Етикети

, , , , ,

ГЕОГРАФИЯ НА СЕЛОТО и МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ

Село Искър се намира в югоизточния край на Делиормана (Лудогорието) в общ. Вълчи дол, обл. Варненска. Отстои на 26 км северно от гр. Провадия, на 5 км източно от старата община Шадъкьой (Добротич), на 6,5 км югозападно от сегашния общински център Вълчи дол (Курт дере), на 56 км северозападно от областния град Варна. През центъра на селото минава асфалтирано шосе, което го свързва в едната посока с Вълчи дол, Варна и Добрич, а в другата – с Михалич, Провадия и Шумен. От всички страни на селото излизат черни пътища и го свързват с другите съседни села.

ЗЕМЛИЩЕ, МЕСТНОСТИ

В далечното минало землището на селото не е точно обозначено със знаци. Това става по-късно с трайни каменни знаци, които съществуват до 1960 г. С окрупняването на ТКЗС през 1959 г., със създаването на ДЗС Ветрино и с разораването на пасището в Айкъна много от тях са унищожени. Както някога, така и сега има наши ниви в други съседни землища и обратно. Това става при покупко-продажба на земя, при преселвания, като дарения на младоженци и др. В края на 90-те години землището има определени граници с влизането в сила на земераздели-телния план по Закона за земята от 1991 г. По този план на землището, по посока на часовниковата стрелка, то граничи със землищата на Вълчи дол, Щипско, Ветрино (държавните ниви), Момчилово, Средно село, Добротич, Михалич, Кракра. В тези граници общата площ на землището е около 17,955 дка, от които 15,765 дка са обработваема земя, 963 дка гори и 1113 дка мери и пасища. Местностите в землището имат специфични имена. Всяка от тях има свое обяснение за произхода на името, едни са останали от османско време, други създадени по-късно. Например: вдясно от шосето за Вълчи дол – Авлъкоюсу, Дренака, Айкъна, Провадийски път, Чатарлъка (местността, където се пресичат провадийски път и пътя от с. Михалич през Алтъ чешма към Девня). Крушака е местност с крушови дървета, останали от старата гора, несъществуващи сега. Панаирски път – пътя към Средно село, който някога е водил към Аккоюнския панаир; Юртлука, Ламборджа. През десетилетията са възникнали и нови имена по същия ред. Червенака – това са ниви, дадени на добруджанските бежанци през 1920 г. от Ламборджата. Щит 82 – местност на юг от селото, където става голямото военно-полево и въздушно учение на армиите от страните на Варшавския договор под кодовото название “Щит 82”. Учението е командвано от армейски генерал Добри Джуров. На високата могила южно от селото е наблюдателницата на върховното командване. На тази стратегическа местност, която обхваща и част от землищата на съседните села, още от времето на цар Фердинанд и цар Борис Ш правят учение българските войски. Това място е и най-плодородната част от землището на Искър (по данни на изследвания във френски лаборатории). Прокара е тясна ивица земя, широка около 40 метра, оставена при оземляването през 1928 г. Местността Голяка е също ново име. Носи името на руски емигрант Голиков, живущ във Ветрино, разпродал ниви на искърци преди I световна война. Иван Ташовата и Мозаковата могили носят името на стопаните, чиито ниви са там. Люляка – по името на люлякови храсти, вляво от шосето за Вълчи дол, останали от гората, които сега не съществуват. От възрастни турци сега научаваме, че Авлъкоюсу означава ров край оградата (край нещо оградено), Айкън – огромна вековна гора, Ламборджа – гъста гора. Землището на село Искър е било много по-голямо от днешното, но през 1861 г. след Кримската война по решение на комисия под председателството на провадийския кадия (мирови съдия) била отделена голяма част от искърската мера за създаване на черкезкото село Курт дере (Вълчи дол).

В околностите на селото има шест изкуствени конусообразни могили, които ни напомнят за времето на траките. Някой ги определят като надгробни могили, други като селищни, ограждали определена територия. Може би едното и другото. От Иван Ташовата могила в посока юг има следи от няколко малки могили, които са разорани и едва личат. А при разкопки на двете могили на юг от селото през 1942 г. под ръководството на директора на училището Желю Великов Дачев и учителя Тодор Илиев учениците намират човешки кости, стрели, копия и др. предмети от бита и два-три куб. м необработени камъни в основата на всяка могила. Установява се, че тук са извършвани единични погребения. Някой от намерените предмети се пазят в музея на гр. Провадия. Днес от тези две могили като близнаци, отстоящи на около 20 м една от друга няма следа. Песъчливата почва, от която са наслагани е използвана от жителите в строителството. Друга разкопана могила от механизаторите през 1962 г., навярно с иманярски надежди, е Иван Ташовата могила, западно от селото. Намерените находки са аналогични на първите от двете могили – човешки кости, стрели и голям метален нож, разяден от ръждата. Тези могили и до днес напомнят за минали времена и народи, населявали родния ни край и служат за ориентири на селяните. Освен тях в Искър няма други археологични паметници.

Първите заселници заварват голямо пространство гробища в местността Авлъкоюсу точно срещу заселището Юртлук, по средата между воденицата на Георги Симеонов и шосето за Вълчи дол. Те са много стари и два вида: християнски и мюсюлмански. Християнските са по-стари, което показват разрушените надгробни паметници, и заемат по-голямо пространство. Мюсюлманските – по-запазени, на по-малко място. Това означава, че в Юртлука е съществувало селище още от новата християнска ера, може би до падането на България под османско владичество. Предполага се, че тогава е унищожено християнското население и заселено с османци и не много след това унищожено през войните, каквито Османската империя водела непрестанно със северните народи. Друга вероятност е, че селището е изчезнало при епидемия, като останалите живи го напуснали. От намерените по това място останки от керамични и грънчарски предмети личи, че жителите се занимавали с грънчарство, керамика, тухларство.

Открити са предмети от хубава керамика от VI-V век пр. н. ера, бронзови монети, динари, части от колони, дялани в гр. Марцианополис (Девня, Варненско) и др. предмети. В нашето землище е намерен златен пръстен от времето на император Домициан 86-92 г. Открити са римски монети, сечени при Константин Велики – последен римски и първи византийски император.

ПРИРОДНИ БОГАТСТВА

Всички села наоколо страдат от безводие. Идват другоселци да поят добитъка си, да налеят вода, да подложат под чучура на чешмата потни глави, за да се разхладят и освежат от непосилния земеделски труд. Селото е богато на изворна вода. Малката рекичка в дола събира вода от три изворчета и три чешми. Изворчетата от Игнатовското и Рашовско дерета сега са пресъхнали, но понякога пак потича вода оттам. По-надолу сребърни струи разлива голямата чешма с три чучура. Водата й пълни 18 улука и 2 корита за пране. На нея има надпис, който показва, че е строена през 1874 г. по време на османското владичество. Другата чешма – наречена Гудевата, защото е под двора на Гудев и, е по-малка – с един чучур, но с обилна вода. Около 1940 г. се прави ремонт на тази чешма, като се сменят керамичните водопроводи с железни. Работата се ръководи от Димитър Стефанов Гудев, тогавашен кметски наместник на селото, а ремонта извършват братята Златко и Петър Георгиеви. И тази чешма е строена от османците, вероятно през същата година с голямата, което може да се съди по орнаментите върху камъните. Водата от Гудевата чешма е най-хубава за пиене. Може би ремонтът на тази чешма се е наложил заради епидемия.

Искърци са ползвали водата на осем чешми – четири в селото и четири извън него. Сега са останали три в селото и една на полето. В лозята на Цветко Николчев и Никола Ценов е имало чешма, вероятно ползвана от селището в Юртлука и после разрушена. Там и сега има вода. До воденицата на Георги Симеонов (баща на Петър Чапрашика) чешмата е пресъхнала. До читалището в дола, малка чешма и другата под двора на Марко Чакъров, също са пресъхнали. Юртлушката остава под водите на язовира.

Действащата на полето в нивите Алтъ чешма е била местена по неизяснени причини. Преместването е извършено от Николай Захариев – Казака и Йото Пеков, като каменоделци.

Освен чешмите в Искър има около 35 кладенеца. Шестнадесет от тях са обществени, останалите – в частните дворове. Преди години обществените бяха обезопасени с метални капаци и нови чекръци.

Днес във всеки дом има чешма. Селото е водоснабдено чрез водопровод от село Венчан, Провадийско. Водата потече по тръбите през 1960 г.

Нужно е да се отбележи, че край Искър минава вододелна линия. Вододелния равнинен хребет идва от запад към изток между селата Момчилово и Добротич, минава южно от Искър, прави завой, минава между Вълчи дол и Щипско. По-нататък взема източна посока към Суворово и Войводино и дели водите на Дунава и морето: едни отиват на юг и чрез Провадийската река и езерата Девненско, Белославско се вливат в морето при Варна, а другите води – на север в Дунава. Над с. Искър вододелната линия е на 330 м над морското равнище, а самото село е около 300 м над морското равнище.

На изток от селото, посока Вълчи дол, вляво от шосето, се намира известната в околността гора Ламборджа. Тя заема площ от около 900 дка. Преди била по-голяма, достигала почти до селото и пътят за Вълчи дол минава през гора. Съединявала се с Щипчанската гора, намираща се вдясно от пътя. Тогава в Ламборджата имало много липи и пролетно време ароматът им се носел чак до селото. В гората има хижа, строена през 70-те години на миналия век. Използвана е за гости на партийни организации и на общината. Гостите са обслужвани от Веска и Иван Ангелови. Имало е фазанария, която отдавна не съществува. Днес хижата е приватизирана и недействаща.

Току до селото, на север, е малката курийка. В нея правят излети и разходки учители и ученици. До нея към шосето за Михалич, искърци залесяват акациева горичка.

В горите има различни видове дървета – дъб, леска, дрян, клен, акация, но преобладаващ е дъбът. Разнообразният и многоброен дивеч от стари времена привлича ловци от близо и далеч. Неслучайно самият цар Борис III и брат му Кирил ловуват в нашите гори през 1928 г. Дошли с кола и два копоя (ловни кучета) в Айкъна. Спрели под мешето, нахранили няколко деца, които се навъртали наоколо.

Третата природна даденост на Искър са пасбищата. Обикновено те се намират в близост до горите и водите. Най-голямото пасбище от около 2-3 хиляди дка в началото на миналия век, се намира на юг до гората в Айкъна. То се свързва с друго пасбище чрез Прокара. Той представлява ивица земя, широка около 40 м и е направен, за да не влиза добитъкът в нивите, когато минава от едното пасище в другото, а то също не е малко – 1500-2000 дка.

Днес пасищата се намират в местността Авлъкоюсу на изток от селото и на юг до летището. Заемат общо 1113 дка. В землището няма естествени ливади, тъй като е разположено на по-високо надморско равнище.

КРАТКА ИСТОРИЧЕСКА СПРАВКА. СТАРО СЕЛИЩЕ

На 2 км северозападно от сегашното село има следи от старо неизследвано селище, за което няма сведения кога е възникнало и кога е изчезнало.

Като се съди по останките от пътища, каквито са правили римляните предполага се, че то има далечно минало, още от римско време. Такъв път е имало от тогавашния голям град Марцианополис (днешния град Девня), който към Иситлии (Момчилово) се среща с друг път, идещ откъм крепостите Никюп (В. Търновско) и Кюлевча, Шуменско, насочва се на север, минавал през Махалъшката мера западно от сегашната салкъмова (акациева) гора на село Искър, през горния край на Еникьойските (Кракранските) лозя. Насочва се право към заселището Юртлук. Оттам през местността Ламборджа, по Бресташкото плато отправя се на север за град Силистра, Кюстенджа и Бабадаг. Има предание, че по тоя път е минал великия римски поет Овидий, когото император Нерон заточил от Рим в Кюстенджа по политически причини. Там той починал. Днес местността, в която се намирало изчезналото селище, се нарича Юртлук.

Друго предание говори, че по северните височини, в покрайнините на горите са станали едни от първите сражения на Аспаруховите войни с византийските войски.

Сегашното село е заселено на това място по време на османското владичество към края на XVI век. Споменато е в османски регистър от 1573 г. като Ак-коюнлу и от 1676 г. като Ак-коюндже (народна библиотека „Св.Св. Кирил и Методий“ – ориенталски отдел, Сф.). Османската империя по това време претърпява упадък. Появвяват се разбойници, които нападат и ограбват кервани със стока за империята. А оттук минават непрекъснато такива кервани. Това налага да се застрои караулно помещение Беклеме в местността Ламборджа, за да опазва пътя Шумен – Добрич от разбойници и да държи християнското население в подчинение. Останки от този път се виждат и днес в долния край на Ламборджата. И така възникнали първите къщи по двата бряга на безименната рекичка, източно от старото селище. Андрей Цветков споменава в своите записки рекичката с име Буруня.

През 1934 г. с министерска заповед 2820, обнародвана на 14 август същата година селото е преименувано от Ак-коюн на Искър. Котленските заселници искат то да се именува Великово – на името на първия заселник Велико Дачев от Котел. Но заселниците от долината на река Искър, които сами се наричат искърци и са повече на брой, се налагат. Говори се дори, че са пращани хора в министерството за това. Така село Искър получава сегашното си име.

ОБРАЗУВАНЕ НА СЕЛИЩЕТО. ЗАСЕЛВАНЕ

До Освобождението селото е заселено с османци. Според техните закони земята е на Бога (Аллах), а на земята негов заместник е султанът. Затова той има право да раздава владения пожизнено на отличили се в боевете срещу противника „кавалерийски офицери“[1]. Тези владетели били спахии. По-късно някои от тях се замогнали много и станали бейове. Така и тук в края на XVI век, дълго след настаняването на османците на Балканите, на отличил се офицер е дадено искърското землище. Андрей Цветков от с. Искър дава в своите записки годината 1590-а за заселването на турците в искърското землище. Но в „Наименования на български селища в турски документи“ на ориенталския отдел в народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, 1959 г. , София, както се спомена, в раздел “Кратка историческа справка” село Ак-коюн се среща още по-рано – от 1573 г. Така че годината за начало на селото може да е около 1570-а. Землището тогава е много по-голямо от сегашното. Граничи със село Пашаит (Войводино) при дерето под гара Вълчи дол и в други посоки. Със спахията идват и други турци. Избират място около изворите на безименната рекичка (където е днешното село). По двата й бряга накацали първите турски къщи. От основаването на селото до края на съществуването му то има не повече от 70 къщи.

Предполага се, че последният бей Дормуш Хюсеинов е далечен потомък на спахията, основал селото. Домът на Дормуш бей се намирал на десния бряг на селската рекичка, до двете чешми. Дворът заемал 25 дка. Беят притежавал 4700 дка ниви, много глави едър и дребен добитък, селскостопански сгради и жилища за ратаите. Къщата не била голяма, с калдаръм отпред и с висока ограда около нея, с типичните османски порти. Тесен дървен мост свързвал къщата с джамията на отсрещния бряг.

За живота в селото от това време нямаме повече сведения. Знае се само, че тогава идва Велико Дачев – първият българин в османското село Ак-коюн. Андрей Цветков показва 1873 г. на идването му, но на неговия паметник, който открихме в двора му наскоро, е писано, че е дошъл през 1863 г. Велико Дачев е погребан в двора си, тъй като тогава не е имало български гробища. Той идва в Искър сам и става чирак при богат османлия. След няколко години се връща в Котел и се оженва. Отново идва в Искър, но вече след Освобождението. Купува си къща, където сега живее внукът му Рафаил Киров Великов, купува и ниви. Довежда семейството си към 1894 г. Тук се раждат първите българчета – неговите деца близнаци – Кирил и Пенка, през 1895 г.

През 1903 г. беят си продава имота и се изселва. Останалите османци го последват, като едни от тях се заселват в Мала Азия – в гр. Бандерна и околностите му, а други остават във Варна.

В османски карти и документи селото е записано с името Ак коюнлю (1516), Ак коюнлу (1573, 1597), Ак коюндже (1676), а по-късно Ак коюн. Името е от тур. ak ‘бял, чист неопетнен‘ и koyun ‘овца‘. За името на селото са запазени няколко легенди за белите овце (Аджемлерски 2012: 109).

Етимологичен списък на топонимите:

Авлъкоюсу – пасища, в близост до селото. От авлия – заемка от гръцки език през тур. avli със значение ‘дворно място, зеленчукова градина‘ и коюсу ‘кладенец, яма, шахта‘ – от тур. kuyu (Димитрова-Тодорова 2006: 236, 458)

Айкън – вековна гора, посетена от Борис III и брат му Кирил с цел лов през 1928 г. Днес слабо наклонени ниви, простиращи се до синора с Щипско. По произход от тур. aykin ‘челопек‘ (Балкански 2013: 358) т.е припечно място. Според друг автор името е свързано с лично име Aykin (Димитрова-Тодорова 2006: 239). Названието се среща извънредно често из нашата топонимия. В посочените случаи, както и тук стaва дума за леко наклонени места, затова е вероятно и значението aykin ‘наклонен към изгрева на месеца‘ т.е наклонено място. Наличието на топоним като Дюз айкън (Бенковски, общ. Аврен), ни насочват към земеписно значение, вместо от лично име;

Алтъ чешма – извор, ЮЗ от селото, насред ниви. Изафетна форма на тур. alt ‘долен, долна част на нещо; под, при‘ (Димитрова-Тодорова 2006: 246). Среща се и като Чешмеалтъ т.е Под чешмата;

Беклеме – турски стражеви пост, построен за охрана на пътя Шумен – Добрич от кърджалии. Произлиза от тур. bekleme ‘наблюдателен пост, стража на път‘, отглаголно съществително от beklemek ‘чакам, очаквам;пазя, охранявам‘ (Димитрова-Тодорова 2006: 271);

Буруня – име на селската рекичка, според краевед. Названието не се среща другаде. Произлиза от тур. burun ‘нос, нозер; земна издутина, могилка‘ – название нетипично за воден обект. По-скоро името е пренесено от название на друго място (метонимия);

Голяка – посесивно име, от ФИ Голиков, белоемигрант от Русия;

Гудева чешма – каптиран обилен извор в двора на Гудев, с един чучур;

Дренака – южно от селото, ниви със слаб наклон;

Иван Ташова могила – открити са човешки кости, стрели и метален нож. Намирала се близо до Летище;

Игнатовско дере

Карши бунар – ниви и извор, ЮЗ край на землището, близо до Момчиловски синор (РГН). От тур. karşi ‘срещу, насреща, отсреща‘ (Димитрова-Тодорова 2006: 412) и pinar ‘кладенец, бунар‘;

Край селото – ниви, до селото, от запад (РГН);

Кракренски път – бивши лозя (РГН);

Крушака – ниви, по чиито синори имало множество крушови дървета;

Кюнка – чешма в полето, ЮИ от селото (РГН);

Ламборджа – гъста гора, около 900 дка. Името е от тур. ihlamur, olamur, преминало в диалектa lambur ‘липa, Tillia alba‘ с изпадане на начална гласна (Димитрова-Тодорова 2006: 471);

Летището – южно, досами селото, днес поляна (РГН). Заемало е 231 дка земя и е създадено през 1960 г. Днес не съществува;

Лозята – сега малко лозя и ниви (РГН);

Луковица – ниви, източно от селото (РГН);

Люляка (Люляците, РГН)обрасло с люляк място, СИ от язовира и селото, ниви;

Мозакова могила – днес разорана, по ФИ Мозаков на собственик на нива в близост. Намирала се близо до Летище;

Паметника – ниви, ЮЗ от селото (РГН);

Панаирски път – път към Средно село, който някога е водил към Аккоюнския панаир;

Провадийски път

Прокара – тясна ивица земя, широка около 40 метра, оставена при оземляването през 1928 г. През това място са прекарвали добитъка към пасищата;

Рашовско дере

Селджик – название на поречието на селската рекичка след язовира, при бившите рибници;

Тополите – ниви (РГН);

Хаджимехмед чаир – най-югозападната част от землището, днес ниви. Чаир е заемка от тур. език, означава ливада. Местността се дели с Момчилово. В южната й част е Карши бунар;

Чатарлъка – от тур. диалектно çatirlik ‘кръстопът, кръстовище‘. Място, където пътят се разклонява (Димитрова-Тодорова 2006: 607);

Червенака – ниви, дадени на добруджанските бежанци през 1920 г. от Ламборджата. Днес в землището на Вълчи дол;

Щит 82 – ново име, по мястото на щаба, ръководел учението на Варшавския договор през 1982 г.;

Юртлук – следи от предишно селище; от тур. yurtluk ‘дворно място, дом, жилище‘; в говора ‘изоставени дворове‘ (Димитрова-Тодорова 2006: 628);

Юртлушка чешма – близо до старото селище в м. Юртлука. Останала под водите на язовира.


Извор:

Ехо от миналото. Кратка история на село Искър, Варненско – от края на 19-и  до края на 20-и век, автор Цанка Джамбазова, Варна, 2004


Литература:

Аджемлерски 2012 – Аджемлерски, Светослав. Справочник на селищните имена във Варненска област, В. Търново, 2012 г.

Балкански 2013 – Балкански, Тодор. Местните имена в Пазарджишко, В. Търново, 2013 г.

Димитрова-Тодорова 2006 – Димитрова-Тодорова, Лиляна. Местните имена в Поповско, Сф., 2006 г.


[1] В оригинала кавалерски офицери?!

Advertisements