Етикети

, , , , , , , ,

На 27 ноември 1919 г. е подписан Ньойският диктат, с който за България приключва Първата световна война. По силата на този договор Македония е поделена между Гърция и Сърбия, като за България остава само Пиринския край, и то без Струмишко, което също попада под сръбска власт.

Източник: bg.wikipedia.org

Източник: bg.wikipedia.org

Попарени са и надеждите за излаз на Бяло море. Още по-болезнено е, че България трябва да се раздели с изконни свои територии, които дотогава са били в нейните граници, дори и според Берлинския договор – Румъния присвоява Южна Добруджа, а Сърбия поглъща и Западните покрайнини – Тимошко, Царибродско и Босилеградско. Така се очертава една от най-нехуманните граници, наречена от журналистите тогава „черната граница“. Тя разсича 25 български села, като разделя къщи, дворове, ниви, извори, кладенци, гробища, черкви, пътища, семейства, роднини и приятели. В граничните села е забранено да се държат кучета, да се сеят високи селскостопански култури, да се свети нощно време.
Българското население посреща с бурни протести решението на Ньой. Три години българките от Западните покрайнни носят черни забрадки.

Жестоката и нечовешка граница е описана като че ли най-вярно от Ст. Чилингиров. „И вие, които искате да знаете какво е неправда и какво е рана в живото тяло на един народ, елате, непременно елате тука — казва видният български писател, като наблюдава границата при с. Стрезимировци (Трънско). — Два пъти елате, ако сте българи и ако искате да видите как Соломоновата шега е станала действителна присъда в Ньой. Да видите как една международна граница прави от двора на един и същи човек две държавни територии. От едната страна на невидимата гранична линия да въздиша щерката, от другата да плаче побелялата от скръб майка. Оттук син да чака баща си, а оттатък баща да няма право дори да погледне към своя син.”[1]

Община Сурдулица се намира в Пчински окръг, югоизточна Сърбия. Простира се от бреговете на река Българска (Южна) Морава на запад докъм сегашната граница с България на изток.  Заема площ от 628 км2. Съставена е от 41 села и 1 град – общинският център Сурдулица. Най-източната част от общината, заключена между планинските масиви Рудина от североизток, Грамада от запад, Кървав камък от изток-югоизток и Царичка планина от югозапад, се ограничава една територия от около 160 км2, която до 1919 г. е част от Царство България. По силата на Ньойския мирен договор от българското етническо землище са откъснати територии, които България предава на Кралството на сърби, хървати и словенци (по-късно Югославия). Тези области остават известни в българската историография като Западни покрайнини – села в Кулско, областите около Босилеград, Цариброд и Струмица. Всичко това са 1500 км2 територия, 120 хилядно българско население, 120 села, един град – Цариброд и две пазарни средища – Босилеград и Трънска Клисура, 1 гимназия, 6 прогимназии, 116 основни училища със 7892 ученици, 45 черкви и 42 свещеници.

Според административното деление на България към 1885 г. селата Стрезимировци, Грознатовци, Драинци, Колуница, Кострошевци, Клисура, Сухи дол, Паля и са се числели към Трънска околия. След административна реформа през 1908 г. Трънска околия става окръжие.

С изключение на село Колуница, останалите села са разположени в най-западния дял на котловината Знеполе (или Трънска), част от физико-географската област Краище. Котловината е разположена по долината на река Ерма, ограничена между планините Рудина, Милославска и Руй на север, Ездимирска и Стража на изток, Люляк (Люцкан планина), Лешниковска и Боховска на юг. Дължината ѝ от запад на изток е около 20 км, а ширината около 3,5 км.

В 8 от тях според преброяване от 2002 г. Все още преобладава население с българско етническо самосъзнание.

Село Па̀ля (364 ж., към 1940 г. – бел. моя) е разположено в пазвите на пл. Равна шиба – твърде живописна местност, между вековни и почти девствени букови гори, прошарени от тучни планински ливади и малко (недостатъчна) орна площ. Селището в отличие от обикновените планински села, е събрано на едно място, между ручеите: Стара река и Свинска река, които извират от казаната планина и които образуват Палюшка река. Последната по-долу приема Микулчка река в с. Кострошовци и така се образува десният главен приток на р. Ерма. Сегашното място на с. Паля е от 170 г. По-рано то е било около един километър по-долу – до полите на Равна Шиба, там, дето се сбират Стара река и Свинска река. Това място и сега се нарича “селище”.

Тук е манастирът “Св. Богородица”. Има надпис, който говори за съществуването му от 818 г. Не се знае обаче дали той не е съществувал и по-рано и откога именно. От значение тук ще да е факта, че до него много отдавна е било забранено за жени черкуването. И до последно време женски добитък не е бил допускан в оградата на манастира. Също във връзка с това е и факта, че гробищата на селото са разделени на две: за мъжете при манастира, а за жените до селото (от 1914 г. гробищата са събрани наедно – при манастира).

Над манастира, на левия бряг на Стара река, се намират следите от градище. Преданието говори за съществуващ подземен вход, съединяващ манастира и градището. За последното обаче не са правени никакви изучавания, но по всичко личи, че това е било някаква крепост-убежище. И ако се поставя то във връзка с манастира-църквата, може да се смята, че е било във връзка и с преследване на християнството.

Определението на реката “стара” ни навежда на мисълта за древното съществуване тук на самото селище, та от тук може да допуснем, че самото име “Паля” да произхожда от чуждата дума палео (старо), дадено може би от първите християни свещеници тук във византийско време. Тая старинност на черквицата обяснява широката й известност всред околното и твърде далечно население – от Босилеградско, Вранско, Кюстендилско, Радомирско, Пиротско и Брезнишко, така и популярността й заради нейната целебност. И до днес, често пъти идват хора от далечни краища, за да пренощуват или най-малкото да лежат на гръб в храма по известно време, сложили си по телата на голо специални металически кръстчета. Казаното по-горе може да послужи за обяснение високото благородство на населението, особената му будност, честност и трудолюбие.

Важен поминък на населението е съставлявало дюлгерството (строежи), поради което е странствало, както това е правело и останалото мъжко население от Трънско, най-вече в Румъния, Сърбия и дори Австро-Унгария. Земеделието и скотовъдството е било винаги далече недостатъчно. А овощарството, ако и да има условия за него, не е могло да се развие повече отколкото за местите нужди, паради липса на всякаква възможност за износ и пазар.

За будността на населението и неговото ученолюбие говори факта, че тук е било открито и едно от първите килийни училище от местния свещеник Илия Златков.

За трудолюбието път и порядъчността на населението говори факта, че всичката бедност откъм природните условия, това население бе чисто от всякакви дългове към чорбаджии и банки. Чувството на свободолюбие и независимост е владеело винаги в това население.

Споменатите по-горе качества на населението в Паля са присъщи напълно и за онова на с. Кострошовци. [2]

Етимология на името:

Па̀ля, с. в бившата Трънска околия, останало извън нашата граница. Стар запис: Паля 1878 (РТК); Palja (IM 324). — Вероятно елипса от начално *Палjа /вьсь, гора и под./, по-късно с изпаднала втора част, от *палjа ’палена, горяла’ или от *(О)паля: *опалена, образув. прил. с -jа от пала, диал. ’огън’, опала, опалия ’пожар’ (Геров III 367; БЕР V 29-31). Семантично срв. МИ Опалово при с. Друган, Радомирско. По местно обяснение: “при суша земята бързо прегаря, т.е. “опалена” почва” (Чолева-Димитрова 2009: 330), срв. срхр. опал ’изгорена гора’, рус. пал, паль ’обгоряла гора’ (Мурзаев 1984: 427), срв. МИ Опал, Опаšна в Ресенско (Пjанка 1970: 174, 415), срв. СелИ Паль в Пермска обл., Пал=Паль в Петербургска обл. (RGN VI 558) . Според Заимов 1973:140 ойконимът е прил. с -jа от ЛИ Пале, което също е възможно. Срв. МИ Паля падина в Брезнишко (Велев 1984), РИ Палинци в Земен, Радомирско (Чолева-Димитрова 2009: 31), СелИ Palja barda в Сърбия, Palje Brdo в Хърватско, Paljevina в Хърватско (IM 324). [3]

Местни имена, извлечени от топографски и географски карти:

  • Бачилиште
  • Бовски валог
  • Велики рид
  • Влаовица
  • Гарине
  • Говедарник
  • Голема бара
  • Големе баре
  • Голи рид
  • Дуги кладенец
  • Йелаков дол
  • Йелаков рид
  • Калуджерски дол
  • Камена р.
  • Камик
  • Козиьиски рид
  • Копине
  • Коьина чука (Kojina c.)
  • Криви дел
  • Круша
  • Лаз
  • Марковица – връх, 1236 м, граничен с Клисура
  • Мискине
  • Мучибаба – дол, ляв приток на Микулица
  • Орлов дол
  • Пальска р. (Палавица, Круша)
  • Петков дол
  • Пландиште
  • Попов рид
  • Преслап
  • Равна шиба
  • Равнишка поляна
  • Равниште
  • Радойковица
  • Разкръсье – висчина, 1381 м
  • Райина падина
  • Рудина
  • Св. Петка – извор до манастира Св. Богородица
  • Свиньска р.
  • Свръдловица – връх, 1468,7 м
  • Село
  • Сийача
  • Средни рид
  • Старе пояте
  • Тошкине пояте
  • Удовица
  • Цикул
  • Чукле (връх, 1468 м, граничен с България)
  • Шарчеви – махала
  • Широко присойе
  • Штрков дол – дели го от Кострешевци

За останалите Трънски села може да прочетете тук:

Грознатовци

Драинци

Колуница

Кострошовци

Клисура


[1] Божкова М., Българите от Западните покрайнини

[2] Николов, Радослав, Сб. Трънски край, С. 1940 г.

[3] Чолева-Димитрова, Анна, Селищни имена от югозападна България, С. 2002 г., с. 69