Етикети

, , , , , , , ,

НАЙ-СТАРИ СВЕДЕНИЯ ЗА СЕЛО ЧЕРКОВНА

  1. Кратки сведения за Провадийското плато — Сърта

Провадийското плато Сърта се намира между Про­вадийската река и река Камчия. Долината ма Провадий­ската река е тясна и дълбока като гърло (по турски „боаз“). От тук наименованието на тая долина — Боаза. От изток и север Съртът е заобиколен с Боаза, който за­почва от гара В. Коларов (днес Солна мина – бел. моя), южно от гр. Провадия, и оти­ва до гр. Каспичан. По протежение на целия Боаз границата на Сърта е висока скала, която продължава на за­пад от Каспичан край с. Мадара и достига в южна по­сока край село Чобанкьой (Овчарово) до р. Камчия. После границата на Сърта завива на изток, северно от р.     Камчия и е. Дългопол до Провадийската долина при с. Кадъкьой (Бозвелийско).

Повърхнината на Сърта се разделя на две части: южна и северна. Южната част е равнина — ниви и ливади. Северната част се навежда на юг и е нарязана на 6—7 нареза от ниски бърда (баири). Има малки реки, които текат в южна посока по Сърта. По-важните от тях са: Кривненската река, Вълканица, Голямата река, Топ­лата река, Ана дере. В последната се вливат всички изброени реки и после тя се влива в Провадийската река — южно от гр. Провадия.

По някои от тези рекички се намират големи пълно­водни извори: Изматец, Вулканите, Извора и Снеженските извори (Баш бунар). Някои от селата са водоснаб­дени от тези извори. По тези рекички сега са изградени големи и малки язовири. Забележителни са и някои во­допади (наричани от местното население — скокове) при Изматец, Черковненските на Голямата река и на пе­щерата, Маринкина и Равненския при с. Равна.

Катo се излезе от с. Кривия и се върви на запад през селата Равна, Неново, Косово, местността е слабо наклонена на север. Водите на всички извори текат на север и се вливат в Провадийската река. По важните рекички там са: Руската река, Маринкината река, Саянската река. Баруговската река, Сряндолската река и Неновската река.

В целия Сърт има около 20 села, които в турско време се наричали заедно Сърткьойлери (Съртски села). Те имат следното разположение: западно от Провадия на 4 км се намира с. Кривня, а право на юг от него — Фе́текьой (Храброво). На около 10—12 км на запад от Провадия е с. Черковна. По линията север-юг на 2—3 км от Черковна се намират съответно селата Равна и Овчага. Близостта на тези 5 села ги е свързвала при развитието им през всички векове. Близо до Черковна от западна страна на около 5—10 км се намират селата Неново, Косово и Марково. По на юг от тях, също на около 5—10 км са разположени селата Снежина, Гра-динарово, Черноок и Славейково — всички на запад от Черковна. На изток от тях и право на юг от Черковна е голямото село Блъсково. Също и тези села винаги са били свързани с Черковна и са оказвали влияние върху неговата история. Има още 7 села; Бозвелийско, Тутраканци, Комарево, Чайка, Рояк, Китен, Друмево, Кладенец и Костена река, които са разположени по южните и ливадните височини около Сърта или в техните поли. В миналото те не са играли важна роля в историята на Черковна.

По-големите Съртски села са: Блъсково, Градинарово, Марково, Друмево и Кривия. Селата са близки едно ло друго — обикновено на разстояние 2—3 до 5 км. В посочените граници на Сърта има около 200 000 дка обработваема земя. Средно на едно село се падат около 10 000 дка. Черковна принадлежи към средните села, има около 200 къщи и към 800—900 души население.

В Сърта се намират редица археологически обекти — могили и пещери. На изток от с. Кривия има две могили северно от шосето и група от 6 могили при Изматец, на запад — друга група от 8 могили, от които едната много голяма и се нарича Калина могила. Северно от село Храброво има 9 могили — Докуз юг. Южно от с. Равна има друга група от 5 могили. В околностите на с. Черковна се намират също 5 могили. Около с. Овчага има 8 могили. При село Снежина има 2 могили, а при с. Дамналий (Славейково) други две могили-крепости: Малкия хисар и Големия хисар. Последният е най-високия връх на Провадийското плато.

Пещерите се намират по цялата скала, която обикаля Сърта от към Боаза като обръч и е висока на някои места до 100—120 м. При село Тутраканци е Голямата пещера, в скалата Саръ таш на запад от гр. Провадия, над пътя за село Кривия — пещерата Дупката, в Черковненското землище — пещерата Марченица и в гората Емача, западно от МърченицаДядо Митевото трапче. Такива пещери има при селата Косово, Марково и Славейково в Големия хисар. От пещерата на последния е произлязло и турското име на селото — Дамналий (Капчица), тъй като в пещерата постоянно капе пода.

  1. Археологически останки в черковненските землища

Освен пещерите и могилите във всички села на Сърта се намират останки от зидове и градежи на здания, кюпове и други стари предмети. В Черковненските землища са намерени следните археологически останки.

В местността Черквището в Боаза са намерени големи площи от глина, плоски цигли стар тип, керемиди, гърнета от различна големина, следи от зидове и части oт мраморна плоча. Това показва, че там е имало черква и около нея — къщи. Намират се и много глинести кюнци от Поповото клайче по протежение до Черквището при възвишението.

В местността Черквището на Селище са намерени разни черковни принадлежности: висулки от стъклени полюлеи, еинджирчета, кръстчета, както и останки от хидове, пепел, останки от гърнета и керемиди и др. Това също показва, че и там е имало черква и около нея – къщи и бордеи.

В местността Баруговец, по течението на Баруговската река, от двете й страни, се намират останки от гърнета, от печена глина, с надраскани линии, късове от тухли и др., което показва, че някога и там е имало селище. Цялата местност от Баруговец на изток до Кривината е: запълнена със стари синори, което показва, че тази местност е била ниви, които до скоро се работели от черковиенци.

В местността Гробищата на Селище, на пътя между Лозница и Черковна, се намират старите гробища на Черковна. Те заемат пространство, дълго 30 м и широко 20 м. Още се забелязват около 15 гроба с вдлъбната земя и малки камъни до тях. Стари хора казват, че по-големите камъни с кръстове по тях са извадени, занесени в Черковна и от тях били изграден старият зид на черквата още през турско време.

Останки от градежи в старите землища на Черковна се намират още в местността Кладенците върху Васильовата могила, на Полето в местностите Извора, Христовия клайц[1] и др. Кюпове се намират на много места на височините край реките на много села в Сърта.

В землището на Черковна не са правени разкопки и проучвания от специалисти археолози, поради което не може да се даде компетентно мнение за датировката, характера и произхода на намерените останки.

Повечето от намерените археологически останки в изброените местности са прибрани в музейната сбирка на с. Черковна.

  1. Първи исторически сведения за Черковна

Не разполагаме със сигурни сведения кога е основано село Черковна. За сега най-ранните документи, в които се споменава името на с. Черковна, произхождат от края на XVI и началото на XVII век. Следователно село Черковна е основано не по-късно от XVI век.

За първи път името на с. Черковна срещаме в записката на Павел Джоржич (виден дубровнишки търговец, живял известно време в гр. Провадия) от 10. I. 1595 год. до Седмоградския княз Стефан Батори, както и в писмото му от 6. VI. 1595 г. до папския нунций на Седмоградско. Тези документи и други писма на П. Джоржич са публикувани във Флорентинския архив. В тях той привежда названията на много провадийски села. Като чисто български села в Провадийско по онова време той споменава следните: Dovino (Девня), Gesira (Джезира), Monastirazzi (Манастир), Dobrina (Добрина), Caranaz (Гафанац), Crvina (Кривня), Kovana (Равна), Nenov (Неново), Nenov Unciari, Gnaucia (Heвшa), Cengа (Ченге) и др.[2]

От тези названия неизвестни остават днешните имена на селата Caranaz и Unciari. Едното от тях е било на Черковна, но кое? В книгата на К. Иречек „Княжество България“[3], се казва, че П. Джоржич през 1595 г. знаел българското село Viencian (Венчан), което погрешно написал Unciari. Тогава за с. Черковна остава названието Caranaz, което се четяло Чарнац. Следователно би могло да се приеме, че старото име на Черковна, което употребявали дубровнишките търговци, е била Чарнац.

От същото време е останал един турски документ, в който се споменава името на Черковна. Той представлява един регистър за джизието на гяурите от Провадийско през 1622 г. В него се казва, че с. Черковна има 72 къщи — сравнително голямо село за онази епоха. По турски то се наричало Джаркьойна или близко до днешното име Черковна.[4]

След въстанието в 1598 г., в което взели участие и чисто българските села в Провадийско[5], те били подложени на страшни преследвания и непрекъснат натиск за потурчване. Когато Бейлий (Млада Гвардия) и Нягуша (Невша) били натъпкани с турски преселници от Анадола, голяма част от тамошните българи се преселили в Чарнац, което и тогава било място за черкуване на населението от близките села. Поради това името му станало Черковна — село за черкуване.

За произхода на името на Черковна се говори и в някои дописки до цариградските български вестници преди Освобождението. Така във в. „Македония“ е отпечатана дописката на Н. И. Калипетровски, в която той пише: Селото Черковна, което е средоточие на съртовските села, е отлично по местоположението си. Според името си, преди 20 години само в Черковна е имало черква. Околните села тогава само в него се черкували и в него за първи път видели учител и училище.[6]

В същия в. „Македония“ на следната година е отпечатана дописка от училищен настоятел, в която се казва: „Селото Черковна произлязло от черква и наистина така е било. Най-напред тук се създава черква, от околните села тук се стичали на празник. Тогава всички хвалели черковненци.“[7]

От тези дописки следва, че името Черковна е произлязло от черкуване и черква, каквато само в него е имало между околните селища тогава.

На същото мнение е и старият учител Тунчо Гиргинов. В своите спомени той нише: „Център на българската сбирщина от околните разпръснати села е с. Черковна. То служело за черкуване на околните села. Черкува-нето от начало ставало на открито под един дъб, а после построили един коптор, за който Блъсков пише, че бил черква.“[8]

От изложените материали се вижда, че с. Черковна носи името си поради обстоятелството, че в него е била изградена най-напред черква и то е станало място, където идвало да се черкува населението от околните български села.

Да се спрем накратко на въпроса за произхода на черковненци. От къде са дошли черковненци?

Съществува едно предание, че населението в Черковна е дошло от Беломорието.[9] От там то избягало заедно с другото българско население в Северозиточна България.

С идването на турците в много български области населението се разселило по всички посоки. Цялата Тракийска низина е пуста, българите избягват из Родопите, Стара планина и Североизточна България. Стремели се да бъдат колкото може по-далеч от Беломорието и Тракия, като се спирали в Герлово, Дели Ормана, Добруджа и по северните склонове на Балкана.[10] Затова през XVI в. било констатирано от П. Джорджич най-гъсто българско население в тези области, особено в Тузлука, Герлово и Сърта в селата: Кривня, Равна, Черковна, Неново, Невша и пр.

За изучаването на този въпрос допринесъл твърде много проф. Л. Милетич с книгата си „Старото българско население на Североизточна България“, издадена през 1902 г. Това той направил по облеклото и по наречието.

По облеклото на едни места жените носели две престилки, препасани върху ризата, а в други места върху ризата носели дълга съшита дреха, наречена сукман (чукман).

По наречието едни членували в мъжки род, ед. число с „О“ на края, например; градò, когато ударението пада на последната сричка, а когато ударението не пада на последната сричка, членували накрая с „у“ и „ю“, например: вòлу, кòню. В други места членуването става винаги с „ът“ на края: градът, волът. При това проф. Милетич забелязал, че които носили две престилки, членували с „о“ и „у“, а които носели сукман, членували с „ът“. Така се оформили две главни наречия: О—наречие в старото източно българско население и ът — наречие на балканджийте, преселени в Североизточна България. Тези две наречия образуват източната половина на българския език в Северна България. В Южна България „о“ наречието е застъпено в балканджиите, наречени загорци, а пък „ът“ наречието в тракийците рупци. В Северна България „о“ наречието било застъпено в старото българско население в областта между Провадийската долина и Камчията. То било еднакво с населението на Провадийските съртове, към които спада и Черковна.

Но в облеклото и в говора на черковненци има редица особености, които хвърлят известна светлина върху произхода на черковенци. Проф. Л. Милетич на стр. 58 в посоченото съчинение пише: „В Черковна по-рано носели и чукман, какъвто носели и планинците по Карнобатско. Те носели и кичинки, като жените в Еркеч и Ченге, но не рунтави, а гладки.“

Значи по чукманя и кичинките черковненци приличат на планинците. Това показва, че произходът им е от планинските преселници из Карнобатско. От Беломорието те са отишли в Карнобатско и после през Ченге са се заселили в Боаза. Че са минали през Ченге и са живели дълго време тук, доказват много факти от послешната история на Черковна. Например: След войната през 1828—1929 год. черковненци избягали в Ченге и от там после в Шумен, което показва, че са имали създадени връзки с Ченге, още преди заселването им в Боаза. Също така някои стари хора: дядо Недялко, дядо Петър Папазов, бягайки от Южна България, са се спирали в Ченге и после се заселили в Черковна.

Не са изяснени още и някои рязко отличаващи се особености на говора на Черковна: нине, мъне, понца, вранца, конца, удъта и пр., които ги няма в никое друго село на Сърта. Но има особености и в говора на Кривня: мъй, въй, тъ, одихма, ядохма, които ги няма в Черковна и в другите села. Тези особености в говора показват, че тия села са преселници от други покрайнини.[11]

  1. Заселване в Боаза

Според едно предание черковненци се заселили първо в местността Пладнището до Суата, на 2—3 км източно от гара Невша, където сега е мостът на ж.п. линия. Тази местност се намира при Бялата стена, където е завоят на Провадийската река.

Според устни сведения на по-стари хора на север от Провадийската река към с. Невша имало драка (трънак), която отчасти и сега съществува. На едно издигнато място имало останали хендеци от първите лозя на черковненци. Първите кошари на черковненци били също в невшенската драка. Изобщо лозята и нивите на Черковна по онова време също били в невшенската драка. Мястото на Черковна самите невшенци наричали Чер-ковненското черквище. Мястото, където са днешните невшенски лозя на ляво от дола срещу Суата, невшенци наричали черковненските лозя, а възвишението на изток от лозята, Черковненското бърдо. Въобще, когато селото било там, черковненци владеели цялата местност от Суата и от трънака до могилата Сакар тепе срещу с. Бейлий (Млада Гвардия)[12], поради което са се запомнили до сега названията на местностите, свързани с името на Черковна.

Едно друго доказателство, че селото е владеело тези места, е и това, че старият учител Анастас Гиргинов, като станал народен представител през 1891—93 г., закарал с колата камъни и ги забил на границата с невшенското землище, за да го разграничи от черковненското. Затова почнали да наричат това място Анастасовите камъни.[13]

Интересно е, че редица други имена на съседните местности, граничещи със сегашното черковненско землище, там били турски: Боаз, Караорман, Сакар тепе, Ак гидик и пр., а в същото време местностите, които владеели черковненци, запазили българските си имена: Пладнище, Черквище, Черковненски лозя, Бърдо, Бялия път и други.

Това показва, че тези места се владеели от Черковна, което било чисто българско село. Посочените наименования на местностите са сигурно доказателство, че действително там е било селото Черковна.

Селището при Суата често се наводнявало от Провадийската река. С течение на времето то станало неудобно за живеене и това принудило черковненци да потърсят друго място, което не се наводнява от реката. Такова те намерили на възвишението до устието на Саянската река срещу побития камък.

Според друго предание, в далечното минало това място именно било първото заселище на черковненци. За това предание споменава и професор Л. Милетич в книгата си „Старото българско население…“. В нея за с. Черковна той пише: „Бях на гости у Вълчо Дерелията. Неговата баба Бяна ми каза, че селото Черковна в старо време било в Боаза, а после се изселило горе в Кривината, защото на първото му място имало много мрави и много змии“.[14]

На това възвишение има следи от селище. Там се намират късове от глинени съдове, керемиди и тухли, останки от зидове, дори и късове от мраморни плочи. От тях не остава никакво съмнение, че някога там е имало черква и селище наоколо и затова наричали местността Черковненското черквище. Такива останки се намират по цялото протежение на възвишението. Освен това черковненци знаят, че от Поповото клайче до това черквище е имало водопровод от глинени тръби. Те самите са вадили кюнци при Поповото клайче и по-надолу при двата бряга на Саянската река до черквището. Сигурно в дясно от реката е имало чешма за селото, но от нея няма следи, има само предания. Изложеното по-горе ни дава основание да твърдим, че в Боаза на това възвишение е имало старо селище. То било селището на Черковна, защото се наричало Черковненското черквище. Следователно това е било второто местоположение на Черковна.

Мястото на второто селище в Боаза било дълго около 300 метра, широко близо 200 м и високо над ливадите към 20—30 м. Провадийската река минава близо до него. Местността наоколо била удобна за ливади, но не за ниви и лозя. Близо до него от западната страна са гористите склонове на Емача с много скали и пещери, които били удобни за развъждане на кози. За ниви и лозя черковненци продължавали да използуват удобните места на север от ливадите — в невшенската драка.

Саянската река имала достатъчно бистра вода и за хората и за добитъка. Тя извира от равнището горе на около 3 км, минава край старите селищни лозя, прави голям скок (Равненския скок) и се влива в Провадийската река на около 2-3 км на юг от Суата. По цялото си течение тя не минава през населено място, затова водата й всякога е чиста.

Това накарало черковненци след време да се заселят близо до Саян ската река на възвишението, за да не се залива селището през пролетта, както ставало при Суата. Те си запазили същите гори, работили същите ниви и лозя, но променили само мястото на селището си. Следователно имаме едно и също поле на стопанска дейност, но с две места на селището: най-напред при Суата, а по-късно на възвишението в Боаза. Тези места носят едно и също име Черковненско черквище и един и същ характер на селището — черква и около нея жилищата на населението.

След изселването на възвишението станали значителни подобрения в живота на черковненци. Около новото място те разработили ниви и лозя, доколкото позволявала местността. Старото място при Суата било повече благоприятно за земеделие и лозарство, а новото при Саянската река — за скотовъдство.

При разрастването на селото непосредствено до реката, водата в долното й течение се е замърсявала и ставала негодна за пиене. Нов източник на чиста вода черковненци намерили в извора на сегашното Попово клайче на около 500 м горе по Саянския баир. От този извор те направили водопровод от широки примитивни кюнци за чешма до селото. Това се доказва от кюнците, които много от днешните черковненци са вадили по целия водопровод. Водата на Поповото клайче подобрила значително бита на черковненци.

За да се свърже новото селище със старото стопанско поле — нивите и ливадите около Суата — направили мост на Провадийската река. По него превозвали всичко произведено в старото землище: храни, грозде, добитък и пр., но от после тази стопанска дейност отпаднала и по пътя и моста минавали само кози и овци и едър добитък на паша, затова те получили името Козарскн път и Коларски мост. Имало и воденица (жерка) до реката, която задоволявала техните нужди. ко до солото. Най-напред дядо Велико направил лозето до Дядо Кирчевия клайц, което е останало до наше време. Около него и други хора направили лозя наоколо. Други лозя били направени в м. Търнето, покрай Тополата. Едновременно били насадени лозя и на Кичерьо. Те били подновявани много пъти и достигнали до Освобождението, а днес там са останали орехи, круши, зарзали и други дървета. Но поради измиване от дъждовете почвата изтъняла, лозята отслабнали и били изоставени.[15] По тези места още личат синорите на първите лозя.

Във връзка е новите ниви и лозя били прокарани и нови пътища. Главният път бил за Селище преди напущането на селещките ниви. Прокаран бил път за турските воденици по Топла река. Също и пътят до близкото село Равна, през което минавал пътят от Провадия за Шумен.

За водоснабдяване отначало черковенци си служели с кладенци, които наричали въбели. Чешми още не правили никъде, защото мислели, че не ще останат за дълго тук и скоро ще се преселят на ново място. Чак след свършването на войната от 1828—1829 година, когато избягалото население се завърнало, хората се установили окончателно на това място и започнали да правят клайците.

  1. Хайдути из черковненските землища

Съществуват предания само за Вълчан войвода. Той действувал заедно с Добри войвода и Моню войвода[16]. Тримата били от Сливенско. По това време действували прочутият Индже войвода и верният му другар Кара Колю.

Вълчан войвода бил един от майсторите обирачи на турската хазна. Обсегът на действие на Вълчан войвода бил много широк. Най-честото му свърталище бил Бакаджика — Ямболско.[17] От тук често минавал в Странджа планина и Малко Търновско. Хайдутувал и в Стара планина и особено в Котленския балкан, в местността Зеленич, гдето обирал пощата.

От Котленско по Камчията той минал в Камчийския край, Провадийско. Той е известен в с. Ченге (Аспарухово), с. Ново село (Дългопол), с. Боряна и други. Съкровището му било скрито в скалата Ярямаз-кая южно от Аспарухово.[18]

Според местните предания от Камчийския край, Вълчан войвода се прехвърлил в Боаза между Провадия и Шумен. С една чета той завардил пътя Варна — Шумен в Боаза, обирал държавната хазна, която носела заплатите на турските чиновници, после ги занасял в скривалището си в пещерята Мърченица. Тя била скривалище и наблюдателница на четата на Вълчан войвода. Че наистина в Мърченица се криели хайдути, показва фактът, че на стотина крачки от нея по северния склон на Емача се намира една малка чешмичка, която носи името Хайдушкото кладенче. От нея хайдутите носели вода за пиене в Мърченица.

На запад от Мърченица по същата скала в Емача се намира Дядо Митевото трапче. През него тече рекичката от голямата чешма Лозица. При нужда Вълчан войвода се криел и в нея. Там четата му се снабдявала с храна и дрехи от черковненци, начело със стария дядо Дяко Първия.[19] Дядо Дяко е роден около 1770 год. От тук следва, че четата на Вълчан войвода е действувала по Селище към 1790 г. или по-късно, когато Дяко бил вече възрастен и може би е участвувал в тази чета.

  1. Руско-турската война от 1828-1829 г. и Черковна

Победоносните руско-турски войни през XVIII и началото на XIX век намерили силен отзвук в поробена България и особено в Североизточна България, която била по-близо до театъра на бойните действия. Българите участвували в тези войни с доброволни отряди, които се сражавали на страната на руската армия.

Обикновено след оттеглянето на руските войски, българското население било (подлагано на страшни преследвания и терор от турските власти, войски и разбойнически групи. Това карало българите да бягат в Румъния или в Южна Русия, гдето основали свои селища. Изселвания ставали и от с. Черковна. Най-много черковненски жители са се изселили в с. Калипетрово — Силистренско и в с. Каталой — Тулчанско. Известна е в с. Калипетрово черковненската махала, начело с Вълча Пеев[20]. И до сега съществуват връзки на тези черковненски преселници с жителите на с. Черковна.

Името на Черковна е свързано повече с Руско-турската война от 1828-29 г., която се водила главно в Североизточна България — предимно около Силистра, Варна и Шумен, и по-специално с голямото сражение станало при с. Кюлевча на 30. V. 1829 г.

В описанието на това сражение наред с името на Кюлевча се преплита и името на с. Черковна, като се подразбира, че то е било съвсем близо до с. Кюлевча.[21] В-тези описания се споменават редица географски обекти — височини в селата, оврат с река северно от Черковна, скатове и пр., които в действителност ги няма в сегашното село Черковна, което и но това време на войната се е намирало на същото си място, гдето е сега.

В картите за сражението при Кюлевча (поместени в цитираните издания) е посочено, че с. Черковна е на около 200 м (Военна енциклопедия) или на около 700 м (Г. Ст. Джумалев) от с. Кюлевча, докато в действителност с. Черковна се намира на около 20 км източно от с. Кюлевча. На какво се дължи тогава свързването на Черковна със знаменитото кюлевчанско сражение на и защо е допусната тази грешка във военните схеми?

За да си уясня този въпрос, посетих на два пъти през лятото на 1960 г. с. Кюлевча. Тук се свързах със стария учител Марин Митев, който също е озадачен ог грешката, допусната в картите на това сражение.

От направения заедно с него оглед на селото и близките околности, които съвпадат с местата, описани в сражението, и изхождайки от разположението на Кюлевча през оня период, дойдохме до следното заключение:

По време на войната от 1828/29 година с. Кюлевча имало две махали; българска (в южната част) и турска. В турската махала имало джамия, затова я наричали Джамийската махала, а в българската — черква, поради което я наричали Черковната махала. Двете махали били отдалечени една от друга и разделени от малка река. Вероятно поради разделеността си от турската махала, и поради названието си, българската махала е била взета от русите и отразена в картите и описанията като отделно село, под названието Черковна, Това е най-правдоподобният отговор на въпроса, защо с. Черковна е тъй тясно преплетено със с. Кюлевча в описанията и картите на сражението от 30. V. 1829 г.[22] От гореизложеното следва, че всичко онова, което е казано за Черковна в описанието на Кюлевченското сражение, се отнася в същност до една махала на с. Кюлевча, а не до с. Черковна, Варненски окръг, чиято история разглеждаме в настоящата книга.

Изясняването и уточняването, което се опитахме да направим по-горе, трябва да се има предвид от интересуващите се по въпроса, а допуснатата грешка следва да се изправи в бъдещите издания, засягащи историята на това знаменито военно сражение.

Войната от 1828-29 год. завършила със сключването на Одринския мир, с който се давала свобода на Влашко, Молдова и Сърбия и независимост на Гърция, а България останала пак под турска власт. Това внесло голямо разочарование сред българския народ, който искал от русите да му се даде оръжие, за да възстане и се освободи, но русите отказали да дадат оръжие, с което попречили на въстанието. „Ще дойде и вашият ред“, им казал генерал Дибич.

През тази война Провадия била много опожарена и унищожена. Пострадали и редица села от околията. Много пострадало и с. Черковна, което било съвсем разрушено и изгорено от турците. То запустяло и нямало жива душа в него. Една част от черковненци избягали в с. Калипетрово, а по-голямата част в с. Чèнге. Там преживели страшни изпитания — глад, болести, преследвани от турците и пр. От Ченге по р. Камчия скитали до Шумен и се заселили в него. Но и в Шумен животът им не бил добър. Нова беда ги сполетяла. Турците донесли чумата от Азия и скоро тази епидемия се пръснала между бежанците от много села, които избягали там. Сигурно и много черковненци са умрели от чума. Знае се например, че там е умрял от чума дядо Желязко, баща на Вълчо Дерелиев. За да спрат разпространението на чумата, турските власти накарали насилствено всички бежанци да се върнат по селата си. Останалите живи черковненци се върнали в село. Подобни страдания преживели и много други села, които професор Милетич изобразява в книгата си „Старото българско население“, като Горни и Долни Иджик (В. Друмево и Ил. Блъсково), Касаплар (Дибич), Могила, Калугерица, Кюлевча, Смядово, Драгоево, Риж, Еново, Черковна, Аврен (Момино), Голица, Еркеч и др.

Други местни названия:

  • Арапова жерка – мелница в близост до м. Извора. Била собственост на богатия турчин Арап Асан бей.
  • Атанасовия клайц – построен от овчаря Атанас от Добруджа. На лицевия камък на този клайц е изработена овчарска гега.
  • Буковец – извор, дава началото на Буковската река
  • Василева могила
  • Вехите лозя
  • Горния клайц
  • До могилите – ниви
  • Долните лозя – южно от селото, покрай двата бряга на реката.
  • Долния клайц
  • Дъртата кория
  • Дядо Василева могила
  • Дядо Кирчевия клайц
  • Дядо Тунчевия клайц – строен около 1845 г.
  • Дядо Христовия клайц
  • Извора – дава начало на Топла река. Някога там имало мелница – Арапова жерка.
  • Изгорелите жерки – стари водни мелници, помнят се като развалини
  • Кадънски стоки
  • Кичерьо
  • Кладенците – ниви. Тук била една от първите вятърни мелници в селото, северно от Василевата могила
  • Корийките
  • Манолов клайц – намира се в м. Кладенците, направен от някой си Манол. На него има изображение на слънце и е написана годината 1849.
  • Над изгорелите жерки
  • Над селото – ниви
  • Недялков клайц – някога в близост имало воденица
  • Отсреща – местност на изток от селото. Там е имало вятърна мелсница.
  • Пладнище
  • Потошка река
  • Селишките лозя – в м. Селище = Новите лозя
  • Суланито – ниви
  • Турски синор – ниви, преди гора. Тук била границата със земл. на с. Косово. Турци били турили граница или синор към Черковна и Косово, за да не влиза добиък, да не се разорават ниви. Аязменските (днес Овчага) турци не разрешавали разширение на селото в южна посока.
  • Търнито – бивши лоза
  • Юртлука

    Извор – Чернев, Христо. Кратка история на с. Черковна, 1972


[1] Клайц — означава според местното название чешма.

[2] М а р и н Дринов, Периодическо списание на Бълг. кн. д-во, кн. VII, 1884 г., стр. 1—24.

[3] К. И р е ч е к, Княжество България, г. II, 1899, стр. 864.

[4] Нар. библ. „Кирил и Методий“ — София, Ориенталски отдел.

[5] Н. Ганев, Провадия в своето минало н настояще, София, 1929, стр. 47.

[6] В. „Македония“, год. IV, бр. 61 от 25. VI. 1870 г.

[7] Пак там, год. V, бр. 22 от 1. VI. 1871 год.

[8] Тунчо Гиргинов, Спомени и очерци, I, стр. 18. Тези спомени в ръкопис се съхраняват в музейната сбирка на с. Черковна.

[9] Това научил Тунчо Николов от баща си, който казвал, че по Беломорието имало и други да говорят като черковненци. Вж. по този въпрос и проф. Б. Цонев, Диалектни студии – Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. XX, 1904, стр. 30—31. Той също счита, че съртските села са заселени с югоизточни тракийски българи, а не са „старо население“, за каквото ги счита проф. Л. Милетич. (ред.).

[10] Васил Миков, Извори за историята и географията на нашите градове и села, София, 1935, стр. 92-93.

[11] Не е изключено обаче преселниците от Ю. България да са заварили на мястото на Черковна в Боаза селище от местно старо 6’ьлгарско население, към което да са се присъединили. При липсата на сигурни данни и на специални проучвания на този въпрос, не може да се вземе категорично становище. Повече подробности за езиковите особености на Черковна, интересуващият се читател може да научи от публикуваните в последно време диалектоложки изследвания на български езиковеди, издадени в сборника: Български диалектен атлас, II, Североизточна България, съставен под ръкодството на St. Stojkow, София, 1966 г. (ред.).

[12] Сведения на Иван Ников, Димо Недев, Атанас Недялков, стр. 12, 18, 21. Сведенията на тези и други черковненци са събран» и записани от мен и са съхраняват в музейната сбирка на с. Черковна.

[13] Сведения от Жеко Вълчев, стр. 22.

[14] Л. Милетич, Старото българско население на Североизточна България, стр. 96—97.

[15] Сведения на няколко черковненци, стр. 31—37.

[16] Димитър Осинин, По хайдушки сборища, София. 1937, — стр. 63, 64, 69, 72, 50.

[17] Тези сведения са ог Сташо Маринов, бивш учител от Дългопол.

[18] Сведения от Слави Вълчев и чобанина Илия Терекъята ог с. Равна

[19] Сведения от Тунчо Николов, стр. 348—350.

[20] Р. Ил. Блъсков, Автобиография (роден 1880), стр. 28.

[21] * Виж Военна енциклопедия, т XIV, стр. 374 и Г. Ст. Джумалиев История на Шуменската крепост, Шумен, 1927, стр. 176—177

[22] Същото обяснение на това смесване на с. Черковна с Кюлевчанското сражение дава и Г. С. Джумалиев в писмо-отговор т мое занитване по този въпрос от 6. VIII. 1960 година.

Advertisements