината – край р. Златина, ЮИ от гробището;

Кабата – между селото и река Златина, ливади. Вероятно от тур. kabak ‘тиква‘, място садено с тикви или в някои говори ‘тежък, плътен, мек‘[8] (за тревата).

Канрака – предполагаме печатна грешка в източника ни. От кайряк –вж. по-горе;

Кираджийолу – от тур. kiraci ‘превозвач на стоки с кола или кон‘ и тур. yolu ‘път‘[9] т.е Коларски път;

Колузлук (Копузлук) – м. край сух дол, сега там има стопански постройки. Може би от тур. kulak ‘дол между два склона‘;

Коякбою – гранични ниви с Невша, неясно значение;

Кушоу (Кушево) – неясно; Кушево е вторично;

Кючюк мера – сега ниви, обширна местност и в земл. на с. Ветрино. От тур. küçük ’малък‘ и mera – заемка в бълг. език от араб. през тур. ‘поляна, пасище‘;

Маджуровата нива – от тур. macur ‘преселник, изселник‘[10]. Нивата на преселник в селището. Маджури се наричат и преселници от Одринска Тракия;

Малка сиврия – могила в земл. на Златина – вж. по-горе;

Над язовира

Овчарниците

Ортагьоз – ниви. От тур. orta ‘среден‘ и göz ‘око‘;

Питиува трап – тук прозира диалекта на Сърта. Най-вероятно от Петьовия трап;

Полянките

Разлива

Салкъма (Салкъмовата гора) – ниви. От салкъм – акация (Acacia). Сега гора няма;

Св. Троица – селската черква;

Сиврийски кайряк – каменист, безлесен северен склон на граничната могила Голяма сиврия;

Стадиона

Ташойолу (Асфалта) – От тур. taş ‘камък‘ т.е. Каменен път;

Таушана – ниви северно от Таушан тепе[11], вече в земл. на с. Невша. От tavşan ‘заек‘;

Тозлу-тепе (Тузлуята) – кота 320, ЮИ от чертите на селото. От тур. tuz ’сол‘ и перс. през тур. tеpe ‘връх, височина‘;

Чардатарла – от тур. tarla ‘нива‘. Чарда е заемка със значение ‘стадо крави или биволи‘. Чарда е и селище в Ямблоско;

Чеирбою – ниви. От тур. çayir boyu ‘дължината на ливадите‘[12] т.е. място по протежение на ливадите;

Чобан тепе – височина, там се намира каменна кариера. От тур. çoban ‘овчар‘;

Чакъровите агъли – гранична с Ветрино местност, голина. По прякор чакър ‘който има светлосиви очи‘ от тур. çakir ‘небесносин, гълъбов‘. Друга възможност е от чакър ‘растение метличина, Centaurea cyanus’[13]. Agil е с тур. произход със значение ‘място за затваряне на добитък, обикновено овце, зимна кошара за овце‘[14];

Чотурата – ниви, възможно значение от чотура ‘дълбок тесен съд от издълбано дърво, в който се чука пипер, жито, гавана‘ – вероятно по формата на местността;

Чукура – ниви, югозападно от селото. От тур. çokur ’трап‘;

Шарапйолу – от тур. şarap ‘вино‘ т.е. Винарски път;

Язовира – м. около микроязовир близо да земл. на Белоградец.


Основен източник: „Хроники за Бейлий“ – автор д-р Стефан Маринов, Варна, 2014 г.


Бележки:

[1] Аджемлерски, Светослав, Справочник на селищните имена във Варненска област, В. Търново, 2012 г.

[2] Пак там, с. 96

[3] Пак там, с. 96

[4] Ясъ тепе ( от тур. yassı tepe) – равна, плоска височина, връх

[5] Димитрова-Тодорова, Лиляна, Местните имена в Поповско, София, 2006, с. 258

[6] Димитрова-Тодорова, Лиляна, Местните имена в Поповско, София, 2006, с. 265

[7] Пак там, с. 329

[8] http://www.napenalki.com/glossary.html

[9] Димитрова-Тодорова, Лиляна, Местните имена в Поповско, София, 2006, с. 425

[10] Маджур – арабска дума, с индийски произход. Индийците са наричали така пауна, а арабите, със съответното фонетично изменение, са й придали по-широко значение – на нещо, което подхвърча. Запазило се в турски, като постепенно придобива значението на преселник, какъвто, всъщност е пауна в турските земи. http://clubs.dir.bg/showthreaded.php?Board=linguist&Number=1947263564&page=15&view=collapsed&sb=9

[11] Защитена зона, обявена с цел опазването на редки и ендемични за страната растителни видове като трижилковата метличина (Centaurea trinervia).

[12] Димитрова-Тодорова, Лиляна, Местните имена в Поповско, София, 2006, с. 608

[13] Пак там, с. 604

[14] Цанков, Кирил, Местнитe имена в Никополско, В. Търново, 2010, с. 99