Етикети

, , , , , , ,

     Ономастиката (в частност топонимията) стъпва върху проучванията на няколко други научни дисциплини като археология, етнография, етнология, история. Цялостно топонимично проучване на Варненска област към 2015 г. не е извършвано. Единствен засега начин да се добие бегла представа за местните названия от този регион е да се използват наличните краеведски, етнографски и археологически проучвания. Те обаче обхващат едва няколко десетки селища или само местности (арехологическите) и страдат от други недостатъци – ограченият им фокус в съответната тематика.

     Някои от краеведските проучвания са писани преди 20-30 години, което е добре дошло относно автентичния изговор на топонимите от местното население, което силно оредя последните две десетилетия. Днешното население все повече се отдалечава от ежедневния контакт със земята, поради което губи приемствеността в назоваваните географски обекти. Названията им, доколкото са запазени, биват преосмислени, поради незнание на тяхното значение и в крайна сметка – деформирани. Тук представяме кратки селищни бележки за с. Аспарухво, писани през 1981 г. от Анчо Калоянов, днес проф. в Търновския университет, а тогава сътрудник в архелогическия музей на гр. Дългопол. Местните имена, които сме добавили по-долу са извлечени от писмени източници, затова не съдържат ударения, а много от тях са приведени в книжовна норма на изписване. Все пак можем да добием представа за множеството старинни имена, съхранени и изчезващи или изчезнали вече лични имена. Съхранена е чиста топонимия, което само потвърждава, че през вековете е запазен българския характер на населението. Може да се отбележи и ниската честотност на общобългарски заемки от турски (тюркски) произход. Нещо повече – налице са някои сполучливи земеписни термини, което показва богатото образно мислене на предците ни.

     Село Аспарухово, Варненско, се намира в северното начало на един от проходите на Източна Стара планина – на стария път от Овеч за Анхиало и на брега на Луда Камчия. В миналото тази част от планината е била известна като Ченгенски Балкан, вековните гори, тучните пасбища и плодородната земя са били благодатни за скотовъдство и земеделие, а трите крепости около селото – Града, Кръстота и Манастирско кале, са опазвали населението в размирни години. Земята крие останки от значителни праисторически култури, от траки, римляни и византийци, в горния край на селото е открито голямо раннобългарско селище. Районът на прохода е бил населяван още от IV-III хил. преди н.е. За кратко – по време на галските набези на Балканите, тук била и столицата на келтския цар Кевар. Според археологическите данни обаче Чèнге като село съществува от VIII-IX век. На изток, между реките Елешница и Козя река, се намира Пряградата, на юг, по течението на Кривица Гермето. И двете представляват насип и ров откъм юг – защитавали са Плиска и Преслав от Византия.

     Най-старото име на селото е Овчага. За пръв път се споменава от византийския летописец Мануил Фил като Уцанка, който възпява подвизите на военноначалника Михаил Глава в похода му срещу цар Ивайло – Овчага е крепост, която през 1277–1279 г. се е сражавала на страната на народния вожд. През 1388 година през прохода минават войските на Али паша; според предания сред местните турци в местността Орехово е станала голяма битка, в която паднали много нашественици, и оттогава мястото е наричано “джан ери”, т.е. място на мъртви души. От “дженк”, което значи бой и битка, идва второто име на селото – Чèнге. През 1409 г. при едно въстание в Северна България българите превземат крепостта Овчага, но синът на султан Баязид Муса я завладява отново и я събаря през 1412 г. (Муса е известен в народните песни като Муса Кеседжия). Навярно тогава Чèнге окончателно се е установило край реката. Във връзка с подготовката на Първото търновско въстание дубровнишкият търговец Павел Джорджич споменава и село Чèнге. През 1636 г. полякът Освиенцим бележи за него: “Село на половин път от Еникьой (дн. Дългопол). От там започва пътят през Балкана за Цариград. Единият път е много стръмен, а другият път върви покрай реката Ичера (Луда Камчия).” През 1640 г. минава друг полски дипломат – Мясковски: “Когато минавах през Ченге, две български девойки, пременени и нагиздени, хвърлиха в каруцата, в която седях, пшеница и просо, като ми желаеха добър път. Същото сториха и тамошните селяни…” През 1651 г. минава и турският пътешественик Евлия Челеби: “Чèнге е село при едноименна крепост на два часа път от Ново село (дн. Дългопол). То е българско село със сто къщи. Жителите му не плащат данъци. Дервентджии са.” От това време са останали имена на местности като Деве барданъ (Камилски рев), Стражата, Робски път и развалините на големия хан, който е обслужвал пътя. Благодарение на привилегиите си като пазачи на прохода ченгени запазват непокътнат народностния си дух през дългите векове на робството.

     В годините, когато Челеби посещава мястото, дервентджиите (от араб. през тур. дервент ’проход, клисура‘) играели ключова роля. В Османската империя хора от покореното местно население охранявали проходите и превеждали пътуващите през опасни места. В замяна се ползвали от привилегии, немислими за обикновените поробени българи. Освен че били освободени от някои данъци, дервентджиите не служели като войници (в обоза) и имали правото да носят оръжие. Заради стратегическото географско положение на селото – на пътя за днешния Айтоски проход и в близост до Овеч, една от най-големите крепостта в някогашна България, дервентджийството било основен поминък на жителите на Чèнге далеч преди годините на турското робство. Заподозрени, че са участвали в движението на Филики Етерия през 1821 г., ченгени губят правата си на дервентджии.

     Едва през 1849 г. бива построено килийно училище и пръв учител е бил Димитър Злочести, оставил в ръкопис автобиография, а през 1857 г. е съградена църквата “Света Петка” от охридски майстори. През 1876 г. в местността Трънлива стока е убит един от войводите на Априлското въстание – Христо Николов Патрев. Във въоръженото движение за запазване на местното население от развилнелите се разбойнически шайки са убити ченгенските хайдути Край Калчо и Делю. По време на Освободителната война селото бива нападнато и ограбено от черкези.

     Смутните години и привилегиите, които давало дервентджийството, постепенно откъсвали Чèнге от околните селища. Затова и килийно училище било открито късно, едва в 1849 г. Инициатор бил един от местните жители – Димитър Събев, който сам се наричал Злочести. Освен учител бил и първият свещеник на Ченге. Той служел в построената през 1857 г. в типичен за дебърската школа църква „Света Параскева“. Подобно на всички строени през годините на Възраждането храмове тя била от камък. Най-интересното в нея са каменната икона над входа и е огромният кръст над олтара. Под него има издълбани змейове и череп с кости. Елементи от подобна трактовка, която символизира победата над смъртта, днес може да се срещне едва в няколкото запазили се в България църкви от XV-XVI век като храма „Рождество Христово“ в Арбанаси.

     Затвореността на Чèнге се подсилвала и от още едно обстоятелство. Отговорността за безопасността на прохода била колективна. Според преданията, когато се загубила една кесия жълтици от султанската хазна, цялото село – мъже, жени и деца, излязло да я търси. Всяко нарушение било в ущърб на общото благо и не било посрещано с добро око. Задължително било на Ивановден всички младоженци да се окъпят в ледените води на Ичера – така се наричала река Луда Камчия). И когато веднъж останал един нескочил във водите, цялото село започнало да го нарича Некъпан Павлю. Порядките не се променяли с вековете. Именно те превърнали Ченге в особена територия с традиции, които днес не могат да се видят никъде другаде у нас. Местна легенда пък разказва, че цар Борис I идвал много често в някогашната Овчага и в близост дори построил манастир – „Св. Атанасий“.

     За спецификата на Ченге говори и старинната, типична носия на жителите му. Това е единственото място във всички седем етнографски области на България, където не се носят бели ризи, а сини. И до днес платното за тях се избелва във водите на яз. „Цонево“ (някога това се е правело на брега на Ичера), след което се боядисват със синка. В Ченге празникът Игнажден се нарича Клоковден, а Андреевден – Мечкинден. Има ден на биволите – Карамановден, на конете – Тодоровден, както и ден на кучетата – Песи понеделник. Празници имали също така вълците и мишките. За фолклористите Чèнге е истинска находка. Това е селото с най-много записани народни песни на едно място. Повечето от тях изобилстват с архаични думи и навяват мисли за самодиви, черкези, змейове и известни юнаци.

     Ив. Шишманов в „Стари пътувания през България“ (СбНУ 4, с. 372-373), като привежда впечатленията на пътешествениците за т.нар. Траянов друм от Белград през София за Цариград за сигурността на проходите и начините на охраната им, пише, че дервенджийството като институция в Османската империя унаследява византийските армартолства, познати у нас като мартолоси, а в Законника на Стефан Душан като краищници. По свидетелствата на пътешествениците от ХVІ в. стражите стояли на височини над пътя, за да следят непрестанно движението по него, известявайки на пътниците чрез биене на тъпан, че са забелязани или че пътят е чист от разбойници. Озадачава сведението на Стефан Герлах за клисурата между Вакарел и Ветрен: „…на две места имаше стражари, които удряха на тъпанчетата и при това играяха“, което може да бъде обяснено с присъединяването на някакви обичайни практики към деловите задължения на дервенджиите. Топонимите Големия Мартол и Малкия Мартол за местности в близост до граничния окоп Пряградата в землището на село Аспарухово, Варненско, навеждат на мисълта, че мартолусите са съществували от най-ранно време и в българската държава и че дервенджийските селища ще са имали твърде важна роля за възникването на хайдушкия (разбойническия) епос, а вероятно и за самия юнашки епос.

     Местни имена: Азманската чука, Андреева чука (могила), Арсъшка чука (Арсъска чука), Арсъшки кладенец, Ачмалъка, Баевец, Байчова чука, Бакларски дол, Бекиров кладенец, Беклемето, Белия преход, Богданова чука (Корченска чука), Бойовска чешма, Бряста, Буруня, Варчови тръни, Велчев връх (Велча), Велчов кладенец, Велчово било, Велчов път, Вето усои, Въбила, Вълков рът, Вълкова дъбрава, Върбанова чука (Върбанов присад), Върбански кладенец, Върбишка локва, Върбов дол (резерват), Габерска чука, Геново буче, Герана (Герена), Говедарината, Големия кайряк, Големия попонозер, Големия чеир, Големия явор, Големия яут (могила), Голия кайряк, Голям Богдан (Богдан), Голяма чешма, Голямото буче, Голямото спасение, Горницата (Торницата), Горното нивище, Горолома, Горулаша, Дебелия рът, Градът, Грешката чешма (Грешният кладенец), Дебелец (з. м.), Дермен дере, Димива чука, Добри гайдарджията, Драков рът (Дракурът), Друма, Думанова канара, Дълбоки дол, Дълъг Куртев нозер, Дядотодорово кладенче, Енев път, Зайков трап, Зайкова поляна, Зли усои, Иванчина чука, Кайряка, Калето, Канчиево буче, Канчиево, Кара Хасан, Караасанска чешма, Карченето, Селската поляна (под яз.), Качуля, Кереста, Караасана, Киров свин, Киряков гроб, Киряков гроб, Козя река, Копанков рът, Копанков рът, Коренището, Коритарска чешма, Крачола, Кривината (под яз.), Кривинско буче (Кривненско буче), Кръстота, Куклата, Късото нозерче, Къшлите, Кюнкова поляна, Лепеново буче (Лепино буче), Лисата могила, Лозята, Локвата, Ломанска чука, Лъката, Мазната стока, Малкия попонозер, Малкия чеир, Малък Богдан, Малък явор, Манастира, Манастирска чешма, Манастирско буче, Марин дол (Марина дол), Марина чука, Марино било, Мартола (Мартуля), Мечи дол, Милков нозер, Милкова чука, Мирчово кладенче, Могилата, Мотавата стока, Ново усое, Орехово, Паничката (ч.), Парка, Пейчовски дол, Пиздаров кайряк (Пиздишки/Пейзишки кайряк), Пладнището, Плиткия вир (под яз.), Под града, Полски кладенец, Поповец, Попово имане, Порпелковия нозер, Поспаиковия нозер, Присаски дол, Присовски кайряк (Присовите), Равнището, Разкраченица, Райковите ниви, Решча (вр.), Робски рът, Селски рът, Скока, Смарадово усое, Смъдя (скала), Стричка, Стръмния рът, Съзъпунар чешма, Ташбурун, Турската шума, Тясното нозерче, Халачева кория, Харсъски склад, Чеирска страна, Чешме баир, Чиплъка, Чудните скали, Чуката, Шекерски дол, Широк трап, Явора (чешма).


Източник

Източник 2


Advertisements