Етикети

, , , , , , , , ,

     Село Метохия е старо средновековно селище, регистрирано в турски данъчен регистър от 1570-1572 г. под името Метохино като тимар към нахия Сирищник на Кюстендилския санджак с 21 домакинства, 14 ергени, 4 бащини и 1 вдовица.

     Село Метохия е пръснато по левите плешиви склонове на Метохийската долина между землищата на селата Побиен камик и Шатковица[1], от запад, и Горно Кобилье, от югоизток. От с. Чешлянци, което е разположено североизточно от него, го дели продължението на Царичката планина, която свършва в един ъгъл, що се заключава между Драгойчинската и Метохийска реки. Десните склонове на Метохийската долина са обрасли с млада хубава гора, наричана Метохийско осое. От него взимат дърва за горене и съседните села Киселица и Извор, защото си немат гора. През средата на осоето минава пътят от Босилиград и Извор за Божица.

     В дъното на долината се пени малка речица, която кара 5 селски воденици. Покрай нея, заградени с прошки или плет, се редят малки ливади, напоявани богато от бистрата вода. Преди години, кога и двата склона на долината били покрити с едра букова гора, от която сега и помен нема, кога елени и сърни били обикновен лов на беговете, владетели на околните села, долу, в дъното, потокът не могъл да се съгледа от никоя странична височина, а се промъквал невидим из гъстака и само  го оглашавал. Днес, обаче, пороищата са успели да    изровят и напълнят с камъни голема част от коритото, и горската картина съвършено се променила. „Е-е-è! Кàмо ти сега Метоииско осое! Море, едно време вуци че’а да ни изйеду… толку оно беше густо!“ така с въздишка дума 85-годшпният метохийски старец дедо Велинко Златков. А сега? – Неплодородни ниви, пустали пасбища и всеобща сиромашия. За съсипването на гората най-много е спомогнала едновремешната желязна индустрия, за която било потребно огромно количество въглища, добивани само от нея. За тогавашното пожарище сведочат десетките щетини – места, дето са правени въглищата.

     С унищожението на горите, угаснали и изворите, и сега селяните черпят вода за пиене от незначителни изворчета и кладенци. В осоето, обаче, има изобилна „букова“ изворна вода, но само пастирите и дърварите се ползуват от нея. Долу, в реката, има общи корита за пране; те служат на най-близките махали.

     Селското землище е изложено доста много на ветровете. Тук главно духат ветровете: северозападен (горняк), южен (долняк) и североизточен (с о в и я н и н о). От тех най-досаден е първият – докарва мъгли, снег и дъждове , а най-пакостен е последният.

     Нивите им са около къщите по махалите и не са все на едно место, т.е. нема домакин със закръглен имот, а все на парчета. Голема част от ливадите им са разположени покрай реката, а другата част е в осоето: нарочно са изсечени участъци от гората, за да бъдат обърнати в ливади. Те се напояват от потоците, които идат чак от върха на планината и слизат по страничните долинки. Тия горски полянки-ливадки са много красиви особено към края на юний, кога всички треви са цъфнали, и чистият планински въздух, напоен богато от миризмата им, пълни гърдите на планинаря. Гърлица, свила нейде в букака гнездо, гъргучи в ранната утрина, по-нататък се обажда присмехулник кос, над него прелита и пее дрозд, а ручеят им приглаша: зер без него нищо не е хубаво, нищо не може да живее и да вирее! Тогава планинарът ще се убеди, че и в оголеното Краище има прелестни кътчета!

     Селяните немат общо место, служеще само за пасбище; затова добитъкът им пасе главно по непосетите през годината ниви, а на другата година – по другите. Овощни дървета има малко и то само джанки, полудиви ябълки и такива круши. А отлично би могли да виреят много овощия, особено ябълките. Напоследък почнали да засаждат със сливови (черносливки) дървета ливадните покрай реката.

     Всичката им работна земя – ниви и ливади – както и горите се намиратъ в места, които носят следните имена: ниви: Пѝове, Селище, Распу̀кье, Пужар, Църквище, Нарàмняк, Которище, Калуджерски дол, Пешина, Требеница, Лютèж, Високо бръдо, Припор, Вигньище, Миов дол, Кочък, Шишàтовъц, Котлинье, Брезов дол, Манжу̀рица, Црешня и др.,; ливади: Вигньище, Зàркулица, Калинов дел, Вочнѝк, Грамàгье, Купеница, Которище, Дзукàрище, Глибавица и др. гори: Поятище, Котлинье, Света вода[2], Седло, Андак, Манзурище и др.

     Село Метохия е разбиен тип селище, защото е пръснато за махали. По-рано то било на едно место, на един куп, в днешната махала Село и броило   8-10 къщи. За удобство при отглеждане на добитъка, от лошо место, от страх да ги не занесе вода (местото е изровено от пороищата) и, както казват, от чумата, която върлувала по това време, купното селце се пръснало на махали, повечето от които днесъ носят имената на първите им основатели. Това било неотдавна – нещо преди 50-60 години.

     Махалите са следните:

  1. Джòкьинци. Разположена е от дясната страна и близу до дола, който се спуска откъм осоето. Сега брои 4 къщи, на които родоначалникът дошъл преди около 90 години из с. Топли дол и отначало се поселил в Побиен камик, а после се установил в Метохия.
  2. Велимирова махала брои 4 къщи; наричат ги още Велимбъ̀ровчанье. Махалата се подразделя на две, но са от едно потекло: Милошовци 2 къщи и Велимировци 2. Основателят на тази махала е дошъл от трънското село Паля. От същата рода са и „Царовете“ в с. Чешлянци и Лазаровци в с. Горно Кобилье. Всички те постят по една седмица след Ивановден поради „заричушка“.[3]
  3. Долня махала (Долномаалчанье) е разположена на лево от Метохийска река, на изток от циганите и на юг от махала Матеинци. Тя има всичко 5 къщи, две от които се наричат Пауновци, а три – дедо Гьоргьинци. Родоначалник и на петте домакинства е един и се счита като староседелец – не се знае, кога и отде е дошъл. Знае се само, че той бил един от седмте жители домакини на село Метохия по това време, когато в с. Извор имало само 3 домакинства. Махалата носи името си от туй, че с положението си спремо реката е най-долня.
  4. Тòшинци (наричат ги още деда Пейчинци) махала е разположена на десно от реката, наблизу и точно срещу Пауновци, вследствие на което ги смесват с Долномаалчанье. Родоначалникът на тази махала, която сега брои само едно домакинство, е същият, който е родоначалник и на две домакинства от махалата баба Гюринци. Това бил некой си Йован, за когото се приказва следното: бил личен и юнак ерген. Един път, кога отишъл на хоро в с. Треклина, заварил, че се „надрипват“, надскачват ергени из селото. В това надскачване взела участие и личната и напета девойка Гюра. Никой не могьл да я надскочи. При други случаи на надскачване тя заявявала, че ще се омжжи за оногова, който ycпеe да я надскочи. Чул това метохиецът Йован, изсилил се и, за голямо очудване на всички, надскочил девойката. Не се минало много време, и той се оженил за нея. Поради тази юначна Гюра, сега наричат с нейно име цела махала, в която от нейния род има само 2 къщи.
  5. Махалата Матеинци е разположена източно от Велимировци, северно от Долномаалчанье и по средата на бърдото, дето са тия две махали. Брои 3 къщи, на които родоначалникът, дедо Спасе, е дошъл в Метохия преди 90 години от с. Горни Коритен.
  6. Спасѝчовци махала е разположена на лево от долината и брои 2 домакинства. Махалата носи името на основателя си, дедо Спасе, най-стар заселник в това село и един от 7-те най-стари домакини в Метохия.
  7. Село-махала; разположена е срещу Спасичовци, на десно от казания дол, на югоизток от баба Гюринци. Състои се от две домакинства: едно е от Матеинци, а второто от дедо Джокинци. В тази махала е било     по-рано купното село.
  8. Баба Гюринци махала, разположена на десно от дола, североизточно от Село. Тази махала има 7 къщи. Две от тех са от Тошинци, чиято баба е баба Гюра; тя е дала име на целата махала, макар че останалите 5 къщи да са от друг род – Здравковци (от староседелците в Метохия).
  9. Циганете махала – 2 къщи. Те произхождат от с. Дивля (Радомирско), а тук се се преселили преди 50-60 години. Къщите им са разположени точно под Велимировска махала, долу, досам реката, на десния й брег.

     Никой не може да каже, отде, кога и защо е дошъл първиятъ човек и решил да се посели в това тогава гористо место. Също никой не знае неговото име. Днес целото село брои 31 къщи.

     Името на селото – Метохия – произхожда от това, че едно време синорът му билъ метох, „метов“ на милевския монастир Св. Рангел, както го знаят едни, или Св. Петър и Павел, според други. Че и в землището на селото е имало монастир, свидетелствуват за това останките от сгради в местността Цръквище. Явно личат следи от 15, пък и повече постройки една до друга, зидани все от камък, тухли и хорозан. Около тия „дзидини“ има още много други грамади от камъни, сигурно пак останки от други постройки; сега между грамадите се намират късове от големи връчви. Преданието говори, че това бил некога грамаден монастир, в който живели много души калугери. Дето се намират сегашните селски гробища, в дъното на Калуджеров дол (на север от върха Калинов дел – 1150 м) личат явно около 50 стари гробове, които населението нарича „калуджерски“ гробища. Некои от тех са разкопвани; телата били погребвани между големи плочи от тухли. Наблизу до тия гробища има ями, зa които се приказва, че били основи на черква. А малко пò на север в самия Калуджерски дол има пакъ на 3-4 места близу един до други зидини – прости постройки без тухли – за които се верва, че били жилища на последните монаси, след като монастирът билъ унищожен. В тия места преди десетина години намерили няколко тучени и медни предмети: чашки, копрали, но сега са изгубени. Намирали и монети с буква М в средата и кръст от другата страна. За унищожението на монастиря, след което имотите му минали във владение на Милевския монастир, се разказва следнята история: сградите за живение на калугерите били в местността Цръквище. Един път една невеста от с. Извор отивала с мъжа си (с „момчето“ си, както казват тука) на гости в с. Божица. На връщане минали през гората край монастиря. Тук невестата се отбила от пътя, за да отиде по нужда, а мъжът й походил малко, па се спрел да я чака. Чакал, чакал, но тя не идвала. Върнал се да я дири, но напусто: тя „щукнала“ като под земи. Чак след 3 години един ловец я видел една сутрин да ходи из монастирския двор, познал я и забележил, че била „тешка“ – в положение. Съобщено било на властта за всичко това, и монастирът билъ унищожен. Неколко години след това некои от разгонените калугери живели из дебрите на Калуджеров дол, дето си построили малки къщици, но после и те изгинали.

     Преди не много години (около 70-80) синорът на с. Метохия бил по-голем: обхващали сегашната чешлянска махала Васчокар, селата Побиен камък, Шатковица и част от Божица, – всичко това било владение на турчина Али ефенди. Той допуснал и брата си, Амид ага, да пасе своя добитък по местата, дето са сега селата Шатковица и Побиен камък. Метохийчанье казвали на Али ефенди (или Алията), че брат му ще присвои после тия места, но той не давал вера на техните думи. Обаче, дошло време, кога Амид чрез съда взел поменатите места от брата си. При отцепването на двете села присътствувал и тогавашният богаташ, дедо Станко Побиенски. А пък оная часть от метохийския синор, що била откъм с. Божица, била взета от божичанье така: пасъл по тия места овците си един жеглиговец овчар (от кумановско); единъ ден насреща му идел некой арнаутин (брояджия или овчар – неизвестно); влезли в разговор и се скарали. Арнаутинът изпреварил, та убил жеглиговеца. Станало после спор, кой да плати кръвнината. Понеже кръвта потекла към синора на с. Божица, кръвнината платили божичанье, но зарад това усвоили и местото.

     По баиря на Калуджеров дол личат не като следи, а почти здрави две вади, които, според разказа на стари хора, довеждали вода откъм Побиен камък за местността Манастир в с. Горно Кобилье за чисто рударски цели.

     Освен това в землището на селото има и остатъци от две вигньи (видни). Едната е до дедо Джокинци (на границата между селото Побиен камък и Метохия), а другата – в Калуджеров дол.

     От първата и сега вадят сгория, която употребяват – при боядисване с черно на домашни шаеци. А пък в махала Спасичовци имало дворище за промиване на рудата. Добитото желязо било занасяно на Самокова в с. Габрешевци, за да бъде изтеглено на прътье.

     Селяните в с. Метохия се занимават главно със земеделие, а после със скотовъдство, но поминъкът им е много тежък. Ето защо много къщи се изселяват. Веднага след освобождението на България 5 домакинства се изселили в с. Топлица (Сърбия), дето намерили безплатна земя и къщи, останали от избегалите след войната арнаути. Днес голяма част от селяните намират поминъка си в дюлгерство, което упражняват почти навсекъде из България.

     Допълнителни бележки: През 1971 г. административно е присъединена махала Възчукар[4]. През 1978 г. землището на село Шатковица също е присъединено. Пълен списък на местностите в наедрялото землище ще поместим в отделна публикация.

     Към края на 20-ти век настъпват промени в наименованията на някои махали в селото. Тук са изписани в книжовната си форма: Пауновци, Долня маала, Баздрачка (Баздрике) маала. Останалите махали са запазили имената на си: Тошкина, Бабагюринци, Джокинци, Велимировци, Спасичовци, Циганьете.


Източник: Захариев, Йордан. Сборник за народни умотворения и народопис. книга XXXII. Кюстендилско Краище, София, 1918 г., изд. БАН., с. 455-460;


[1] Заличено от списъка на населените места в България през 1978 г. Землището е присъединено към Метохия.

[2] На около 600 м югозападно от кметството се намира оброк с аязмо. Наливо е и м. Цръквица.

[3] Почти навсекъде в Краище, кога продължителна болест сполети семейството или пък кога особено е упорита и мъчноизлечима некоя болест, прибегват до последно едно средство: заричат (запрещават) на болника, кога оздравее, да яде известно ястие или месо от известно животно (най-често от кокошка), или пък въобще да яде месо. Нейде пък заричат така: болникът, кога оздравее, да пости завинаги (додето е жив) през известни блажни дни на годината, предимно тия, през които най-много се яде месо и въобще блажно, за да се не повтори болестта. Това е то „заричушка“. Заричушка от блажно, т. е. да се пости, си излагат и сами хората, особено бабите, след като са били принудени „от неволя“ да ходят по вражалици и баячки. – бел. Й. З.

[4] Указ 757 на Държавния съвет на НРБ от 05.05.1971 г. ( Обн., ДВ, бр. 36 от 08.05.1971 г. )

Advertisements