Етикети

, , , , ,

     Светът влиза у нас през очите, но не можем да го осмислим, преди да е слязъл в устати ни – така образно и синтетично вижда познавателния потенциал на езиковите средства един нашумял съвременен американски писател – Пол Остър.

     Когнитивният (познавателният – бел. моя) смисъл на езика по принцип се осъзнава от всеки съвременен езиковед, но се долавя едва когато се задълбочим в разностранното съдържание и послание на думите. А има един огромен словен имот, който остава почти незабележим, периферен в езиковото общуване и в когнитивната или социолингвистичната проблематика. Това е топонимичният фонд – географските имена на местности и води, към които обикновено се добавят имената на селища и културноисторически обекти, разположени по местностите или в селищата, чрез които названия метонимично се означават и конкретни места, площи.

     Едно елементарно наблюдение или самонадюдение показва, че когато кой да е съвременник. пътувайки или ходейки, гледа ширнали се поля, ниви и гори, гористи или скалисти хълмове или планини, той не само не вижда, но почти никога не се и замисля колко съвършено неподозирани явления и „истории” се „крият” в названията на тази шир, която погледът обхваща; че от тези земи извира история, бит, виждания, вярвания, страхове, преживелици, дори далечен спомен за хиляди конкретни лица, съхранени чрез имената, които носи всеки метър от заобикалящите ни земни площи и които се пазят в езиковата памет на съвременни жители по тези места!

     Относителната устойчивост във времето на топонимите, предаването им от поколение на поколение в историческия и стопанския живот на народа дава възможност за наблюдения върху тях от различна изследователска гледна точка и за изводи не само от езиково, но от историческо, културно или стопанско естество.

     Ще се опитам да илюстрирам социолингвистичните възможности на езиковите данни чрез някои названия от топонимията в Свищовско, в която няма нищо изключително, принципно различно информацията на подобни названия в други райони.

     1. Преди всичко Свищовската топонимия (както и всяка друга) отразява националния характер на номинаторите или на жителите на тези земи и историческите промени в тази насока. Нейните данни показват, че в последните няколко века, от които са запазените и днес названия, българският елемент е бил най-силен – от 3480 имена 53% (1314) са чисто славянски (български), 824 (32,7%) са хибридни – съдържат българска славянска съставка – от тях 713 българско-турски (при което в много от тях турцизмът е утвърдена заемка в българския език, от рода на Горната чушмъ̀, Инчова гьол, Баш колиба, 5 са българо-румънски (като Мара могила ‘голяма могила’), няколко – гръцки, а около 810 са чисто турски (като Ябаир от yag ‘масло’, Съ̀рпазар от sagir ‘говедо’, Карàчбàир от karaagaç ‘дъб’[1]), при което в значителен брой се съдържат също турски заемки, навлезли трайно в българската лексика (от рода на баир, пазар, Герèня, Сувàтя, Къшлѝте). Част от тези имена са дадени от българи. Около 15 имена са румънски и показват тесни контакти в не много далечно минало (XIX в.) на крайдунавското население със собственици от съседна Румъния (като Репезèлите, Телишòра, Мошня̀ги, Грѝнду гайнèри ‘кокоша греда’). Много имена (като Черкезката махлъ̀, Черкезки геран, Черкезкия път, Абашката махлъ̀, селищното име Татари или Татаре, Татарчишмъ̀, Татарската махлъ̀), представят един преходен социално-исторически факт – наложеното с държавна разпоредба заселване в района на черкези, татари и абхази от южна Русия в началото и особено в средата на XIX в. (след Кримската война).

     Днес, разбира се, турските собственици отдавна са изместени, в последните десетилетия се изоставят и много от старите турски имена, които съм записала в средата на миналия век. Но в МИ се проявява и степента на приемственост между едни и други жители, наличието или не на връзка между стари и нови заселници.

     Проучването в нашето езикознание на стари имена, главно на реки като Осъм (*akàmo ‘каменен’), р. Янтра (*etro ‘бърз, буен’), Дунав — Иструм (‘силен, буен’), което днес не е запазено като живо име (за съвременното име на реката се допуска ирански произход, свързан е понятие ‘влага, вода’ [1, с. 318], подсказват най-старото тракийско население по тези земи, е което собствениците от последните векове нямат никаква връзка, но предават спомена за него чрез използване и до днес на посочените и под. названия.

     Топонимията дава възможност за изучаване и на преселванията в дадон район и от там – на диалектни влияния. Ред имена на махали, пътища или местности от Свищовската топонимия говорят за широкото навлизане на българи – балканджии в равнинните земи на този район предимно през XIX в. и особено – след Освобождението, на преселването на българско население от Мала Азия и от Македония главно след Първата световна война (срв. местни имена Бежанците, Бежанските бозалъци, Беженето, Анадолския геран, махали като Анадолска махлъ, Велешана (в Свищов), наречена на преселници от гр. Велес.

     2. Особен интерес представлява отражението в имената на исторически и социални прояви от по-далечни времена, съхранени от съвременната топонимия. Такова е името на височина Бѝглата (с. Кулина вода), от лат. vigilia ‘караул, охрана‘, преминало през гръцки с особената си фо-нетика. Същото название имат места за наблюдение на път и на други места в България – връх Бигла в Искърския пролом, Вигла – връх до с. Куклен, Асеновгр., Бигла-планина [5, с. 117]. На наречените по този начин височини някога е имало наблюдателници, необходими тогава за наблюдаване на пътищата. От този тип е и аналогичното културноисторическо име от по-късна епоха Беклемèто (тур. bekleme ‘пост, охрана’). То назовава височини със старинен наблюдателен пункт за каквито съобщават в историческите си бележки върху българските земи братя Шкорпил, говорейки за могили, които са служили като пунктове за поставяне на стража, станции на оптическия телеграф – връзка на охраната чрез огньове и др. [7, с. 150]. За беклемета говори и Иречек [3, с. 216-288]. Исторически факти се съдържат в МИ Бендèря (тур. bender ‘крепост’), в неясното днес Бу̀рчата – вер. тур. burç ‘кула, останки от стара крепост’ или в МИ Баждàрницата – от тур. ‘митница, застава на вход на град’ [2], тъй като в местността днес няма следи от подобен обект, За стари събития, сблъсъци или бойни съоръжения напомнят имена като Тàбията (тур. tabya ‘окоп’), Митризя (тур. meteriz ‘засада, окоп‘), Бендèря (‘крепост, укрепление’) – старо име на селище и на околността, Градище, Селището, Хисарлъ̀ка, Калето, Калèбаир. Спомен за историческите боеве по този край пазят имена като Братушков дол и Паметниците, свързани с минаването на руските войски през Освободителната война, името на с. Александрово (на император Александър II), Войводската чушмъ – свързва се с минаването на четата на X. Димитър и под., имена като Канлъ̀боаз – кървав проход, Калнà дере – кърваво дере, Канлъ̀ чеир – кървава ливада. Канлъ̀чукур – кървав трап), а Германската клисура е място, през което са минали немски войски през I св. война.

     3. „Светът“, животът и мисленето на създалите на топонимите се проявява в почти всяка особеност на имената, особено – в съдържателната, семантичната им мотивация:

     — Човекът от този край „поглежда” към съседите си и дава име иа тяхната махала, посочвайки етническа или преселническа информация за тях (Еврейска махлъ, Абашката махлъ – т.е. била е заселена с абхази, Турска м., Циганска м., Анадолска махлъ – с преселници от Анадола, Банашка м., Бежанскъ м., Букурещка м., Влашка м., Драгомирска – заселена с хора oт с. Драгомирово, Крамолинска – от с. Крамолин, Липнишка – от с. Долна Липница и т.н.). Това са ценни социалноисторически данни. Подобни сведения дават и имената на гробищата (Турските гробища, Татарските гробища, Немските гробища); в други случаи се запазва споменът за първия род, заселил тази махала (Балювска м., Нечовска м., Върбановска м. ).

     — Местният жител проправя път нанякъде и името на пътя сочи направленията, подсказвайки: а) съседни или по-далечни селища, местности, посоки (Даалийския път е към Балкана (тур. dag), Алековския – към с. Алеково, Градския път – към града, Корийския – към гората, Ливадския – към ливадите); б) често – качеството на пътя (Дълбокия път, Широкия път, Правия път, Царския път, понякога означен и чрез метафора – Тънкия път): в) най-честото му използване в миналото от различни съсловия (Дърварския път, Лозарския път, Рибарския път, Керванския път), което е свързано с информация за практикуваните стопански дейности; г) неговите рискове понякога, именуването на които е плод на остроумие и игра на мисълта – напр. пътят в тъмната гора е Кьоравата пътека (според местно тълкуване, но по-вероятно е пътеката да е прекъсната, затворена, подобно на метафората в сляпа улица). Погледът не пропуска растителност или други особености, чрез които отделя, идентифицира точно този път или пътека.

     — Най-много неща вижда стопанинът при назоваване на своите или на съседните имоти. От тези имена научаваме за селскостопанските култури (Лозински дол, Мерезѝните – вер. от нерезина ‘лозе, което не е рязано‘ [2], Асмалъ̀к – хълм с лозя, Ръжòвна, Пиринчаир – от тур pirinç ‘ориз’ – оризова ливада, Бостаналъ̀ка, Памуклиито), за местната флора (Драките, Храстето, Бъзов дол, Крушите, Брестъ̀, Смрадликата, Лю̀ляката, Божурлука, Вишналъка, Вишницата, Армутлу̀ка – от тур. armut ‘круша’, Мешин дол, Орешанка, Калмѝша (калмиш ‘тръстика’), Горѝцвят (раст. Adonis [4, с. 355]), Гълчàвата, Плющеница (по плющавиче – вид растение, фенерче, мехунка [2], Калинето, Качу̀лькевец (вер. от качулка, диал. ‘минзухар, Crocus’ [4, с. 407], Куркотѝката от куркотѝк диал. ‘раст. клокоч’ Staphylea pinnata’ – [ 4, с. 425], Кумбаклъка – от кумбак, диал. ‘храстовидно растение с плодове шушулки’, Оряховица, Ракѝдата (от ракита, диал. ракида. Salix purpurea) [4, с. 495] или фауна (Свинската кривина, Мечова бара, Мандàгьол (от тур. manda ‘бивол’ – биволско блато), Кòнцка кривинъ̀, Зъмèнца (от зъмя̀, диал. ‘змия’), Конàрката – конско пасище. Биволàрката – пасище на биволи, Зайкови, Вълчи дол, Вълче бърдо, Пилешката ливада, Орлòв гред, Мечешки камък, Курдине – тур. kurt ‘вълк’ и dinek ’леговище’, Кючу̀кене и Бую̀кене – от тур. уеnе ‘строен, сърна’). Разбира се, за лингвиста в тези названия има безценен диалектен материал, разнообразие от синоними и остарели лексеми.

     — Един обикновен минувач, следвайки своята цел, няма да обърне внимание напр. на цвета на местата или нещата, край които минава. Но местният стопанин отличава Белия бряг, Белия път, Белия трап, Белите баири ши Черна могила, Чернелица, Червената пръст, Червената могила, Червените пътеки от съседните места; за минувача рекичката си е рекичка, но за човека, който наблюдава всеки метър от своята земя, една част от нея е Бързилото, другаде Бързò гърло, островът в Дунава, където течението е по-усилено е Бързина, мостът е Камен мост или Железния мост, Черния мост, Царския мост, Татарския мост и т.н. Отбелязвайки релефа или вида на мястото с много и тънко различени имена (Долъ, Дупките, Càpпa – от тур. sarp ‘стръмен’, Трапа, Кривите долове, Задънено гърло, Кривинъта, Крива бара), често номинаторът вижда мястото образно – ниската заоблена местност е Гаванче, Тавана или Гавàнчината, Поничката, Кацата, в друг случай – Оджака, терасовидните хълмове са Лàичките, Полицата, Чардаците, на тур. Рахлèто или Сергèне – тур. sergen ‘полица, рафт’. Още за старите турски собственици непълноводното, неравномерно наводнено дере е Гьозлю̀дере ‘дол с очи’, в други случаи криволичещият поток е Гайтаница, Пèталото, а криволичещият път – Кючèка, дълбок изкопан път в хълм е Кулака (от тур. kulak ‘ухо’), срв. също Кулàчката – пътека за пешеходци в дълбок дол, с. Кривия, Разгр. и т.н. Образното виждане обикновено е свързано с битови, ежедневни предмети, понякога със суеверия или качества на свръхестествени същества – Пълтънѝка (плътеник диал. е таласъм – [2]), Шейтана – чешма, която тече нередовно, „лъже“ , Дя̀лската чушмъ – чешма на глухо, опасно място в гора, под.

     — В имената местният човек отразява и своята та прагматичност – за него има значение от къде може да се мине най-лесно и пътят през височини се нарича Прèвала или образно Врàтница или Врàкнята, Седлото.

     Жителите на района забелязват и отбелязват с име всичко, което може да бъде полезно в бита им – извори и кладенци, бяла и червена пръст, която използват за някакви нужди (за добиване на пръст за домакинството – Пръстнѝците, Топрака, Топраклъка, Бялата пръст), местата за топене на коноп – Топѝлница, а за белене на платно Белѝлките, височини, дървета, камъни и др., които бележат някакви ограничения – Камъка, Белия камък, Грунчев камък, които имат особености по форма, брой, структура – Копана могила, Кърнъ̀та могила, Трите могили, Кàмчова могила – или са свързани с религиозни прояви – Служба могила.

     Изобщо в названията, които дава на заобикалящите го места – височини и низини, равнини и водни потоци, местният наблюдател показва, че забелязва всяка неравност и особеност по полето, хълма, пътя – вижда я било конкретно, било образно — отделя я по цвят, форма, размер, местоположение спрямо други места или с оглед на изгрева на слънцето или със сенчестото й изложение (Усоето, Усойната, Усойницата, Сабагюнюш – тур. sabah ‘сутрин’ и gün-es (güs) ‘слънце’ – местност, която гледа на изток, Гюнгюрмес – от тур. gün ‘слънце’ и görmez ‘който не вижда, невиждащ’ – невиждащ слънце, т.е. сенчест, усоен), различава и именува различно водата по скорост, температура или вкус (Солѝна Слатина), съотнася всяко място със съседните местности, пътища, ниви, и под., забелязва и маркира растенията в района или около него, птици и животни, които го населяват или посещават, отделя го от съседните места като забележително с исторически спомен, историческо или местно събитие, с наличие на останки от старо поселище или с оглед на стопански дейности, вижда неговите собственици или лица, с които нещо се е случило там, преценява дали е удобно за преминаване, за използване на някакъв превоз или животно, дали може да му даде материал за бита – камъни, пръст, дърва и т.н.

   Така в този тип имена се отразява огромна информация за световъзприемането и социалния (включително стопанския, културния, историческия) живот на местните жители през вековете. Можем да оприличим географските названия на невидим печат – невидим за случайния минувач, за външния посетител, но за човека, който живее и работи по тези места, тези думи са изключително важен показател за границите и точността едва ли не на всеки кв. м. Топонимите, хидронимите и селищните названия са вид езикова археология в науката, извор на познания за хора от по-близгото минало и отчасти от днешно време и дават безспорен материал за историческа социолингвистика. Зад значението на всяко отделно название на местност, махала, селище и др., което се открива с неговата семантична мотивация, зад фонетичните или морфологичните особености или словообразувателната структура на тези езикови факти, които са в основата на езиковедския им анализ, се разкрива не само диалектният портрет, но нещо много повече – светьт и животът на местния човек, дал имената, неговото виждане за природата и нейното оползотворяване, открива се народностният и социалният му статус.

     Неотдавна потърсих в съвременните български неологизми [6] облика на съвременния живот, на новостите и социалните прояви в него, както и на отношения на съвременника ни към различни явления. Изводите бяха богати, тъй като във всяко свое съдържателно изразно средство езикът пречупва битието, виждането и чувствата на човека не само изобщо, но неизбежно и в определено време и място. Реших да направя една бегла и може би странна съпоставка между двата вида материал – този на една топонимия и на съвременните неологизми – два типа изразни средства от различни места и време. Както можеше да се предполага, сравнението показва много съществени различия. По-интересно беше – от какъв характер са те, какво е тяхното послание. Безспорно съвсем различни са сферите и обектите на назоваването – едните – на места и явления от природата, другите – от съвременния бит и общество (техника, строителство, политика, наука, спорт, музика, бит, престъпност и др.). Но по-съществено е, че е много различен начинът на позоваване:

     — В единия случай номинаторът, човек от село, сам възприема и то предимно с погледа си, явленията и им дава подходящи имена, описвайки ги чрез най-разнообразните им физически, исторически или прагматични признаци. Неговата роля в номинацията е активна и затова в имената се отразява цялата му наблюдателност за признаци и взаимоотношения между места и лица, умението да открие белези, за да разграничи един обект от друг, образното му виждане, неговите исторически спомени, религиозни възприятия, битови нужди и прагматизъм. Той е творец на българския език, при което и сам се оглежда в него. Твори езикова картина на своя „свят“.

     — Новите имена от последните десетилетия са свързани с определено градска обществена или кабинетна среда, с явления, напълно отдалечени от природата, свързани с работата и живота на съвременния градски жител, с негови социални дейности и интереси. В значителната си част неологизмите отразяват интелектуални или социални понятия, които не се наблюдават с погледа. Повече от тях не са дело на българско мислене и виждане на явленията, те идват от други езици и са само инструменти, знакове на общуването. Тези, които използват новите думи, са пасивни спрямо номинацията и не представят своя езикова картина. Затова и характеристиката на тези участници в съвременния облик и отчасти – обогатяване на езика, с малки изключения, не идва по пътя на словообразувателната мотивация и на вложеното в нея мислене и виждане. Изключение правят главно названия и фразеология, свързани с политическия живот и с престъпността. Отбелязаните различия разкриват при наблюдението над двата пласта лексика хора от два съвсем различни свята.

     Така че по-обобщеният поглед върху езиковите явления, разглеждането им не в строго аналитичен лингвистичен план, а в техния знаков „смисъл ” – като показатели на света и времето на езиковите носители, което изпъква именно в обобщен и съпоставителен контекст, според мен, следва да бъде крайния акцент на нашите изследвания. При това целта на такъв подход не е лингвистичният анализ да стане по-достъпен за по-широка общественост, а да се открои и осъзнае самата същност на езиковите средства като социално-исторически, психологически и комуникативни прояви.

     В съвременната наука (по-точно физиката и математиката) се говори за два вида анализ, като проява на научния метод – редукционистки, при който всеки атом, вещество, микро- или макрокосмическо явление, се изследва поотделно, с всичките му особености, закономерности, които го пораждат или осъществяват развитието и връзката му с останалите явления (образно казано, анализ на хардуера на всяко нещо). Вторият вид анализ се определя като семантичен. Той изисква изследване на цялото и неговия смисъл, послание, предназначение и роля (така да се каже, неговия софтуер). Като лингвистичен пример ще дам значението на думата понятие, което не може да се определи и обясни нито с броя на звуковете, нито с морфемите и тяхното собствено значение, нито с граматичните особености на лексемата, така, както не може да се разбере и мисловната дейност в резултат от изследване на броя, вида и т.н. на атомите, молекулите, клетките, невроните и под. на човешкия мозък.

     Ако този много разумен втори – семантичен подход се прилага към природните явления, толкова по-необходим е той в лингвистичното изследване.


Автор: Емилия ПЕРНИШКА

Публикувано в сп. Наука, год. XX, кн. 4, 2010 г.


Литература:

[1] Георгиев, Вл. За произхода на древното население от североизточната част на Балканския полуостров. – В: Сб. Г. Кацалов, ч. II,1955, с. 305-325

[2] Геров, Н. Речник на блъгарскьiй язьiк. Пловдив, 1895-1904

[3] Иречек, К. Княжество България, т.II (Пътуване по България), Пловдив, 1955.

[4] Материали за Български ботаничен речник, обрани от Б. Давидов и А. Явашев. Доп. и редактиран от Б. Ахтаров, София, 1939, 316 с.

[5] Миков, В. Произход и значение на имената на нашите градове, села, реки, планини и места, София, 1943.

[6] Пернишка, Е., Новата лексика в българския език – огледало на съвременния обществен живот. //Наука, 2009, № 6, с. 45-51.

[7] Шкорпил, К. и X. Могили. Паметници из Българско. Пловдив, 1898.


[1] Допусната е неточност караагач е бряст – бел. моя