Етикети

, , , , ,

На 27 ноември 1919 г. е подписан Ньойският диктат, с който за България приключва Първата световна война. По силата на този договор Македония е поделена между Гърция и Сърбия, като за България остава само Пиринския край, и то без Струмишко, което също попада под сръбска власт.

Източник: bg.wikipedia.org

Попарени са и надеждите за излаз на Бяло море. Още по-болезнено е, че България трябва да се раздели с изконни свои територии, които дотогава са били в нейните граници, дори и според Берлинския договор – Румъния присвоява Южна Добруджа, а Сърбия поглъща и Западните покрайнини – Тимошко, Царибродско и Босилеградско. Така се очертава една от най-нехуманните граници, наречена от журналистите тогава „черната граница“. Тя разсича 25 български села, като разделя къщи, дворове, ниви, извори, кладенци, гробища, черкви, пътища, семейства, роднини и приятели. В граничните села е забранено да се държат кучета, да се сеят високи селскостопански култури, да се свети нощно време.
Българското население посреща с бурни протести решението на Ньой. Три години българките от Западните покрайнни носят черни забрадки.

Жестоката и нечовешка граница е описана като че ли най-вярно от Ст. Чилингиров. „И вие, които искате да знаете какво е неправда и какво е рана в живото тяло на един народ, елате, непременно елате тука — казва видният български писател, като наблюдава границата при с. Стрезимировци (Трънско). — Два пъти елате, ако сте българи и ако искате да видите как Соломоновата шега е станала действителна присъда в Ньой. Да видите как една международна граница прави от двора на един и същи човек две държавни територии. От едната страна на невидимата гранична линия да въздиша щерката, от другата да плаче побелялата от скръб майка. Оттук син да чака баща си, а оттатък баща да няма право дори да погледне към своя син.”[1]

Община Сурдулица се намира в Пчински окръг, югоизточна Сърбия. Простира се от бреговете на река Българска (Южна) Морава на запад докъм сегашната граница с България на изток.  Заема площ от 628 км2. Съставена е от 41 села и 1 град – общинският център Сурдулица. Най-източната част от общината, заключена между планинските масиви Рудина от североизток, Грамада от запад, Кървав камък от изток-югоизток и Царичка планина от югозапад, се ограничава една територия от около 160 км2, която до 1919 г. е част от Царство България. По силата на Ньойския мирен договор от българското етническо землище са откъснати територии, които България предава на Кралството на сърби, хървати и словенци (по-късно Югославия). Тези области остават известни в българската историография като Западни покрайнини – села в Кулско, областите около Босилеград, Цариброд и Струмица. Всичко това са 1500 км2 територия, 120 хилядно българско население, 120 села, един град – Цариброд и две пазарни средища – Босилеград и Трънска Клисура, 1 гимназия, 6 прогимназии, 116 основни училища със 7892 ученици, 45 черкви и 42 свещеници.

Според административното деление на България към 1885 г. селата Стрезимировци, Грознатовци, Драинци, Колуница, Кострошевци, Клисура, Сухи дол, Паля и са се числели към Трънска околия. След административна реформа през 1908 г. Трънска околия става окръжие.

С изключение на село Колуница, останалите села са разположени в най-западния дял на котловината Знеполе (или Трънска), част от физико-географската област Краище. Котловината е разположена по долината на река Ерма, ограничена между планините Рудина, Милославска и Руй на север, Ездимирска и Стража на изток, Люляк (Люцкан планина), Лешниковска и Боховска на юг. Дължината ѝ от запад на изток е около 20 км, а ширината около 3,5 км.

В 8 от тях според преброяване от 2002 г. Все още преобладава население с българско етническо самосъзнание.

Между разклоненията на Власинска планина, по посока от северозапад към юг, в един планински възел, граничещ от югоизток със склоновете на Краище (Милевска планина), се намира красивият български кът – с. Клисура, наречен от международната погранична комисия през 1920 г. “българска Швейцария”. Дяловете на тази планинска област започват от Знеполско. Характерното за тази област са долините, които я разделят на китни чукари и бърда, с накацали по тях 35 махали, които заедно с културният център Дервен, са известни под името Клисура, включващо в себе си до 1910 г. 337 сгради с 2,550 жители. Махалите са обикновено на 3, 4 и повече километри далече една от друга. Те са:  Грубина, Велкова, Ракина, Марина, Близнакова,  Скубина, Тутуничева, Спасина, Станишина, Гранджина, Дражина, Пишмишова,  Смудина, Гюмрукана, Шарина, Вукадинова, Терзичина, Белчина, Анджакова, Лалина, Милина, Гръбасовци, Горни Стрезини,  Долни-Стрезини, Сушина, Гаджина, Савина, Дебели дел, Поина, Кебапова, Кошарци, Бошчагова, Зайна, Дракева и Касиина. Покрай всичките протичат рекички и потоци. Белите къщи между градините и буките му изглеждат като пеперуди накацали по зелени клоне. Най-малката махала от тях се състои от четири дома, заобиколени с градини, потънали в зеленина, цветя и овощни дървчета.

Дервен е заобиколен от три страни с възвишения, покрити с чуки и зеленина: на запад от бърдото Градище са намиращата се в него цръквена кория, от юг с Дебелоделската кория известна под името Валог и северозапад с чукари, обливани от бистрите води на р. Ерма и р. Буча, образувана от ручеи, идещи от Цветков гроб – Букова глава, и потоците, влени в Голяма река, минаваща покрай м. Касийна и м. Дракова, които образуват самия Дервен. Тук на празник се извиват кръшни хора, илюминирани от златистите отражения на пуловете и сърмата, с която са обшити известните по своята елегантност и художественост литаци. По време на турското робство е имало килийно училище. Тук се помещава административната власт, телеграфо-пощенската станция, църквата “Св. Троица”, в която в надвечерието на освобождението ни и след него е попувал свещеник Михаил, родом от м. Вукадинова. Доскоро в нея кънтеше упоритият глас на поп Кира, вече покойник. Има основно училище и прогимназия, дюкяни и фурна. Малкото къщи (34) са двуетажни и триетажни. Два моста и една голяма чешма допълнят градския вид на Дервен – културният център на с. Клисура. Наблизо до него, по течението на р. Ерма се намират турски гробища.

Географското разнообразие на този планински масив, прорязан от много долини, голяма част покрити с буки, много потоци, рекички и извори, определя всяка махала, като самостоятелна единица. През тъмните робски епохи, това естествено обграждане на махалите от ридове и чукари е способствало на всяка една от тях да бъде недостъпно българско гнездо. В тях никога не е могло да проникне чуждото влияние. Населението изключително е българско. За героичните подвизи на клисурци – участници и у последните войни – ще кажа при друг случай.

 В западна посока от с. Клисура, край южната част на Власинската планина е разстлана Власинската равнина (1200-1300 м). Всред просторните ливади, в басейна на Власинско блато е разположено с. Власина. И то, като с. Клисура се състои от махали. Едни от тях са в северозападна посока, а други в западна – зад Власинското блато. В западната му страна, до връх Чемерник, покрай левия бряг на р. Цръквена, се намира махала Цръквена – първото местоположение на днешното с. Власина. Допреди 80 години повечето от неговите къщи са били покрити със слама. Простиращата се от северозапад Власинска планина през едноименната равнина с високите тук върхове: Църна трава (1762 м), Плана и Чемерник (1666 м), е свидетелка на кървави битки. По нейното било минаваше сръбската граница от 1878 г. до 1920 г. По повод тази граница и имайки на ръце големия труд на сръбския учен Николич “Насела српских земла”, издание на Сръбската кралска академия през 1912 г. в Белград, аз ще се опитам накратко да допълня пропуснатото от него в обширният му исторически преглед на западния дял на Балканския полуостров, започващ едвам от 1359 г., когато се организира сръбското племе в една държавица.

Тук много по-рано се е разнасяла българската песен. Тук са живели волни български духове, творци на чести кървави сблъсквания с нежелателните гости от запад: франки, хървати, маджари и много по-късно – сърбите, за които едвам през 1180 г. се споменава от европейските учени, че в Новопазарската област живее едно овчарско, чергарско, дезорганизирано племе. Тогава българите имаха своя история. Зад Морава се е простирала българската граница, която включвала в себе си и Белград, който българите са владели и преди сърбите.  Тук са оставили следи Крум, Омуртаг … Едвам през 1833 г. сърбите се домогват до българските земи в Тимошко. Когато през 1876 г. с общи усилия българи и сърби се нахвърлиха върху общия враг на славянството – турците, на българската доверчивост Сърбия отговори с неискреност: използвайки случая, че Русия още е погълната от войната с Турция, успя да обсеби на 22 януари 1878 г. и Моравско. И по стечение на щастливи за нея обстоятелство, Сърбия задържа тези български земи и по Берлинския договор 1/14 юли 1878 г. От заселването на българите там, та до 1878 г. Моравско – Тимошко е било, като вулкан с чести изригвания. Обаче и до днес характерни следи на българщината са запазени и в българския гласеж на етимоложко ъ като я, срещу което сръбският гласеж е просто е или йе.

В югоизточна посока от Власинско блато, южната част на Власинската равнина, се издига връх Букова глава (1480 м). Той е голям масив със стръмни скатове, почти целият покрит с буки. Близо край него минава старият път от София – Трън – с. Стрезимировци – с. Клисура и през Сурдулица за Моравско. Власинското блато е известно и под името “Тресавище”. Средната му височина е 1319 м над морското равнище. Обикновената му дълбочина в крайбрежието  е около 50 м, а в южното – най-много 35 м. Според едно предание, днешното блато някога е било покрито с борова гора, която впоследствие пропаднала. И сега се намират (както и по течението на много реки)  в него останки от чамовина и изгнили борови дънери. Около блатото и Власинската равнина, като орли са накацали споменатите вече исторически върхове: Плана, Букова глава и Чемерник. Власинската равнина, през която от 1830  г. до освобождението ни от турците са преминавали знеполци на пътя за Ниш и цяло Моравско, носещи дълбоко спомените в душите си за църковните борби против гръцката патриаршия и турското владичество е арена на кървави сблъсквания със сърбите през 1885г., 1912 – 13 г., а през 1915 г. тя наново стана боен театър. Огнена заря, проникваща и в най-дълбоките долища, ося ливадите с трупове на сръбски и български войници. Куршумите злокобно пищяха на по-близките махали: Касиина, Лалина, Заина, Кебапова, Дракева и често чупеха керемиди.

Непосредствено до източното крайбрежие на Власинското блато всред Власинската равнина се намира пасбище, известно под името Тарака. То е достъпно за добитъка на всички жители от близките клисурски махали и тези на Власина. (Макар че до 1920 г. през него да минаваше старата сръбска граница, пак пасбището беше достъпно за клисурския добитък). По него се намират големи камъни, зад които неведнъж са се прикривали настъпващи войници от огнения дъжд на картечници.

Поминъкът на с. Клисура и с. Власина е в зависимост от природната формация. Областта под 650 м с умерен климат е земеделска. Но повечето е бръдска област (650 – 1200 м), чието население макар да има орна площ често пъти е принудено да търси храни в Моравско и Тимошко. След 1878 г. главните необходими продукти са доставяни от гр. Трън, която търговия се прекъсна от новата граница (1920 г.), минаваща през средата на с. Стразимировци. Над 1200 м областта около Власина има добре запазени букови гори. Височината на някои буки е до 20 м, а има и по-високи.

Останалото е ливади (някои подводни-мочурливи пространства, които дават сено в изобилие. Между тях е и Ливагье, включващо в себе си няколко ливади, прочуто по своята ледено-студена вода Църни извор, ниви и пасбища).

 Климатът е суров. Дълги студени зими, кратко и горещо лято. Местата над 1250 м често са изложени на силни ветрове.

Относно старините в този край – почти не се намират. Старите църкви, останали тук-таме, са били разрушени от населението, неподозиращо историческите ценности, включени в техните фрески и били заменени с нови. Има само делви (връчви), тухли, латински пари, стени (зидине), за които се предполага да са от латинско време. В тази област има следи от мини (каменовъглени и медни), използвани у византийско време.[2]

Население към 2002 г. – 199 българи, 101 сърби (общо 332). (по Уикипедия)

Етимология на името:

Kлису̀ра (Трънска Клисура), село в бившата Трънска околия, останало извън нашата граница. Стар запис: Kлисура 1878 (РТК); Klisura (IM 226). — От клисура ’планинска теснина, проход’ (БЕР II 459), често в топонимията.[3]

Местни имена, извлечени от топографски и географски карти:

  • Анџакова махала
  • Беланова махала
  • Бели камен – дели от Власина рид
  • Близнаци – зас.
  • Букова глава – рид, 472 м
  • Велков рид
  • Велкова махала
  • Влайкова махала
  • Вукадинова махала
  • Вуча река – част от нейната клисура от 102,35 хектара е природно-защитена местност
  • Вучи рид
  • Гаганчин рид
  • Гарине
  • Гаджине – зас.
  • Горнати чукар – 1425 м, дели от Власина рид
  • Горни Близнаци – зас.
  • Градище
  • Градска река
  • Гранджина махала
  • Гърбасови – зас.
  • Гърбасов дол – -л приток на р. Ерма
  • Грубина махала
  • Дебели дел – зас.
  • Дони Близнаци – зас.
  • Дражина махала
  • Драганова махала
  • Драина гарина
  • Дуго присое
  • Зеленище
  • Йелова глава
  • Камен
  • Касиине – зас.
  • Коина чука – дели от Кострошевци, вис. 1270 м
  • Колибйе
  • Котлина
  • Лалина махала
  • Ленкина чука -1332 м
  • Лещар – дели с Драинци
  • Лукова падина
  • Марина махала
  • Милине – зас.
  • Милков дол – -д приток на р. Ерма
  • Милине – зас.
  • Пеина махала
  • Пишмишева махала
  • Поляне
  • Равнище
  • Радивоини – зас.
  • Ракина махала
  • Раскръшче
  • Рашина долина
  • Рошица – дели с Сухи дол
  • Савини – зас.
  • Свети Илия – гран с Кострошевци, вис. 1124 м
  • Скубина махала
  • Скубина река
  • Смудиина махала
  • Смудиина река – дели от Власина Стойковичева
  • Станишин рид
  • Станишина махала
  • Степанова чука
  • Стрезина река – -л приток на р. Ерма
  • Стрезине – зас.
  • Тисов рид
  • Тутуничева махала
  • Кебанови – зас.
  • Угар
  • Углярщина
  • Цвеина чука – дели от Колуница
  • Цветков гроб – дели с Колуница
  • Цонина чука – дели от Власина рид, 1342 м
  • Чука – 1134 м

За останалите Трънски села може да прочетете тук:

Грознатовци

Драинци

Колуница

Кострошовци

Следва – село Паля


[1] Божкова М., Българите от Западните покрайнини

[2] Николов, Радослав, Сб. Трънски край, С. 1940 г.

[3] Чолева-Димитрова, Анна, Селищни имена от югозападна България, С. 2002 г., с. 69