Етикети

, , , , , ,

8 ноември, на църковния празник Архангел Михаил, се отбелязва и Денят на Западните български покрайнини. Това е черна страница от българската история. Статията е опит да се опишат географските имена  (топонимите), които могат да бъдат в помощ на други дялове на познанието.


На 27 ноември 1919 г. е подписан Ньойският диктат, с който за България приключва Първата световна война. По силата на този договор Македония е поделена между Гърция и Сърбия, като за България остава само Пиринския край, и то без Струмишко, което също попада под сръбска власт.

Източник: bg.wikipedia.org

Източник: bg.wikipedia.org

Попарени са и надеждите за излаз на Бяло море. Още по-болезнено е, че България трябва да се раздели с изконни свои територии, които дотогава са били в нейните граници, дори и според Берлинския договор – Румъния присвоява Южна Добруджа, а Сърбия поглъща и Западните покрайнини – Тимошко, Царибродско и Босилеградско. Така се очертава една от най-нехуманните граници, наречена от журналистите тогава „черната граница“. Тя разсича 25 български села, като разделя къщи, дворове, ниви, извори, кладенци, гробища, черкви, пътища, семейства, роднини и приятели. В граничните села е забранено да се държат кучета, да се сеят високи селскостопански култури, да се свети нощно време.
Българското население посреща с бурни протести решението на Ньой. Три години българките от Западните покрайнни носят черни забрадки.

Жестоката и нечовешка граница е описана като че ли най-вярно от Ст. Чилингиров. „И вие, които искате да знаете какво е неправда и какво е рана в живото тяло на един народ, елате, непременно елате тука — казва видният български писател, като наблюдава границата при с. Стрезимировци (Трънско). — Два пъти елате, ако сте българи и ако искате да видите как Соломоновата шега е станала действителна присъда в Ньой. Да видите как една международна граница прави от двора на един и същи човек две държавни територии. От едната страна на невидимата гранична линия да въздиша щерката, от другата да плаче побелялата от скръб майка. Оттук син да чака баща си, а оттатък баща да няма право дори да погледне към своя син.”[1]

Община Сурдулица се намира в Пчински окръг, югоизточна Сърбия. Простира се от бреговете на река Българска (Южна) Морава на запад докъм сегашната граница с България на изток.  Заема площ от 628 км2. Съставена е от 41 села и 1 град – общинският център Сурдулица. Най-източната част от общината, заключена между планинските масиви Рудина от североизток, Грамада от запад, Кървав камък от изток-югоизток и Царичка планина от югозапад, се ограничава една територия от около 160 км2, която до 1919 г. е част от Царство България. По силата на Ньойския мирен договор от българското етническо землище са откъснати територии, които България предава на Кралството на сърби, хървати и словенци (по-късно Югославия). Тези области остават известни в българската историография като Западни покрайнини – села в Кулско, областите около Босилеград, Цариброд и Струмица. Всичко това са 1500 км2 територия, 120 хилядно българско население, 120 села, един град – Цариброд и две пазарни средища – Босилеград и Трънска Клисура, 1 гимназия, 6 прогимназии, 116 основни училища със 7892 ученици, 45 черкви и 42 свещеници.

Според административното деление на България към 1885 г. селата Стрезимировци, Грознатовци, Драинци, Колуница, Кострошевци, Клисура, Сухи дол, Паля и са се числели към Трънска околия. След административна реформа през 1908 г. Трънска околия става окръжие.

С изключение на село Колуница, останалите села са разположени в най-западния дял на котловината Знеполе (или Трънска), част от физико-географската област Краище. Котловината е разположена по долината на река Ерма, ограничена между планините Рудина, Милославска и Руй на север, Ездимирска и Стража на изток, Люляк (Люцкан планина), Лешниковска и Боховска на юг. Дължината ѝ от запад на изток е около 20 км, а ширината около 3,5 км.

В 8 от тях според преброяване от 2002 г. Все още преобладава население с българско етническо самосъзнание.

Броят на населението по години:

  • 1948 – 745
  • 1953 – 778
  • 1961 – 668
  • 1971 – 500
  • 1981 – 243
  • 1991 – 122
  • 2002 – 81

Kо̀строшовци (666 ж. – към 1940 г.)  и с. Паля изглеждат като махали на едно селище. Така, с. Кострошовци е разположено от двете страни на Палюшката и Микуличка реки, със същите природни богатства, а и имотите им в по-голямата си част са размесени, като части от едно и също землище. Много от различните обичаи се извършват съвместно и до днес.

Поминъкът досущ еднакъв. Характерът на населението – също. И тук имаме население със забележително трудолюбие, ученолюбие и честност. В центъра на селото е църквата “св. Никола”, сравнително нова, но все пак от незапомнени времена, а в махала “Станьина” е манастирчето-църква “св. Неделя”, възобновена отпреди около 40 години – дотогава от дълго време мястото й е било забравено. А свещенически семейства, изглежда, е имало някога две, които с дали имената на махалите: Поповци и Попадийски (находящи се доста далеч една от друга). Училищната сграда е построена през 1884 г.

Старото селище е било събрано (съсредоточено) на мястото, дето се събират рекичките Палюшка и Микуличка и не много отдавна преди Oсвобождението селото се пръснало по могили, по места, дето са били кошарите за добитъка. До окупацията от сърбите (1920 г.) имало е 127 сгради – домакинства с население 853 ж.[2]

Етимология на името: сeлo в бившата Трънска околия, останало извън нашата граница. Стар запис: Kостуршовица 1451 (ИБИ ХIII 363); Kострошовча 1576 (РСтСел 446); Kострошовци 1878 (РТК); Kostroševci (IM 237). — Жителско име от начално МИ *Кострошово, Кострошево, прил. от *кострош, костреш, диал. костреж ’вид сладководна риба, Perca fluviatitlis’ (БЕР II 665), срв. срхр. kostreš ’вид риба’, също и ’някаква билка’ (AR V 377). Най-старият запис насочва към основа костур-, също този вид риба (БEР, пак там) и суфиксални словообразуват. елементи; за първичната им обща етимология вж. Фасмер ЭСРЯ I, 642; Skok II 165. Срв. СелИ Kostreš , Kostroša в Босна и Херцеговина, Kostreši в Хърватско (IM 236-37; AR , пак там), вж. и Заимов 1967:230; Чолева-Димитрова 2002: 69.[3]

kostroshovci_edited

Местни имена:

  • Бели камик
  • Борина чука
  • Вальавица
  • Венац
  • Возник
  • Върли брег
  • Връгавица – връх (1393,2м)
  • Гагин дел
  • Гарине
  • Глог
  • Горна Мусилова махала
  • Горни Радоини – махала
  • Гушовски рид
  • Долна Мусилова махала
  • Долна Радоина махала
  • Дренье
  • Ешековимахала
  • Жеровица
  • Йеленске баре
  • Качапурци – махала
  • Кривошинци
  • Кърнейица
  • Кушпарини – махала
  • Лазине
  • Ливаде (Ливадже)
  • Лиса
  • Локла
  • Микулица – поток
  • Осойна
  • Попов рид
  • Попова махала
  • Пояте
  • Прибой
  • Равние
  • Реповище
  • Рид
  • Росуля – дол
  • Рудине
  • Св. Илия – оброк
  • Св. Никола – манастирче-църква изт. от мах. Сталкичева
  • Село
  • Сталкичева мах.
  • Станков дол
  • Станци – граничи със Сухи дол
  • Станчица – дол, граничи със Сухи дол
  • Страньак
  • Стубал
  • Топлик
  • Трепетлике
  • Удовица
  • Уплатина
  • Цигански дол – дели се със Сухи дол
  • Црепньиште
  • Четверка
  • Чубрин дел
  • Чука – над Ешекови (981 м)
  • Широки рид
  • Широко присое
  • Ябуче
  • Яничова чука (1097.0 м)
  • Ярджулица.

Бележка към списъка с местни имена. В голямата си част наименованията са извлечени от топографски и географски карти на района, поради което липсват ударения, а част от тях са изкривени при прехода към книжовен сръбски език.

За останалите Трънски села може да прочетете тук:

Грознатовци

Драинци

Колуница

Очаквайте: Клисура (Трънска Клисура)


[1] Божкова М., Българите от Западните покрайнини

[2] Николов, Радослав, Сб. Трънски край, С. 1940 г.

[3] Чолева-Димитрова, Анна, Селищни имена от югозападна България, С. 2002 г., стр. 69