Етикети

, , , , ,

ГЕОГРАФСКО ПОЛОЖЕНИЕ

Село Манастир се намира на 9 км източно от гр. Провадия. През селото от изток на запад преминава шосето Девня-Провадия, строено с каменна настилка през 1935 г. и асфалтирано през 1964 г.  В далечината се виждат последните хълмове на Стара планина, а в близък план околните села.

На североизток 9 км делят с. Манастир от гр. Девня. Дотам се стига по шосе, което преминава през широколистна гора. Южната страна е залесена с орехови дървета. На границата между двете землища е построена кокетна хижа, стопанисвана от девненци. Тя дискретно се гуши между дърветата. Минаваш покрай нея и пресичаш Ловката, местност с малка рекичка по средата на пътя за Девня и граница на селското землище.

Широк асфалтиран път пресича по права линия полето и свързва Манастир с Житница. На 6 км югоизточно е разположено с. Падина. На север на по около 6 км ветрилообразно се намират селата Староселец, Габърница, Петров дол.

На запад e местността Наджак дере, разположена по средата на пътя между съседното село Добрина и с. Манастир.  На юг и отчасти на изток и запад землището на Манастир е заобиколено от широко поле плодородна обработваема земя. На север, североизток и северозапад растат вековни широколистни гори.

Селото е разположено на два хълма, пресечени от река Манастирска. Водата й е малко, но само през сушави години се губила за кратко. На изток от селото течаха две малки рекички – Лозянското дере и Кавак дере. Сега водата им е включена във водопроводната мрежа. На много малки разстояния в гората и на територията на селото тече изворна вода, канализирана в чешми.

Площадът с обществените постройки е на най-равното място. Училището, което след 128-годишно съществуване през 2008 г. беше закрито и общината, основно ремонтирана след земетресението от 2004 г., църквата, също обновена след земетресението, строеният през 1970-1976 г. търговски комплекс, в който докъм края на XX век се помещаваше ресторант, хранителен и текстилен магазин, встрани в постройка тип барака функционира пощата.

НАЙ-СТАРИ СВЕДЕНИЯ ЗА ЗЕМЛИЩЕТО НА СЕЛОТО

В землището на селото са правени само частични археологически разкопки. За най-далечните времена може да се съди само по намерените археологически находки.

Най-старата археологическа находка в манастирските земи е каменна антропоморфна (човешка) фигура, наречена „каменна баба”, с размери до два метра висока и около 60 см широка. Днес експонатът се намира в Археологическия музей във Варна. Не е известно кога е открита и как е попаднала в музея. Историкът Херодот, пътувал по Западното Черноморие в края на V и началото на IV в. преди Христа. Тогава Одесос (Варна) от около 80 г. вече е съществувал като селище. Според него в околностите на Одесос са живели траки от племето кробизи. Уточнява се, че те заемат Лонгоза, Провадийско, Девненско, Варненско. В землището на с. Манастир на много близко разстояние едно от друго са намерени останки от три тракийски селища и шест тракийски могили. Гърците наричали тези селища коме, предполага се, траките са ги наричали пара, което първоначално означавало ограда, заграден двор. Оградите се правели от неодялан камък. Около десетина такива заграждения правели селото. Къщите представлявали постройки от дърво и плет, измазани с шина. Учудващо е, че в XX в. в селото имаше къщи, строени с преплетени пръти, измазани с глина и после белосани.

Траките кробизи се изхранвали главно със скотовъдство и лов. Откритите и съхранявани в музея на селото метални стрели и остриета за копия говорят за ловния поминък на населението и за участието на траките във военни действия.

В Североизточна България, макар и многолюдни, траките не успели да създадат мощна обединена държава. За кратко време Девненско-Провадийският район влиза в състава на Одриската държава, основана от Терес през 470 г. преди Христа. После Филип II Македонски завладява Североизточна Тракия, но македонската власт трае около 80 г. В землището на селото са намерени монети, сечени при следващия владетел, Лизимах. Това доказва, че в средата на V в. пр.Хр. в района на с. Манастир е имало селище.

През 28 г. пр. Хр. Североизточна България и земите от Варненско-Провадийския край са завладени от римляните. Образувана е провинция Мизия. По времето на император Марк Траян (98-117) е основан Марцианополис, наречен на сестра му Марция, който по-късно става главен град на Долна Мизия (Добруджа). Градът имал площ от 700 дка, обграден с яки каменни стени. Селищата около града са му били подчинени. Прехраната на жителите и войската му се осигурявала от околните села. Някои историци твърдят, че и охраната на града е поверена на местното население от околните села. А с. Манастир, както и да се е казвало тогава, е едно от околните села.

Важно свидетелство за съществуване на тракийско, после на трако-римско селище и вероятно на светилище на тракийския бог конник дава известният чешки археолог и отличен познавач на старините във Варненско Карел Шкорпил. В края на XIX в. той посещава селото и описва видените старини. В местността Вехтите лозя е видял разположени на около 3 км югоизточно от селото останки от основи на зидове от редуващи се пояси тухли и одялани камъни, споени с хоросан. В тази местност тогава и в много по-късни времена са намерени фрагментирани съдове, архитектурни детайли, монети от античността и големи правоъгълни плочки с изключителна трайност, използвани за подова настилка. Разкриват се и останки от типично римска чешма. На нейно място имаше чешма, която местното население наричаше Лозянската чешма. В спомените си, записани през 1970 г., възрастни хора разказват, че са виждали тези руини. Съдбата на ценната археологическа находка е незавидна. В първата половина на XX в. на строители от Провадия са продадени 10 000 „римски тухли” и десетина каруци добре одялани камъни, извадени от дебелите „метър и половина зидове”. Старите хора споделят, че в някои дворове на Манастир са използвани за настилка такива тухли. Не се знае по чие нареждане са разрушени руините, продадени или подарени са старинните строителни материали, за какви цели са използвани парите, ако е платено. Непознаване стойността на археологическите паметници и криворазбрана стопанска изгода са разрушили част от историческото ни наследство.

В същия район са намерени четири оброчни плочки на тракийския бог конник. Изработени са от бял мрамор. На тях е изобразен богът конник, отиващ на лов, придружен от куче. В надписното поле има триредов надпис на гръцки език, от който става ясно, че изображението на плочката е посвещение на тракийския бог конник, наречен Ауларкенос. Той е тракийски бог, покровител, защитник на селището, на дома. През 1973 г. в същата местност Вехтите лозя при риголване трактористи откриват огромен варовиков блок също с посветителски надпис на старогръцки, отново посветен на бог Ауларкенос. Сега този камък се намира в музея в Провадия. В това светилище е имало взаимно проникване между култовете на тракийския бог конник и на древногръцкия бог Аполон, който носи и епитетът Ауларкенос. Намерените археологически находки са сигурен източник да се изкаже мнение, че в землището в с. Манастир е имало светилище и около него тракийско селище, чието население е почитало тракийския Херос-Ауларкенос-Аполон от края на II-IV век.

Сред намерените археологически свидетелства в светилището не се намират следи от чисто тракийския култ към Великата богиня майка. Явно светилището е от по-късен период, когато се усеща навлизането на римското влияние.

Съхранени паметници и проучени източници за старата и средновековната история на с. Манастир се намират в землището на селото, в музейната сбирка към читалището, в историческите музеи във Варна и Провадия. Те са групирани, както следва:

– Три тракийски могили в местността Кайрака, където в момента е бадемовият масив. Там е намерена оброчна плочка, която се съхранява във Варненския археологически музей. Проучванията са направени през 1970 г. Там е съществувало антично селище от III и IV век.

– Тракийско светилище и селище във Вехтите лозя.

– На път за Девня вляво от лозята се разпознават пет тракийски могили.

– Намират се частични останки от стари селища в местностите Куве юг, Караманкьой, Голямата Салхана и Малката Салхана.

– Антично селище от II-IV век на 4 км югозападно от селото. По-достъпно е по пътя за с. Житница. На много близко разстояние до него в местността Баба Дафина са открити следи от римско селище от III-IV в.

– На запад от селото се намира тракийска могила, позната като Диньо-Йордановата могила (намира се в негова нива).

Пак на запад, близо до селото, е открит строеж, засега непроучен, недатиран.

– Северозападно от селото се намират останките от стара каменоломна, откъдето през римско време се вадели камъни за крепостта Марцианополис.

– В различни райони на селото са намерени монети от I-VI век, сечени при различни владетели – предримски и римски.

Името на селото остава непроменено през всички векове, за които има писмени източници за него. В някои документи е записано Монастир, в други Мънастир. Най-старият писмен документ, в който се споменава името на село Манастир е от 1573 г. Това е турски данъчен регистър. В него е записано: „Манастир се намира край Девно (Девня), малко на юг и сега влиза в Тестиджийската община на Провадийска околия.”

В същия данъчен опис са записани следните имена: Карагьоз Стаме, Хасан войвода Абдуллах Ахмед Абдуллах, Куцар Кирю, Иван Стоян, Никола Цено, Петър Курд, Тодор, зет на Бано, Калчо Папаз, Мечун Дерзи, Обретен Димо, Апостол, зет на Куне, Стан, брат на Обретен, Калю Караман, Недю Калчо, Давид, зет на Арил, Никола, зет на Райко на джелепи.

Този списък потвърждава историческите сведения, че в края на XVI в. и първата половина на XVII в. в Североизточна България е преобладавало християнското население, но и че ислямизацията се ускорява. Прави впечатление, че двама от мъжете носят името Абдуллах. Знае се, че името Абдуллах, син на Аллах, се е давало като бащино име на помохамеданчените християни.

В същия регистър се посочва, че селото се състои от 42 къщи. Посочени са 17 собственици на овце, един брат и четири зетьове – общо 22-ма стопани. В една къща стопанинът е един. Не е посочен етническият състав на останалите стопани. Целта на списъка е била данъчна. Предполага се, че населението е било християнско.

Писмени сведения за с. Манастир намираме в списъка на християнските домакинства във вакъфа на султан Селим I, изготвян цяла година и оповестен на 5.04.1635 г. Там е записано, че с. Манастир, Варненско, се състои от 100 ханета. Едно хане обединява от едно до десет домакинства. Ако направим проста сметка: едно хане да е средно около пет семейства, в с. Манастир в първата половина на XVII век са живели 500 семейства. Ако умножим по шест (майка, баща, най-малко четири деца, някъде баби и дядовци), получаваме огромната цифра 3000 души. Тази цифра е хипотетична. Но наполовина да са били жителите му, селото си е било голямо и населено само с българи християни. За сравнение от същия списък. Варна, заедно с махалите, била съставена от 650 ханета, а Добрина – от 460 ханета.

През първите десетилетия на робството населението е християнско. Постепенно районът се обезбългарява. След бунтовете, предполага се, част от българите са избити, други – прогонени, трети – ислямизирани насила. Насилствената промяна на вярата, оттам и народността, поражда съпротивата на българите.

Ето един много интересен факт, който е малко известен и на регионално, и на национално равнище. Арнаути и българи от селата Джиздаркьой (Добрина) и Арнаутлар (Староселец) през 1689 г. се споразумели, събрали оръжие и започнали бунтовни действия, за да попречат на помохамеданчването. Турската власт разбира за подготвения бунт и взема бързи мерки. В султанска заповед е наредено да се извърши нападение срещу разбунтувалите се села. Наказателната акция е възложена на Бостанджи Реджеб-уста. Съседните села Манастир, Дерекьой, Ахъркьой и Кутлубей не могат да се изолират. Вероятно поне отделни хора са били включени в съзаклятието. Още повече, че в изследване на Васил Маринов за Девня се казва, че в Манастир също е имало арнаути. Арнаутите в Провадийско и Разградско са изселници от Албания. Историците лансират различни версии какви точно са. В крайна сметка преобладава мнението, че са българи християни от Албания.

Натискът върху българското население за смяна на идентичността е постоянен. Верският белег се отъждествява с етноса. Мюсюлманин – турчин, християнин – българин. Завоевателят се стреми да приобщи местното население към исляма. Това прави държавата по-силна, а претенциите за вечно владение – сигурни. Този процес се осъществява чрез различни форми на насилие, чрез индивидуално отвличане на хубави момичета и жени и по икономически причини.

Една част от насила приелите исляма запазват езика си. Това са днешните помаци. В Провадийския край няма такива.

В Северозападна България масово налагане на исляма се прави през 1515 г., 1689 г., 1754 г. Резултатите са трагични за българския етнос. Многобройни са сведенията за ислямизация в Провадийския край. Известно е писмо на дубровнишкия търговец П. Джорджич, писано през 1595 г., до трансилванския княз Батори. Ето част от него: „Християните са потънали в мизерия както поради големите данъци, така и поради щетите, които им нанасят еничарите, с които са пълни всички български селища и които по-рано бяха малко на брой. Аз си спомням, че в Провадия, където наех жилище, имаше само четирима еничари, а сега има осемдесет. Така се е увеличил броя им и в другите селища.” Еничарите са деца от християнски семейства, взети като „кръвен данък”, приели исляма и обучени като войници. Не става ясно защо са се настанили в Провадия и какви военни задължения изпълняват. Едва ли манастирци и другите околни села са били защитени от щетите, които понасяли провадийци от еничарите.

В същото писмо Павел Джорджич записва селото като Манастирица. Оттогава във всички документи името на селото се изписва Манастир. Само в отделни случаи се изписва Монастир. Името е осъвременено с днешния си правопис без административен акт през 1926 г. В документите се посочват периоди, в които селото или е обезлюдявало или е оставало само турско, но името му не е променяно. Тази трайност и непроменяемост идва вероятно от силния спомен, наследен от първите жители, които дават името му заради ранносредновековния скален манастир, който се намира в пещера, известна с името Кара пещера. Тя се намира на 3,5 км на север от селото. Съществуването на този скален манастир се доказва категорично от килиите. Пещерата е природно образувание, килиите са създадени от човешка ръка. Правени са многократни изследвания на пещерите в Провадийско и в частност на Кара пещера като част от пещерните манастири в Провадийско. Изказва се предположение, че манастирът трябва да е започнал да действа още в началото, когато в тези земи се установява християнството. То става официална религия на Римската империя през 330 г. Може да се предположи, че манастирът е действал от III—IV в. нататък.

Карел Шкорпил, който през 1905 г. е проучил Кара пещера, изказва предположение, че манастирът и килиите вероятно датират от XII-XIV век. Ст.н. сътрудник Георги Атанасов, директор на Силистренския исторически музей, посочва, че съществувалите в Силистренско с известни прекъсвания скални манастири от IV век до средата на XI век, преустановяват дейността си заради печенежките нашествия. Обитателите им се изтеглят на юг и на запад, където слагат началото на нови скални монашески колонии по Провадийска река и по други места. Свържем изследванията на  Шкорпил и на Г. Атанасов, можем да предположим, че монаси в Кара пещера са живели от XI-XII век насам. През 2008 г. Валентина Кирова, изследовател-фотограф и Пламен Михайлов, алпинист и фотограф, стигат до извода, че в Кара пещера е съществувал голям манастирски комплекс и че той е дал името на селото. Категорично селище в местността е съществувало и преди заселването на монасите, но манастирът като явление в района е изключителна забележителност и дава името и на селото.

Християнското население в Провадийско намалява и заради масово изселване на българите. Русия водила с Турция 12 войни: 1569 г., 1676-1681 г., 1686-1687 г, 1689-1690 г., 1695-1700 г., 1735-1739 г., 1768-1774 г., 1787-1791 г, 1806-1812 г. – войната, през която село Манастир е опожарено и българското население се изселило, 1828-1829 г. – след тази война Влашко, Молдова и Сърбия получават автономия, а част от Гърция става независима, 1853-1856 г. – тъй наречената Кримска война. На страната на Турция воюват Франция, Великобритания и Сардинското кралство. И последната война от 1878-1879 г. – нашата освободителна война. След всяка война историята се повтаряла. Руските войски преминавали Дунава и стигали до Балкана, понякога го преминавали, българското население ги посрещало радостно като освободители, но след като отстъпели обратно турците си отмъщавали.

През 1810 г. селата Манастир, Равна, Венчан и др. са изгорени. Жителите им побягват и се заселват в Русия. Тогава изоставят селата си и жителите на Бейлий (Млада гвардия), Ново село, Инджекьой (Тополи) и Синдел. Не е документирано точно какви събития са станали. Според Константин Иречек това е свързано с размириците на кърджалиите и най-вече с главатаря Мечек Хюсеин, който използва за своя постоянна база Петрич кале. С неговото име се свързва изчезванетото на с. Петрич. Кърджалиите са разсипали и селищата Девня, Кутлубей (Неофит Рилски), Ахъркьой (Габърница), Ески Арнаутлар (Староселец), Чатмата (Левски) и др. Известно е, че българските изселници тогава се настанявали в Буджак, географска област между устията на реките Дунав и Днестър. Това е в южната част на Бесарабия. Тази област е била присъединена към Руската империя по време на войната. Тя е безлюдна широка степ. За да се засели с население, лоялно на Руската империя, дават на всяко новозаселило се семейство по 140 дка за вечно потомствено ползване. Някои от изселниците по-късно се връщат и се заселват в Добруджа – в Бабадак и Силистра.

В Манастир след опожаряването се заселват българи и турци от Балкана и от Одринска Тракия.

Списък на географските названия (топоними) в земл. на Манастир:

Азъл дере – ляв приток на селската река ( начало 4,8 ССИ). Захранва се основно от Аккинарджа и Господинова чешма, както и един извор с неустановено име. Името може да произлиза от тур. azili ‘буен’  според Йордан Заимов от начално *Азълъ (Заимов 2012а: 17).

Азъл чешма – 3 СИ. Според местните името й произлиза от глиган. За научна етимология виж предходното. Мястото е труднопроходимо, обрасло с дървета и храсти. (в Девненско земл. днес?!).

Аккинарджа – чешма,  3,4 С;

Аязмото – чешма, която се намира в лозето на Г. Христов в м. Вехтите лозя. Там е намерена оброчна плочка на тракийския бог-конник Ауларкенос. Съществува легенда, че лекува болни очи. Болни, идващи от близо и далеч оставяли конец или парцалче за здраве и щастие. Днес чешмата е каптирана и  включена питейната мрежа селото.

Баба Дафина – в южната част на землището;

Бадемите – 1,1 З, наклонена на изток равна местност, заета от бадемови насаждения;

Бейска чешма – строена още преди Освобождението на оградата на чифлика на Осман бей. Била с два улука – един към двора на чифлика и един навън за поене на добитък. „Майката“ на чешмата била с римски кюнци, което говори, че вода е имало от край време. Днес е пресъхнала;

Бостанлъка – 1,7 ССИ, представлява дребна гора;

Господинова чешма – 4,3 С;

Гълъбарската чешма – 2,4 СЗ, в подножието на Кара пещера. Построена е през 2008 г. от 4-ма приятели гълъбари от селото.

Вехтите лозя – 1,4 СИ, бивши лозя с множество археологически находки през годините;

Гайдарджиева каптаж – 0,9 ССИ, вдясно от шосето за Девня и гробищата;

Голямата Салхана – по-нагоре от Малката Салхана, граничи със земл. на с. Добрина;

Глоджака – 3,2 ССИ, гранична местност с Девня, заета от ниви (!). Възможно е да е била е землището на Манастир преди.

Грамадалък – 1,4 ССИ, обрасла с храсталак и дребни дървета местност над пътя за Девня;

Гъстото – 3,3 ССИ, северно от Кайряка, в дол наречен Манастирско дере, граничещ с Девненско землище;

Двата бряста – 1,5 ЮИ, ниви. Може да са останали два бряста. Виж по-долу Петте бряста;

Дàжов дулàп – от старинно ЛИ Дàжо[1] и долап ‘градинарско колело за поливане‘;

Делже керез – 2,2 ЮИ, ниви;

Дерелика – по поречието на Манастирска река до Кара пещера;

Джеп кюпрю – 1,8 ЮИ, под язовирната стена

Диньо-Йордановата могила – 1,3 СЗ, могила 10 м над околния терен, сред нивата на Диньо Йорданов. Повече тук.

Домуз орман – 3 ЮИ. Трябва да е било гора в която са пасли свине;

Домузчийски кайряк – 2,5 СЗ – голина;

Дългия бюлюк – 2,8 ССИ, дълго пасище, сега ниви;

Дядо Белчовия кайнак – 0,6 Ю в нивата на Дядо Белчо.

Дядо Пеньова пещера – намира се в м. Кокар дере. Дядо Пеньо пладнувал овцете си там;

Евдекимова чешма – 1,8 ССИ, в м. Вехтите лозя. Долът се нарича Лозянско дере. Първата съставяща съдържа коренът evdek ‘дом‘, туй ще рече Домашна ч. Окончанието остава проблемно;

Зад лозята -1,9 ССИ, кадастрална местност, ниви;

Зад Кювлюшките лозя – в тази местност и др. м. от1928-1936 г. са оземлени бежанци от Източна Тракия;

Зерделикайлък – 2,8 ССИ, южно от Кайряка. Български изговор на zerdeli ‘кайсия, зарзала‘[2] и kayalik ‘каменисто място‘ (от kaya ‘скала, камък‘);

Иванчова чешма – 2,8 С, малко над Кара пещера, построена е през 2007 г. в памет на Иван Кралев, починал твърде млад.

Икимолова чешма – 2 И, строена е от турчин на име Икимоолу и е с 13 корита, първоначално дървени, за водопой на животни. Може да е от hekim ‘лекар‘ тъй като сина Еким от Яким, Йоаким (оолу значи ‘син на‘) са нетурски имена;

Кайряк – 0,7 С, гола, наклонена на юг местност над селото. Буквално скалисто, неплодородно място. В основата е тур. kaya – вж по-горе;

Кайряк – 1,6 ССЗ, голина;

Кайряка – 3,0 СИ – кота 268,4, дребна гора и обширни поляни;

Кавак дере (Куван дере)– СИ 2,2, дол, основен приток на яз. Манастир (с Лозянско дере). След язовира – леви притоци на Манастирска река. Името Куван дере се среща в топографски източник (kovan ‘кошер‘);

Календжийска кория – тук е бил лагера на английските войски по време на Кримската война. В Петте бряста били оръдията им. В Салханата била скотобойната за клане на добитъка, а в Кара пещера сушели пастърма от заклания добитък;

Кара пещера – 2,5 ССЗ – скално светилище от тракийския период и скален манастир от средните векове, дал името на селото. Известен и като Манастирът с 40-те одаи. Хибридно наименование от тур. kara ’черен‘ и пещера. Произходът на прилагателното черен е свързано с опожаряване или очерняне от православната църква на „езическото“ място;

Карантията – местност, често заливана от вода. Намира се на границата на трите села – Манастир, Житница, Добрина;

Карасулан – 1,9 ЮЗ, ниви над язовира;

Кокар дере – 2,6 ССЗ, дол, десен приток на Манастирска река при дъждове и снеготопене. Малко на север от Кара пещера. Буквално означава Вонещ дол. Вероятно самия извор е бил с неприятен мирис.

Корията – 3,1 ССИ – дъбово-габърова гора;

Корията – 1,8 ССЗ, над 50 годишна церова гора. Стопанисва се от ГС – Провадия;

Кувеюг (Кювлюка) – 1,5 ССИ, Сатма дере и Дерелика заграждат високо гористо плато. Втората съставка би могла да е yük от yüksek ‘висок’ и членуване на българска почва при. Неясно.

Кюркчиева чешма – до дворовете на фамилия Кюркчиеви. Има два улука;

Ланджите – 2,3 ЮЮИ, неравна местност, ниви;

Лозята – 2,4 ССЗ, бивши лозя, сега ниви, на запад граничи с Наджак дере и Добрина;

Лòвката – СИ 3,6, на границата с Девня, гориста местност с малка хижа и чешма. Името е от лòвка ‘клопка, клюса, капан за дивеч‘ (Геров);

Ловчанско дере (Сухото дере) – дол, течащ през Падина по на юг. Ляв приток на Провадийска река в района на Тръстиково. Единият бряг е към Манастир, другия принадлежи на Девня;

Лозянско дере – дол;

Лозянска чешма – в дола при м. Вехтите лозя. Често била заливана от пороища. През 1975 г. военни каптирали водата и установили, че основите на чешмата са от римско време. Днес водата e включена към водопроводната мрежа на Падина.

Нàджак дере – З 2,2, сух дол, ляв приток на Провадийска река при Солна мина. Името произлиза от  тур. nacak ‘секира, брадвичка‘. Тоест дол със сечище (Заимов 2021б:416);

Над шосето – 1,3 З, северно от шосето за Добрина. Там се намира Диньо Йордановата могила, ниви. Преди 40-50 години – лозя. Най-новите лозя сега са южно от тази местност;

Малкия кокар – пò-насевер от Кокар дере;

Малкия сакар – 0,7 ЮИ – ниви досами селото;

Малката Салхана – над Кара пещера;

Манастирско дере – 3,4 СИ, добре залесен дол, граница с Девня;

Манастирска река (Батал дере) – образува се от няколко извора в м. Дерелика  – С 5,4. Основни притоци преди селото – Азъл дере и Кокар дере;

Мешелика – 2,6 И, леко наклонена местност, заета от ниви. Името сочи изчезнала дъбова гора (от тур. meşe ‘дъб‘);

Михов полгар – 2,6 ССИ, наклонена на юг, изпъстрена с малки поляни и дребна гора. От остарялата дума пологар ‘зимна кошара‘, с основа полог – място за полягане, почивка на животни;

Могилките – три могили на изток, много близо до селото;

Младата люцерина – 1,2 ЮИ, ниви;

Музгата – 2,7 И, над язовира, ниви, граничи с Падина;

Петте бряста – в южната част на землището. Най-възрастните хора помнят, брястовете дали името на мястото;

Под лозята – 1,6 И, кадастрална местност, северно от опашката на язовира, ниви;

Под новите лозя – 0,9 З, ниви;

Под село – 0,9 Ю, ниви;

Понарово  (Пунарово)– 1,2 ЮЗ, близо до селото, ниви. Сякаш в основата е pinar ‘кладенец‘. Завършекът –ово може да е на българска почва, или от ova ‘равнина‘ (т.е от Пунар ова>Пунарово). Действително теренът е слабо наклонена равнина, спускаща се към р. Провадийска. Не ни е извесно да е имало кладенец. Сближаването на турското ова към –ово – окончание на селищни имена е често срещано явление. Както и обратното – завършека -ово понякога се схваща като тур. дума за поле (напр. Узунджово<Узунджа ова ‘въздълго поле‘).

Пръстниците – 0,9 С, над селото. Там се добивала пръст за строежи;

Салхана дере – К. Шкорпил описва местност с това име. По време на Кримската война 1854-55 година в селото е разположена голяма английска военна част. Благодарение на чистата изворна вода тази част дава най-малко жертви на холерната епидемия. Клането на животните, нужни за изхранване на войниците ставало на специално място, извън селото в местността Салханата (от тур. кланица). Описанието на Шкорпил съвпада с днешното Кокар дере. Във връзка с последното вонещия дол Кокар дере може да е възникнал като название от изхвърляните в него остатъци от кланите за храна животни;

Саръ меша (Сарамеша) – 2,6 С от източната половина на селото, източния склон на Чуката. Името говори за горунова гора, чиято дървесина е жълтеникава (от тур. sari ‘жълт‘);

Сатма дере – дол и чешма, която тече направо на земята и оттам в рекичка. Намира се на север от селото, днес недостъпна, скрита от храсти и дървета. Вярвало се, че водата е лековита. Хората връзвали по храстите конци и парцалчета за здраве, за добър сън. Турчин изградил чешмата в памет на починалата си дъщеря;

Селска чешма – Построена е през 1923 г. на оградата на училището. Водата е негодна за пиене и спряна към края на XX век;

Татар тепе – 2,5 ЮЮЗ, най-високата част в Карантията;

Ташоолу – вероятно Ташйолу т.е Каменлив път;

Узун канара – 2,2 ССИ, срещу Кара пещера, където са запазени изображения на кръст и скални ниши по скалния венец. Буквално Дълга канара – хибридно име от тур. uzun ‘дълъг‘;

Циганска чешма – 500 м североизточно от центъра на селото. Строена е от цигани;

Чеир бою – 2,0 Ю ливадни места покрай реката; От тур. çayir boyu ‘дължината на ливадите‘ т.е. място по протежение на ливадите. (Вж и тук).

Читарлъка – най-далече от селото, на север, близо до Староселец;

Чифлишка махала – източната северна половина на селото, по-старата част от него;

Чифлишка чешма – на 200 м от Бейска чешма, построена през 1922 г. Каптирана от инж. Константин Динев. Престанала да действа след включването на водите й към селската водоснабдителна мрежа.

Чуката – 3 С, най-високото място в гората над селото. Кота 301,7;

Смесеното население от българо-турски произход и помохамеданчено такова през годините е създало пъстра смес от местни названия, а липсата на приемственост между староседелци и по-късни заселници е довела до загуба на слоя с най-старите имена. Тази особеност се забелязва в почти цяла североизточна България с изключение на „резерватите“ в Провадийски Сърт и селата южно от р. Камчия – Ченге, Голица и др.


Извори:

Геогриева, Гергана, „Село Манастир“, Варна, 2009 г.


[1] Жечева, М., В: „Състояние и проблеми на бълг. oномастика“, т. 1, 1990, с. 66

[2] Димитрова-Тодорова, Л., Местните имена в Поповско, София, 2006, с. 376

Литература:

Заимов, Й. Български водопис, том 1 -а, 2- б, 2012, В. Търново