Етикети

, , , , , , , , ,

Географско разположеше, землище и местности

Малкото, но с многовековно историческо съществува­ние българско село Равна, е разположено на 10-12 км западно от гр. Провадия, в северната част на т. нар. Съртовско или Провадий­ско плато. То се намира на няколкостотин метра от стръмнините, които се спущат на южната страна на Боаза – тясната долина на Провадийската река.

Най-близките селища до Равна са: на 2 км югозапад­но – с. Черковна; на 5 км южно – с. Овчата, на 4 км западно – Неново, на 5 км източно – Кривия, на 5 км североизточно – се­ло Венчан. По-голямата част от землището на Равна се намира в леко наклоненото на юг съртовско плато. Части от равненското землище (мери) граничат също на север със землищата на селата Негуша (Невша) и Бейлий (Млада гвардия). Селото отстои на око­ло 40 км източно от гр. Шумен, а на около 60 км западно от гр. Варна. Понастоящем то се числи в Провадийска община. На около 2 км в североизточна посока в долината на Провадийската река преминава ж.п. линия Русе – Варна,

Eдин от първите български вестници – „Цариградски вестник“ ( г.8, № 386 от 5 юли 1858 г.) редактиран и издаван в Цариград е дал кратко, но интересно описание на селата и населението от Съртовския край. „Тия се­ла – се казва в отпечатаната дописка – са нахождат помежду Варна и Шумен, в разстояние на 8 часа от речените градове, разпо­ложени на една висока равнина над Провадия …Местоположение­то им е весма добро и приятно, покрито от изобилни нивя, благоплодни хубави лозя и весело прекрасни градини, с разни овощия. Насреща им към пладне (т.е. на юг) зеленеят са гъсти лесове (гори), зад които се гледат височините на Стара планина, то възвишават като облак.

Тука произвожда земята чисти жита и добро, леко за пиене вино. На сичките села названието е, каквото ся са имену­вали от старо време те са: Кулефца (негли от Куля), Марковец, Косовец, Неново, Равна, Черковна, Кривня и др Жителите са бъл­гари и се занимават в земеделие и скотовадство; въобще имат добри нрави и държат много стари обичаи; страннолюбци са, благоприветливи (конушкан), склонни за всяко добро дело .        „

А една година по-късно и в. „България“ (г. 1, бр. 18 от 25 юли 1859, издаван също в Цариград ще пише: „Тука (в Сърта) найдох най-добри и любоучени… Тий са отличават от други много селяни….6лагоприветливи са и чисти българе“.

Съвременното село Равна, съставено от две основни махали, заема двата полухълма, разделени от започващата сред селото малка река, която черпи водите си от селските чешми.

Извън селото, водите на таза малка рекичка се спущат от високи скали в стръмен дол, наричан от населението Бабата, след което стигнали в низината се вливат в Провадийската река.

Да проследим накратко местностите, включени в землището на днешното село Равна.

Да започнем от северната страна, от споменатия дол Бабата. В неговата лява страна от незапомнени времена е минавал път през просечени скали, който е съединявал Равна със землището й в долината на Провадийската река, както и с други селища в този район. Този стръмен път, направен на две места (т. нар. Малка и Голяма стълба е наречен Кулник (Коленик). През него никога равненци изкарвали сеното от ливадите си в Боаза, брашното, кеото мелели на Лъкашната жерка, по него отивали до съседните села Нягуша (Невша), Бейлий (Млада гвардия), Тюркарнаутлар (Белоградец) и др., по него тръгвали на далечен път когато решавали да се преселят в далечни земя и т.н. През Кулника равненци изкарвали на паша многобройния добитък – овце, кози, волове, коне и пр. По този стръмен и неравен каменист път добитъкът теглел с огромни усилия натоварените коли, пъшкал и слехтял, коленичил и пак ставал и от това, според някои хора, той е подучил и названието си (кулник, коленик). По средата на кулника имало чешма, от която уморените хора и добитъка утолявали хапката си. Едва през 20-те години на XX в. бил построен над стария кулняк нов кулник, по-широк и по-удобен.

От дясната страна на Бабата, до източната махла на Равна през скали и урви минава Ми(х)алчовата пътека, по средата на която се намира Ми(х)алчовото клайче, с тънка струйка, но винаги студена вода.

На запад от Бабата, успоредно с нея се простира поляната Чукаря, от която започва най-равната и хубава равненск гора наречена Лещак, обрасла със сухи и водни габъри (гюрген и сулу гюрген), с брястове, дъбове, бук, клен, лески, дрян. Вясоките вековня дървета се обвяваля в давя лозя я мечи къпини и се образували непроходими гъстаци (калбуци).

Някога в равненските гори се въдели лисици, зайци, вълци, дива свяня, диви котки, бopсyци, кокаржи (порове), съболици (лалугери), кукумявки, бухали, чухали, герекини, ястреби и др.; а на Пробития камък орлите виели гнездата си.

В началото на Лещака, зад Чукаря започва Дългата стока, в чието долче е Тодорова пещера. Тя минава покрай Хайдушкото клайче и завършва над скалите близо до селото. Местността между Чукаря и Бабата се казва Дядо Великовото лозе с Дядо Великовото клайче. Зад Дългата стока, до ръба на платото е Камъчената кривина, откъдето равненци вадели камъни за строежи. От ляво на Камъчената кривина по едва очертан дол през гъстите гори минива за Лъката пътят Кулничище.

Зад Кулничище се простира голямата поляна Пладнище, където пладнували добитъците, които били изкарвани на паша под ред: най-напред впрегатния добитък, който след това отстъпва пашата на кравите и телетата, а те пък след това я отстъпвали на овцете. Това редуване в използуването на пашата било практикувано от векове. На Пладнището, по време на турското робство, се събирали и вършеели снопите от десятъка.

От Пладнището на север се спуща стръмният дол Студенец, който обгръща и Кулничище и Камъчената кривина, слива се с Лъката и стига до Бабата. Вече не като Студенец, дольт продължава на юг, по височините на платото, обикаля Лещака и свършва до Терзиюв клайц. Зад този дол е зад Лещака, на изток и на юг се простират равненскяте ниви в местносттлте Сърта, Локвата, Косовския път и Герена. На запад от Терзиюв клайц е долчето Кьоклик, което в посоката на север носи името Късата стока. Тя започва от един кайнак (извор) с много студена вода. Там се намирала и дебелата меша (огромен дъб), който по-възрастните равненци помнят.

Непосредствено на север от селото до скалистите ръбове на платото се простира поляната Мандра, която граничи с Бабата и с Кабата. На мандрата до самото село се намират селскитe гробища, а по-насевер са построени новите овчарници на ТКЗС (сега АПК – Провадия)[1], а до самия скок над Бабата и кокошарниците.

Третият северен дол на землището започва източно от селото зад някогашните Отсрещни лозя, от чешмата Селище. Има предания за съществуването на някогашна махала или селище там. Водите на чешмата текат на север и се спущат накрая от 15 м. висока скала – това е легендарният Маринкин скок, свързан с предания от времето на турското иго, със саможертвата на момата Маринка, която зa да не падне в ръцете на поробителите предпочела смъртта като се хвърлила от високата скала.

По-нататък водата тече през стръмен дол, врязан в платото, който се слива с Лъката. Там някога е имало жерка (мелница). Зад Селище следва местността Огнищата, изпълнена с останки от керемиди и други материали, което подсказва нявгашно заселище.

Малко по-на изток започва четвъртият северен дол наречен Руската ряка, където е и границата между землищата на селата Венчан, Кривия и Равна. Според някои разкази на стари хора тук по време на освободителната руско-турска война от 1877-1878 г. е бил продължително време на бивак руски кавалерийски ескадрон. На изток от нея се намира Казак пещера, където се устроил щабът на поменатият руски ескадрон. (Вж. Б. Г. Куртев, Да ви запозная о миналото на Равна, в. Народно дело, г. V, бр. 20 (158), 1980 г.). И поради това може би населението е започнало да нарича този дол с името Руската ряка.

Левият склон на този дол се нарича с хубавото име Здравец. Там някога е имало лозя и много черешови дървета, част от реколтата на които направо се носела на пазара в Провадия. Там се намира и чешмата Петличка.

Изброените четири северни долове, при пресичане на края на съртовското плато стръмно се спущат към долината на Провадийската река и са обрасли с гори (главно от кел гюрген, маждрян, люляк, лески, дрян в др.). От североизточната страна на селото, по посока на с. Венчан край Маринкин скок, през стръмнините на Руската ряка към Лъката минава Венчан кулник. В неговото подножие е единствената чешма в този район – Марашлиевият клайц.

Равната, тясна и дълга долина на Провадийската река – Лъката е разположена между стръмни, стърчащи на по 200-250 м над нея височини и от двете й страни. Тя е плодородна, напоена земя и в нея някога са били равненскате ливади (чаири). Някога Провадийската река криволичела многократно, а при обилни дъждове се разливала из цялата долина. През тази долина минава и първата в България железопътна линия Русе-Варна, завършена през 1866 г.

На север от Лъката се намират интересните височини Пробит камък, Малък дюз и Голям дюз, част от който е равненски. Особено впечатлителна е оголената и варовита височина Пробит камък, която завършва с над 20 метрова изправена вертикално скала, пробита в горната си част с дупка, равна на площта на голяма стая. И двата дюза са стръмни, подуголи, отсечени отгоре плата, сега изкуствено залесени. В най-високите, оголени, варовити части на Големия дюз, верти кално набраздени се намират Комините, а зад тях, на другата страна на хълма е Варелювата дупка.

Като по-високо продължение на Лъката и зад споменатите височини, до оголения варовит гребен Сакар на север е местността Зад баирите, обрасла в черно тръне (кара чаллък), което някога равненци сечели и го пренасяли в село, за да ограждат широките си дворове и ясаци. Пролетно време трънето в тая местност се покривало от малките пъстри охлюви наречени от равненци гърчета, които те събирали за ядене.

На запад от Равна през нивите минава т. нар. Косовски път, а по-на юг от него е Черковненският път. До него, на югозапад от селото започва Долномахленският дол, в чието начало се намират двете чешми на Долната махла. Над този дол на изток е била една от махлите на селото до изселването през 1829-1830 г.[2] Зад дола с чешмите има второ, малко долче, сливащо се с първия, където има един силен извор (кайнак). По на юг е Дядо Боевото клайче, а още по-нататък изворът и долът Мързенец. Зад него, малко пò на югоизток е долът в чешмичкага Керачка, след която следва Дядова Ганчова кдайц. Зад него през равненското землище откъм Черковна минава за Провадия Черковненската пътка (пътека). На юг долът отива до овчагенското землище. В него само в равненското землище, се отичат водите на 7 извора и клайци. Нивите около тези чешми, носят същи те имена.

На юг и на изток от селото са най-близките и най-плодородни ниви на Равна – в Юртлука. По-на изток е местността Мусарска могила, зад която е обширната, равна, леко наклона на на юг местност Растето. През нея минава Кривненският път, по който се отива и за гр. Провадия. Близо до пътя, на 1,5 км от селото се намират още две тракийски могили, от които едната е снижена от многогодишно оране.

Зад Юртлука, на юг от селото е местността Петте могили. Нивите от тази местност достигат до дола на Чакаловата (Чакалската) чешма. От там започва вторият южен дол на равненскто землище. По посока на югоизток следват доловете на Дебелата кайнарджа, най-мощният извор в равненското землище, чиито води сега са отведени в лозята на ТКЗС в местността Колу таш. След него е долът и чешмичката Пиздица , а още по-нататък долът на Дядо Добревия клайц. Всички тези долове са част от общ дол, който при пресичането си с Черковненската пътека се казва Баба Каля, където има и едноименна чешма. На юг долът до стига до Големия извор, където е границата между землищата на Равна, Кривня и Овчага.

От Юртлука и Могилите на юг, между двата южни равненски долове се простира леко наклонена равнина, с ниви, обрасли някога с круши, наречени Крушов под (Крушпот). Впрочем и на други ниви из землището е имало круши, под които в летния зной работливите стопани са присядали на сянка, за да се нахранят и да си починат за кратко време. В някои от нивите е имало и орехови дървета.

И двата тези долове и долчета са низки, обрасли с дъбови, габрови, дрянови и др. дървета, с много поляни и полянки, където от ранна пролет до късна есен е пасял добитъкът на равненци (особено впрегатния по обед и вечер).

На запад от селото се намирали Старите лозя, където освен лози имало и много плодни дървета: череши, круши, сливи, праскови, мушмули, орехи, дюли и др. На северозапад от селото се намирали Чукарските лозя, а на изток до ЮртлукаОтсрещните лозя.

Из землището на Равна има и други места и местности като Калина могила, Давълъята (на границата със землището на Водици), Кръст могила, Ак гедик (през който се минава за с. Бейлий (днес Млада Гвардия), Лъджата, Вълювата чешма, Арка( в Лъката), Топестия бряст, Келемите и др.

В така очертаните си граници землището на Равна обхваща през средата на XX век над 15 хиляди декара земя, от която около 10 хил. са обработваеми: ниви, лозя, ливади,останалите 5-6 хиляди декара са необработваеми: гори, пасища и др.

Почвата е сравнително плодородна, издръжлива на суша, климатът умерено-континентален, със слабо влияние на морето (откъдето идва прохладният в летните горещини полъх, наричан тук Моренин). Така, че природните условия са създали предпоставки за живота на човека от дълбока древност.

Първи заселища и най-ранни исторически сведения. Име на селото

През 1953 г. при строежа на шосето между ж.п. спирка Равна и с. Венчан раннотракийски могилен некропол (гробище). Подобни погребения са били открити и в други близки места в долината на Провадийската река. Според археолозите, които са изследвали останките от този некропол той произхожда от VII-VI век преди новата ера, т.е. показва, че по тези места е имало заселища преди повече от 2500 години.

За стари заселища на траките по тези места говорят също така многото могили, разположени южно и югоизточно от сегашното село, както и в землищата на други съседни села (Кривия, Овчага и др.). Тези именно могили в землището на Равна и на съседните села са по всяка вероятност останали от трако-римската епоха. В околностите на Равна са открити и малки каменни релефи (оброчни плочки) тракийски конник, изобразяващи тракийския бог Херос, бог на лова, плодородието, живота и смъртта. Всичко това показва, че землището на с. Равна е било заселено и обитавано повече от 25 века. Впрочем, за още по-ранни следи от живота на човека по тези места свидетелствуват и намерени останки в някои пещери в околностите на селото.

Липсват сигурни данни за началната история на селото Равна. Според някои запазени предания преди да се установи на сегашното си място селото се е намирало в местността Селище, на североизток от сегашното село; друго предание говори, че селище е съществувало и в местността Долната махла, на 500-600 м югозападно от днешните окрайнини на селото. В тези местности при разкопаване и сега се намират останки от глинени съдеве и друг домашен инвентар, което свидетелсгвува за нявгашни заселища.

Има предания, че и в други близки местности около сегашното село е имало селища. Такива местности са Огнищата, в близост до Селище, където са намерени останки от керамика и строителни материали, Знае се, че и в местността Юртлука , на югоизточния край на сегашното село също е имало някога селище. В тази местност, според някои разкази някогашния селски мераджяя (полски пазач) намерил наниз жълтици. Предполага се също, че едно от най-ранните заселища се е намирало и в Кривината (около бившите овчарници), но поради многото мравки, то бяло напуснато.

В Боаза, до изхода на големия кулник, в местността Черквище също се е намирало някогашно селище, вероятно свързано със средновековната българска история. В този район се е намирало и едно от първите заселища на сегашното село Черковна.

Сегашното село Равна отстои само на около 30 км от първата българска столица Плиска, на 25 км от Мадара и на малко повече от втората българска столица Преслав. И не случайно в землището на Равна в местността Черквището до Студенец, в Боаза, недалеч от сегашната ж.п. спирка на висока тераса на дясната страна в долината на Провадийската река, са открити интересни паметници от епохата на Първата българска държава. На това място е съществувала голяма църква и манастирски комплекс, основан в края на IX век. Църквата има характерния базиликален план на храмовете, строени у нас наскоро след покръстването на българския народ през 865 г. Мраморни колони са разделяли на три кораба (продълговати помещения) църквата, която на изток завършва с три тристенни абсиди. Подовата настилка се състояла от квадратни и триъгълни мраморни плочки. Стените, запазени на места до 2 м височина, са изградени от добре одялани и с изгладени лицеви страни камъни, споени с хоросан. Фугите между камъните са добре измазани.

Този манастир е бил едно от средищата, в които се е създавала българската книжнина. Основание за това ни дават многобройните открити досега надписи и рисунки по стените на църквата. Те са врязани с острие върху огладената повърхност на меките варовикови камъни, а понякога върху мазилката. Повечето рисунки, изобразяващи кръстове, животни и човешки фигури не се отличават с особена художествена стойност. Срещат се обаче изображения на светци, която издават ръката на опитен художник. А известно е, че в някои манастири са работили монаси-зографи , които са рисували икони или пък са украсявали ръкописите с миниатюрна живопис.

Още по-голямо впечатление правят десетките надписи на български и гръцки език. Най-важен несъмнено е двуредният гръцки надпис, врязан от опитна ръка върху камък, паднал от южната стена на църквата и намерен през 1878 г. В превод той гласи, „Този храм се освети на 28 април, 7 индикт 6/3/97 година“ (равно на 889 г. по нашето летоброене). Точното датиране на църква е голяма рядкост по нашите земи.

Завладяването на североизточна България е станало към 1388 г. от войските на Али паша. Част от тях, предвождана от Яхти бей били насочени към Провадия. Опитът му да овладее Варна излязал несполучлив, но турците превзели крепостите Венчан, Мадара, Шумен и чиито гарнизони останали съвсем малобройни и не могли да устоят на напора на многочисденага османска армия.

Трябва да се спомене похода на християнските войски (полски, унгарски, влашки и др.) през 1444 г. начело с полско-унгарския крал Владислав III Ягело, наречен по късно Владислав Варненчик и трансилванския войвода Ян Хуниади срещу османската армия водена от султан Мурад II. В своето настъпление към Варна християнската войска превзела Шуменската крепост, както и укрепленията при с. Стан (Новопазарско) и крепостта Овеч (Провадия). По пътя към Варна към войските на Владислав Ягело се присъединявали и българи от местното население. Минаването на тази войска в непосредствена близост до Равна, както и трагичния завършек на българите на Варненската битка (на 10.XI.1444 г.) ще са били следени с внимание и надежда от жителите на околните селища, в това число и тези от Съртовския край. Може би и от тези селища, както ставало и по другите места, към войската на Владислав Ягело и Ян Хуниади са се присъединявали доброволци от тукашните българи. И напълно естествено е поражението на християнската армия край Варна да е било посрещнато с покруса и да се е отразило тежко върху техния по-нататъшен живот. То предизвикало и едно от първите значителни преселвания на българско население от този край.

Първите писмени сведения за село Равна, известни за сега са от втората половина на XVI век. В един официален турски данъчен регистър на джелекешаните Провадийска каза (околия) през 1573 г. са отбелязани 8 души овцевъди от Равна, които притежавали повече от 25 овце. Тези данни че преди повече от 4 века село Равна е било вече оформено, че там е било добре развито скотовъдството и по-специално отглеждането на овце.

Две десетилетия по-късно името на село Равна се споменава отново, този път в документи оставени от известния търговец от Дубровник Павел Джорджич. Той имал търговска кантора в Провадия (която бяла една от важните средища на дубровняшката търговия през XVI-XVII в.) и живял в този край цяло десетилетие, опознал местното население, с което влязъл в търговски отношения, Павел Джорджич бил един от организаторите на голямото въстаническо движение против турското господство по онова време с център в гр. Никопол. През 1595 г. когато на юг от Дунав преминала войската на влашкия княз Михай Храбри и обстановката в Северна и Североизточна България била твърде метежна Павел Джорджич вдязал в тайни преговори с войводата на Трансилвания Сягизмунд Батори. В писмото си до него Джорджич разказвал за положителните качества на българите и за готовността им да се вдигнат против турците, ако подучат подкрепа. Като се спира на плодородието и хубостите на Североизточна България П. Джорджич писал, че тоя край „ражда прекрасни плодове и голямо изобилие пшеница, ечемик, вино….там има безкрайно множество християнски села“. Между тях дубровняшкият търговец споменава Девина (Девня), Доблина (Добрина), Кривина (Кривня), Равана (Равна), Ненов (Неново) и др.

Несполучливият опит за въстание в този край жестокото му потушаване от османците отежнило положението на християнското население и предизвикало едно от ранните значителни изселвания на българско население от този край, което може би засегнало частично и жители на Равна.

Има запазени и някои турски документи от XVII в., в които ое споменава името на село Равна и се дават сведения иа него. Така например в турски официален документ от 1621 г. ое отбелязва, че „село махали Равна” имало 86 къщи, обложени с данъка „джизие“, т.е. това са били къщи на християни. За сравнение трябва да се знае, че по същото време с. Черковна броело 72 къщи. с. Кривня – 84, Асъл бейлий (Блъсково) – 40, а българската махана в Провадия – 15 къщи. Данъкът джизие бих поголовен данък, събиран оамо от немвспяманското мъжко население на възраст от 18 до 65 години.

Сведенията за това дали населението на Равна е старо, местно население или пък то води потеклото си от други краища на България, откъдето е дошло преди няколко века на новото си местожителство, не са много сигурни и категорични. Съществуват няколко предания и хипотези в това отношение. Те са намерили отражение и в становищата на двама видни български учени – езиковеди: академиците Любомир Милетич и Беньо Цонев. Накратко изложени техните становища се свеждат до следното:

Според проф. Л. Милетич шуменският говор и по-специално съртовският говор (към който спада в равненсквят) е най-добре запазеният, най-старият и най-типичен от така наречените мизийски „о“ говори. От тук и извода, че местното съртовско население е представител на най-старото българско население в Североизточна България.

Проф. Б. Цонев пък смята, че съртскяят говор е преселнически, че той е пренесен от южните български земи от областта на „рупските“ говори или пък най-малкото е смесен с говора на преселници от южнобългарските земи.

По този въпрос са се изказвали и други български и чужди учени езиковеди, които общо взето се присъединяват към едното иди другото от тези две основни становища[3]. Покойният учен-езиковед проф. Ст. Стойков изказа мнението, че „съртският говор съвсем не е изолиран сред останалите мизийски и дори балкански говори в Североизточна Бъжгария,. а е здраво свързан с тях, че „старите носители на съртския говор не могат да бъдат преселници от определена рупска област.“[4] Впрочем от казаното се вижда, че сред учените – езиковеди преобладава мнението, че съртският говор, а значи и местното съртско население, принадлежи към старото мизийско българско население.

Според съставителите на българският диалектен атлас (том II, 1966 г.) които са проучвали на съответните места тези говори преди близо две десетилетия, в този район се оказали със старо и единно по говор население само селата Кривия, Неново и Аспарухово (Там, с.13). Пак според тези проучвания част oт населението ва Североизточна България през XVI и XVII в пoради силния колонизаторски и асимилаторски натиск упражняван or османските власти се е преселило на юг от Стара планина, като образувало така наречения „загорски клин“ в Тракия. (Там, с.16).

Трудно е сега, при наказаните различия становища, при отдалечеността на онави епоха и при липсата на сигурни данни и доказателства да се вземе категорично становище по тови въпрос. Но едно остава все пак твърде безпорно – че населението на Равна и ва Сьрта изобщо (или поне част от него) е по произход от най-старото българско население в Североизточна България, населяващо я още в първите векове от основанието на българската държава.

По въпроса за произхода на името на село Равна съществуват няколко предания и легенда. Една от най-разпространените е версията, че името на селото е произлязло от равнинния характер ва местоположението ща землището. Според вея когато първите заселници, идващи от северна страна с мъка се изкачили по по стръмния кулняк и след като достигнали равната част на северната част на Съртовското плато, те с облекчение въздъхнали и кавали: „Достигнахме най-после на равно място“ и там положили основите на новото село.

Друго едно предположение свързва произхода на името с Равненската махала в гр. Шумен. Според това твърдение по време ва една чумна епидемия овчарят Тодор от Шуменската равненска махала избягал от града в се заселил в сегашното място на Равна, поставяйки началото на селото, давайки му името на махалата, от която идвал. С името на този овчар се свързват в някои местности в равненакото землище като Тодорова (Тудурова) пещеря, където уж той си затварял овцете; хълма Тудурица, където пасял стадото си и др. В друг вариант на тази легенда се твърдя, че жителите на цялата махала Равна от Шумен се изселили в Провадийско, къдего основали ново село и му дали името на родната си махала. Без да отричаме известна правдоподобност на тази версия трябва да се изтъкне, че не е по-малко основеше може да се твърди, че жители на с. Равна са се заселили в Шумен и основали Равненска махала. Прочее, това е по-вероятно при положение, че селището е засвидетелствано още през XVI в. в турски документ, от който става ясно, че това е значително селище, второто по големина в Сърта.

Вероятно равненци ще се били засегнати и от опита за въстание през 1689 г. – едно столетие по-рано в който опит за бунт било въвлечено населението и на Провадийската каза (особено селата Добрина и др.) (вж.Н. Попов и К. Възвозова-Каратеодорова, Неизвестен опит за въстание през 1689 г. на българите от Североизточна България). Този въстанически опит ще да е имал връзка с бунтовните брожения в Северозападна България, изявени най-ярко в Чипровското въстание от 1688 г. и свързани с водената по онова време война между Автрия и Османската империя.

Руско-турската война от 1768-1774 г., когато руските войски навлезли в Добруджа и Североизточна България и през 1774 г. под ръководството на ген. Суворов нанесли текко поражение на турската армия при Козлуджа, (днес Суворово), намерила силен отзвук в този край на родината. Развитието на бойните действия, които ставали съвсем близо до Сьрта несъмнено са били следени с трепет от жителите на Равна и на другите български села. Следващите десетилетия били особено тежки за българите, тъй като в османската империя започнала феодална анархия и кърджалийски размирици, при които поробеното население търпяло безброй насилия, грабежи и издевателства, както от представителите на централната турска власт, така и на местните турски земевладелци и административни управители» така и от разбойническите нападения на кърджалии и деморализирани турски войски.

По време руско-турската война от 1806-1812 г и след тази война голям брой българи, поради страх от репресии от страна на турците, напуснали родните си огнища и се отправили към Южна Русия и румънските княжества, където вече имало преселени хиляди българи. Според данни които е събирал около 1900 година проф. Милетич (по спомени на старата жителка ва Равна баба Рада) през 1810 г.с. Равна било изгорено, а жителите му в по-голямата си част се изселила в Русия, като пътували, по думите на баба Рада („през Дунаво една нощ и един ден пу вудътъ„. Скоро обаче мнозина от тях се завърнали назад по родните си места. Известно време те седели в Бабадаг и в с. Черна ( в Добруджа). Някои се заселили и в Силистренско. Така, че в селото се завърнали 6-7 семейства, Там се прибрали и равненцн, които са били пръснали в околностите и в близките села и не потеглили за Русия. Баба Рада твърдяла, че имала роднини в Тулча и Калипетрово, т.е. от останадите там раввенски семейства (вж. Л. Милегич, Старото българоко население на Североизточна България, С. 1902 с. 94-95).

         Изселване от Равна имало и след войната от 1828-1829 г., известна като Големия бозгун. То се осъществило главно през пролетта на 1830 г., когато за Русия се отправили множество кервани на български преселници главно от Сливенско, Ямболско и други райони на Източна България. Но част от тръгналите на преселение равненци не достигнали до крайния пункт на своя път, като някои от тях се поселили в различни селища из Добруджа.

Хидроними (водни обекти), които не се споменават в горното изложение:

  • Големия кулник
  • Голямата кайнарджа
  • Долник – най-насевер, в края на селото.
  • Долнята махла – чешма.
  • Дядо Боюво клайче
  • Дядо Ганчева чешма
  • Дядо Георгева чешма – в Корията.
  • Дядова Димова кайнарджачешма.
  • Дядо Колюво клайче в м. Здравец.
  • Дядова Петрова кайнарджа
  • Калиндол (до Руската ряка)
  • Руската ряка – дол
  • Средник (Сряник) – чешма в дола, разделящ селото.
  • Чаков клайц – на 20-25 м западно от Средник, на името на благодетеля си дядо Чако Добрев. Била съборена през 1930-те, а водата отведена към Средник.

Емешемлика – разорана за училищен фонд; Кара чалъка – м., разорана за училищен фонд; Кованлъка (Пчелина) – в Боаза, покрай Студенец; Кюшита – поляна до Керачка, за общински скотовъден фонд; Малкия (ветия) кулник; Саето – разорана за училищен фонд; Сред село – централния площад.


Извор – „Из миналото на Равна“, авт. Николай ЖЕЧЕВ


[1] Към 1980 г., когато е издадена книгата. Сега едва личат основите им.

[2] След Руско-турската война 1828-1829 г., известна като Големия бозгун.

[3] Те са изложени в статията на проф. Ст. Стойков, „Рупските“ особености в съртовския говор“ – Изв. на Института за бълг.език, кн. XIX, 1970, с. 701 и сл.

[4] Пак там, стр. 710

Advertisements