Етикети

, , ,

Град Севлиево възниква като административен, военностратегически и стопански център на района през Х век. На естествено укрепено място, на 3 км северозападно от днешния град, е построена мощна отбранителна крепост, около която се обособява голям за времето си средновековен град с изградена инфраструктура, с четири квартала, две еднокорабни църкви, работилници за обработка на метал и керамика. Градът просъществува до края на ХVІІ век, макар че крепостта е разрушена при превземането на земите ни от османските турци в края на ХІV век. Постепенно неговите стопански и административни функции са иззети от сегашното селище, наричано в началото Селви, Серви, Севлиова. От втората половина на ХVІІІ век Севлиево се утвърждава като център на турска административна кааза (околия) от 50 селища със силно развито занаятчийство – обработка на кожи, шиене на горни дрехи, обработка на метали, дърводелство. През 1834 г. е обновена старата църква от ХVІІ век с прекрасен резбован олтар, а през 1846 г. е открито едно от първите в страната светски училища, дарение от видния севлиевец възрожденец Хаджи Стоян Николов.

В началото на 70-те години градът става център на организирано движение за национално освобождение – Васил Левски създава тук първия революционен комитет. След неговото залавяне и обесване последователите му организират втори комитет, който подготвя Априлското въстание в Севлиевския край. От 1 до 11 май в Балкана се водят сражения между въстаниците и турската войска – башибозук и низами. Изгорени и разграбени са четири големи села, десетки махали, загиват над 300 души – мъже, жени и деца.

Осем от ръководителите на въстанието са обесени на Севлиевския площад. През 1894 година на това място признателните съратници и потомци издигат величествен паметник.

Хората от този край винаги са се отличавали с практичност и предприемчивост. Още преди хиляда години те са съградили на най-подходящото за отбрана място каменен град с мощна крепост, наречен Хоталич -предшественикът на днешно Севлиево. Войните от крепостта охранявали подстъпите към Царевград Търнов и пазели мирния труд на ковачи, оръжейници, грънчари, ловци, земеделци. Запазените до днес предмети на бита, оръжие и оръдия на труда показват завидно майсторство и усет към полезното и красивото. Седемстотин години е просъществувал Хоталич докато функциите му се поемат от Селви – Севлиево.

Българската общност във възрожденско Севлиево ориентира своите интереси към занаятите и търговията и в първата половина на XIX век постепенно завоюва водещи позиции в тях. Работилниците за обработка на кожи – табаханите, които дават прехрана на половината град, стават собственост на българи и тяхната продукция вече се продава не само в пределите на Османската империя, а тръгва към Европа: Виена, Лайпциг, Дубровник, Париж … Врати отварят стотици дюкянчета, в които от сутрин до вечер се трудят майстори абаджии, ковачи, бакърджии, златари. Те трябва да изхранват многобройна челяд, но и да отделят средства за общото, за българското.

През 1834 год. е обновена старата църква „Свети Пророк Илия“ и в нея най-добрите тревненски резбари и зографи сътворяват прекрасен олтар. Две години по-късно, пак с парите и труда на севлиевци е възстановен средновековния ставропигиален манастир „Успение Пресветия Богородици“ край с.Батошево. Но във възрожденската история на града остава ненадминато делото на Хаджи Стоян Николов – виден занаятчия и търговец. Повече от 60000 гроша отсобствените си средства той отделя за построяване, обзавеждане и издръжка на първото в града светско училище. В него за пръв учител е назначен Петко Рачев Славейков – и до края на живота си този патриарх на Българската литература запазва обичта към хората от Севлиево.

Абаджийското училище – една от най- старите училищни сгради в Севлиево. Построено в края на XIX в. със средства на абаджийския еснаф/организация на шивачите на горни дрехи от дебел вълнен плат- аба/

Аговата кория – от тур. Гората на господаря. Местност на 3 км изток/югоизток от Севлиево, широколистна гора сред обработваема земя. С  наименованието „кория“ турците са обозначавали гора, която не е част от голям масив, както е в Балкана, а е самостоятелна. Формулирането „Агова“ означава, че тя е била собственост на господаря на града по онова време каймакамина (околийският управител). След Освобождението става любимо място за децата и младежите от Севлиево при техните краткотрайни излети сред природата. Запазена е до днес и си ползва със широка популярност сред севлиевци.

Багдалата – тур. транскрипция от Боюк даа – Голямата гора. Местност на 4 км югоизточно от града. От векове там съществува естествена липова гора. Днес е район за отдих на севлиевци.

Балък ямасъ – ар. тур. Рибната дупка. Местност на 2 км.югоизточно от Севлиево, ниви и застроени парцели. Името си е получила от това, че е много ниско до нормалното тение на р. Росица и при прииждане на водите и е била заливана. Като тихо място от буйните води там се е събирала много риба и севлиевци са ходели със сакове, срекмета и обикновени кошници да ловят риба в такива моменти.

Бани дол – дълбок дол в Крушевските лозя. Наименованието му произхожда от необикновения начин, по който е било ползвано това място в миналото. Преди построяването на градска баня там през пролетта, лятото и есента се е топлела вода в големи казани и се е извършвало семейното къпане на севлиевци, които имат лозя наоколо. Високите брегове осигурявали закрила от любопитни очи, но за всеки случай някой от мъжете на семейството е стоял горе да пропъжда натрапниците.

Бариерата – място при началото на моста, където е имало специален общински служител да събира такса от всички, които преминават моста за влизане в града. Таксата е била част от общинските даждия (местни данъци). Това е продължило чак до Първата световна война.

Белия бряг – местност на 3 км северозападно от града, от десния бряг на р Росица срещу летището до централния път в Крушевските лозя. Носи името си от стръмния бряг над реката, който е от глинести лиски с белезникав цвят.

Вран (баир) – местност на 5 км югоизточно от Севлиево, билото на хълм, продължение на Багдалата. От названието може да се счита, че е получено поради това, че на хълма е имало нещо черно /вран- черен/ – гора, черна плодородна земя?

Горно Крушево – старото наименование на сегашното село Крушево, за отлика от Долно Крушево – в близост до Севлиево, изселено през XVIII в. поради нападенията на кърджалии.

Градската градина – между старата сграда на ОУ „Хр. Ботев“ и Дома на културата „Мара Белчева“. Наричана оше „Фистеровата
градина“ по името на Юлиус Пфистер – австриец, създател  и управител на първия разсадник за овощни и декоративни дървета в Севлиево след Освобождението. До 1884 г. е представлявала изоставени стари турски гробища. През 1879 г. първият кмет на Севлиево Христо Спиридонов предлага гробището да бъде превърнато в градина за отдих на севлиевци. Идеята му се осъществява през 1884 г., когато общинският съвет взема решение за строителство на нова училищна сграда,тъй като старото Хаджистояново училище вече не могло да побере всички ученици от града. През 30-те години на XX в.в градината е построена естрада за оркестър и дансинг и в празнични дни там е било едно от най-оживените места в Севлиево. В дните след голямото наводнение през 1939 г. там е организирана военна полева кухня за безплатна храна на пострадалите от наводнението.

Дерелийската порта – несъществуваща днес, една от трите врати, през които сее влизало в Севлиево след неговото обграждане с ров и палисади за защита от нападенията на кърджалиите през XVIII в. Наречена е така по името на с. Дерелии – дн. Горна Росица. Другите две порти са били Чадърлийската на пътя за с. Чадърлии – дн. Сенник, и Кормянска – на пътя за с. Кормянско. За тези порти се е минавало по подвижен мост, той се е вдигал [ вечер и портите се залоствали до сутринта. Тъй като през Дерелийската порта [ влизали в петък всички пазаргати от балканските села, тя се отваряла най-рано, затова в речника на севлиевци е влязла поговорката“Отворил си като дерелийската порта“.

Джевизли бунар – тур. Орехов кладенец. Местност на 5 км северозападно от Севлиево. Наименованието и има двоен корен – там едно от най-често срещаните дървета е орехът, а в карстова скала има извор с голям дебит, който не пресъхва и при най-големи суши. Днес този извор е каптиран и осигурява питейна вода зае. Кормянско и вилната зона в Севлиевските лозя.

Дигата – предпазен земен насип по левия бряг на р. Росица край целия град. Насипана е през 1940-41 г. след опустошителното наводнение на 29 юни 1939 г.

Долно Крушево – местност в района на новия гробищен парк. Носи името си от съществувало на това място селище до началото на XVIII в. със същото име. По време на кърджалийските нападения населението му слязло в Севлиево за запазване на живота си и заедно с населението на Хоталич и Малково увеличило българския елемент в града.

Дядо Нешов геран – местност на 4 км югозападно от града. До 60-те години на XX в. там още стоеше зидан кладенец с геранило (подвижна люлка за вадене на вода). Името му предполага, че е бил строен или е бил собственост на някой дядо Нешо. Кладенецът отдавна не съществува, но името на местността се запази.

Еки дере арасъ – ар-тур. между двете рекички. Местност на 3 км западно от града, където минават две рекички.

Женският вир – удобно за плаж място на р. Росица на около 500 м южно от моста на Кольо Фичето. В миналото, когато се е считало за неприлично жените да ходят на плаж заедно с мъжете, този вир е бил определен за тяхна територия и не е било позволено мъже да ходят там.

Калето – тур. Крепостта – местност на 5 км северозападно от Севлиево, където днес е Музеят на открито „Средновековен град и крепост “Хоталич“. Наречена с така поради многобройните находки върху терена на предмети от бита. въоръжение и др.п.и остатъците от крепостни стени и кули на върха.

Каикчи баир – местност на десния бряг на р. Росица, където сега се разклоняват пътищата за с. Крушено и лозята. Наречен е така, тъй като до построяването на моста за с. Крушево реката се е преминавала с каик – голяма плоскодънна лодка, в която можело да товарят хора, товари и животни. За ползването на каика се е събирала такса от каикчиите – хора, които го управляват.

Коджа кър – тур. Голямо поле – през XIX в. поляна в западния край на Севлиево, където традиционно са ставали големите панаири през пролетта и есента и се е разполагал животинският пазар. Постепенно там са построени казармите, гимназията, през XX в. консервната фабрика, завод Емка, завод Авангард, ПГМЕТ „Ген. Иван Бъчваров“, детска градина и ясла, автогарата.

Конакът – ар.-тур. Точното название е Ени конак – Новият конак, тъй като е имало и Ески конак – Старият конак. Точният превод на думата конак означава място, дом за пренощуване, а по-късно – полицейско управление. Построен е през 1870 г. по нареждане на Митхад паша – валия на Дунавския вилает (област), за нуждите на турската власт в Севлиево. Към конака е имало затвор, в който през м. декември 1872 г. е затварян Апостола В. Левски, през 1876 г. Стефан Пешев и другарите му от Априлското въстание. От 1950 до 1990 г. е била пионерски дом – център за занимания на децата от севлиевските училища, след това – Център за работа с децата, днес е предоставена на Историческия музей за фондохранилища. Паметник на културата от местно значение.

Крапец – местност на около 5 км. северозападно от Севлиево, по стария път за с. Дебелцово. Място на вливането на едноименната рекичка в р. Росица, известно с високия каменен мост над дефилето на рекичката и любимо построената в близост воденица, където през 20-те до 40- те години на XX в. се е мляло брашното на много севлиевци и жители на околните села. Днес това е любимо място за севлиевските риболовци по язовир „Ал. Стамболийски“.

Ловджийската чешма – местност на 2 км източно от града, където в края на XIX в. ловното дружество в Севлиево построява чешма. Дълго време тя е служела като сборен пункт за ловците преди излет. Нейната вода е била с много добри вкусови качества, затова населението от източната част на Севлиево е вземало питейна вода оттам чак до построяването на водопровода през 1940 год.

Любовната чешма – съществуваща и сега чешма край старото шосе за Габрово, в началото на местността Балък ямасъ. Наречена така поради факта, че е в непосредствена близост край парка Черничките – в продължение на десетилетия предпочитано място за влюбените двойки.

Киревата воденица – местност на югоизток, на 2 км от Севлиево. В края на XIX и първата половина на XX в. там е съществувала малка воденица с един камък, собственост на фамилията Кирови. Природата край рекичката Чепара е била много красива и това място е било едно от предпочитаните за кратки разходки, почивка и пикници за севлиевци.

Кушлево купище – Поляна в централната градска част. Наречена е така, понеже наблизо е бил домът на фамилията Кушлеви, а дълго време хората от околните къщи са изхвърляли там сметта. Сега там се намира пазарът за зеленчуци и плодове и двата най-високи жилищни блокове в града.

Лъвовия мост над р. Росица – мостът, построен през 1857-58 г. От майстор Никола Фичев. Първоначално е бил дълъг 110 м. със седем свода (гевгири). През 1872 г. се поставят каменни парапети и на тях са монтирани мраморни плочи с надписи на арабски/турски в прослава на султан Абдул Азис. През 1924 г. мостът е продължен с още 80 м. на изток и още пет бетонови свода. През 1940г. е снета заострената част в средата и мостът става хоризонтален. Тогава са монтирани от четирите му страни изправени лъвове от лят бетон, автор на които е учителят по рисуване в гимназията Дочо Байрямов. Те дават и името „Лъвов“  на моста и така остава в съзнанието на севлиевци. При разширението на моста през 1974 г. лъвовете са заменени с каменни композиции на историческа тема. Паметник на културата с местно значение.

Манастирското кладенче – малък извор в лозята над Балък ямасъ. Наречено е така поради факта, че в средата на XIX в. недалеч от този извор са разкрити основите на православен манастир,вероятно от Втората българска държава. Водата на кладенчето се е считала за лековита. По неговото име е наречена и околната местност.

Малково – местност на 5 км южно от Севлиево, обширно поле отляво на р. Видима преди вливането и в р. Росица. На това място е съществувало селище от тракийския период, за което говори намерения там долиум (голям керамичен съд за съхранение на зърно в земята) и други находки. Селището е запазено до края на XVII- началото на XVIII в., когато жителите му се изселват в града поради кърджалийските нападения. Цитирано е в османски данъчни документи от XV, XVI и XVII в.

Мармарча – чешма в западния край на града, вдясно от шосето за Ловеч и София. В началото на XX в. е една от двете чешми е най-хубава вода за севлиевци Ловджийската чешма на изток и Мармарча на запад. В севлиевските семейства чак до 1940 г., когато е прокаран водопровод с питейна вода в града, се е считало за лукс да се носи вода от Мармарча.

Ороз чаир – ар.-тур. – Петльова ливада. Наречена е така, защото живущите в крайните източни къщи на града са пускали там на паша кокошите стада. Местност на изток от града, днес на територията на бившето ПЖК и Керамичния завод. През 1935-40 г. след проучвания и сондажи там санаправени първите кладенци за питейна вода на Севлиево, която с тръбопровод е доведена за водоснабдяване на града.

Островът – мястото, където сега се намират сградите на „Киви-транс“. До 50-те години на XX в. р. Росица е имала ръкав, който е минавал на мястото на днешната улица „Ченчеви“, и е обграждал неголям остров. Той се е свързвал е града с висящ мост – Тантеленото мостче и е бил едно от любимите места за разходка на севлиевци. Ръкавът постепенно е засипан и на негово място днес е панаирната площадка.

Пазара – доскоро старите севлиевци не казваха „Отивам до площада“, а „Отивам до пазара“. Чак до 30-те години на XX в. ежеседмичиния петъчен пазар е ставал на площада край паметника.

Паметника – вече 110 години севлиевци наричат така монументалният паметник, издигнат в памет на загиналите участници в Априлското въстание и Освободителната война от Севлиево и Севлиевско. Идеята за него е псета още през 1882 г. – пет години след освобождението на града, от Опълченското дружество „Лев“, създадено тук същата голина Общинският съвет определя място за неговото построяване на централния площад, където на бесилките са увиснали през 1876 г. водачите на въстанието. От дружествените членове и волни помощи са събрани средства и по проекта на градския инженер Евгений Хюго Гестлер започва строителството му. Италиански каменоделци под ръководството на майстор Дебоно Аполони изработват и монтират каменната част. По молба на севлиевци преподавателят по рисуване в Търновската гимназия Ото Хорейши прави скица на бронзовата статуя, която е поръчана за отливане в бронзолеярницата на Вагнер във Виена. Проектът и макетът за фигурата са изработени от утвърденият по това време италиански скулптор Арналдо Цоки – по негови проекти по-късно са изработени бронзовите фигури на паметника в Русе и паметникът Цар Освободител пред Народното събрание в София. На 8 септември 1894 г. готовият паметник е тържествено открит и осветен в присъствието на хиляди севлиевци, войска и официални лица.

Площад Свобода – недоразумение, осъществено от специална комисия по преименуването, създадена към тогавашния Общински съвет през 1992 г. От 1894 г., когато е открит Паметникът на свободата на този централен севлиевски площад, той носи името „Стефан Пешев“ и старите севлиевци (а и младите) още не могат да свикнат с мисълта, че по нечие неграмотно хрумване той беше преименуван с безличното име, което носи сега. На мястото, където днес се издига паметникът, на 25 юни 1876 г. е била издигната бесилката и на нея увисва Стефан Иванов пешев председател на читалище „Росица“, председател на Революционния комитет в града, ум и сърце на революционното движение през 1875-76 г. в Севлиевско.
Дано ни прости!

Погребите – местност на 2 км западно от града, където са направени подземни складове за съхраняване снарядите на квартируващите в град артилерийски полкове – първоночално Първи артилерийски полк от 1882 г. в последствие 9-ти артилерийски полк.

Раздола – местност на 2 км североизточно от града. През нея преминава малка рекичка сьс същото име. Преданието разказва, че на това място е станало разделянето на хората от близкото с. Богатово при помохамеданчването му- тези, които са приемали исляма, са оставали там, а които отказвали преминавали съседната рекичка Салханата (Кланицата) и там били обезглавявани.

Табите – тур. Правилно е „Табиите“ – дълбок окоп за отбрана на селище. Така се нарича местността в западния край на Севлиево, където в средата на XVIII в.е бил изкопан дълбок ров, който се пълнел с вода от р. Видима. Зад рова е имало насип с набити на него високи дървени стълбове- палисада. На три места над рова е имало падащи мостове. Вечер при залез слънце мостовете са се вдигали и града е оставал обграден отвсякъде – р. Росица и рова. Това е възникнало като необходимост при зачестилите нападения на кърджалии и даалии през втората половина на XVIII и началото на XIX. Окопът е съществувал известно време и след освобождението на града.

Светото кладенче (Светамаринино кладенче, Аязмото) – извор в местността Багдалата, смятан от севлиевци за лековит и свещен. Водата му се е носела на болни, други са отивали до извора, вързвали са по околните храсти конци и панделки и са пиели от водата му. На празника „Света Марина“ там са отивали влюбените, които са вярвали, че водите на извора ще помогнат да се осъществят мечтите им.

Сиропиталището – съществуваща и днес сграда зад сградата на РКС „Подем“. Построена е през 1937 г. със средства на дарителите Велика и Георги Ченчеви като дом за деца-сираци от Севлиево. Издържана и управлявана от Женското дружество „Надежда“ в Севлиево. След построяването на новата сграда за тези нужди на ул. „Проф. Гочо Москов“ в сиропиталището е настанена седмична детска градина. Днес се използва от Центъра за работа с деца.

Скъсаното – място на р. Росица срещу сегашния завод „Видима“ Пълното име е Скъсаното шосе. Някога, преди построяването на моста от Майстор Кольо Фичето през 1857 г. оттам е минавало шосето за Габрово и реката го е „късала“ – прекъсвала е пътното платно, преминавало се е през брод.

Смесите – местност на 4 км южно от града, където е водослива (смесват се) на водите на двете реки – Росица и Видима. Мястото е богато на риба и от десетилетия севлиевските риболовци го считат за един от най-добрите райони за излетите си.

Старопиталището – несъществуваща сега сграда, построена през 1933 г.със средствата на Сливенския митрополит. Табашкият квартал Иларион – родом от Севлиево с гражданско име Григорий К. Арабаджиев. Старопиталището е било предназначено за подслон на крайно бедни и самотни стари хора от Севлиево. Намирало се е до стария гробищен парк в южния край на града. Управлявало се е от дружеството „Св. Безсребърници Козма и Дамян“.

Съдът, Старият съд – сграда на главната улица, строена през 70-те години на XIX в. Първоначалният и собственик е Илия Денчев – най-заможният по това време табак и търговец с кожи в Севлиево. За проектирането и строежа и е довел архитект и строители от Виена. Най- представителната и красива частна сграда за времето си в града. Първоначално е била предназначена да служи първият етаж за склад и търговска кантора, вторият – за жилище на собственика. След Освобождението Илия Денчев бил избран за член на Окръжния съд в Севлиево и той подарил имота си за настаняване на съда. Бил е народен представител в Учредителното и Първото Велико народно събрание, околийски управител в Горна Оряховица. Сградата служеше за нуждите на Севлиевския съд до 1974 г, когато пострада от голямото земетресение. В момента се реставрира за нуждите на Градската художествена галерия. Паметник на културата с местно значение.

Сър пазар – част от Коджа кър в най- южия му район, където днес са сградите и дворът на Консервната фабрика. Там е бил пазарът за живи животни. От три страни са били построени открити навеси за прибиране на животните, в средата е имало малка сграда на Интизапетвото – службата за издаване на паспорти на продаваните животни (тескерета) и събиране на таксата – интизап.След 1925 г. там през есента се провеждат изложби на породисти животни, прочути в цяла България.

Теккето – тур. Мюсюлманско светилище и местността около него. На 7 км западно от Севлиево и 2 км от с. Ряховците. Там се намира гробът на мюсюлманския светия Мехмед Гаази баба. Местното предание разказва, че той в младите си години е бил войник и участвал в някоя от многобройните войни между Османската империя и Русия, където бил ранен. Завръщайки се към родния Севлиевски край, той припаднал от раните си в землището на с. Кормянско. Там го намерил местният овчар Вълко, който бил и лечител. Той излекувал раните на Мехмед Гаази, двамата си побратимили, заселили се на високия хълм над с. Ряховците и дълги години лекували населението от околните села. След смъртта им над гроба на Вълко бил издигнат каменен кръст и малък параклис , а над гроба на Гаази баба  (баба – тур. баща, наречен така заради големите си добрини) построили седмоъгьлен мавзолей (тюрбе) и малка дървена пирамида. Десетилетия наред християните отслужвали молебен с курбан на гроба на Вълко, където присъствали и мюсюлманите, а на гроба на Гаази баба мюсюлманите също давали курбан. Днес този обичай е възстановен и всяка трета седмица на м.юни там се събират хиляди хора от Ряховците, Петко Славсйково, Кормянско, Крушево, Малиново.

Трапезарията – под това име е известна и днес сградата, построена със средствата на севлиевските дарители Еленка и Ботьо Ангелови през 1934 г. Първоначалното и предназначение е било да се приготвя храна за сираци и бедни севлиевски деца. Издържана е била от общината и дарения на севлиевци. По- късно е служела като столова за пенсионери. Сега там се приготвя храната за хората, обслужвани от Домашния социален патронаж.

Часовника – така севлиевци наричат от незапомнени времена часовниковата кула, построена през 1777 г. в близост до тогавашната централна джамия, на мястото на днешното читалище „Развитие“. Това е една от първите 10 часовникови кули по българските земи на Османската империя. Неправилно е твърдението на някои краеведи, че камбаната на часовника е взета от стар православен манастир, основите на който са открити през 1843 г. Годината на построяване на кулата е отбелязана с турски строителен надпис до входа, където стои годината 1191 отговаряща на 1777 год. По християнското летоброене. Същата година е отбелязана на камбаната – 1191-ва, но с арабски цифри и това е заблудило изследвачите. Паметник на културата с местно значение.

Черковището – местност на 2 км.северно от града. До 50-те години на XX в. там е било едно от оброчните места за севлиевци – това на църквата „Св.Т роица”, където се е извършвал молебен, водосвет и се давал курбан.

Черничките – днес Парк за семеен отдих и спорт “Черничките“. През XIX в. районът е бил залесен с черничеви дървета, за да се използват листата за отглеждане на копринена буба. Бубарството дълго време е бил разпространен в Севлиево занаят, коприната и бубеното семе от Севлиево са се търсели на европейските пазари. Постепенно севлиевци го превръщат в парк за разходки, а вечер е бил любимо място на влюбените.

Чешме дере – тур. Рекичката с чешмата – местност на 3 км западно от Севлиево, до пътя Севлиево – Ловеч. Още през XIX в. там са каптирани изобилните подпочвени води и е построена чешма. С различни преустройства тя съществува и днес. В този район са водени сражения на 3 (16) юли 1877 г. За освобождението на града.

Хаджистояновото училище – първата сграда на светското училище в Севлиево.Построена е през 1844 г. със средствата на видния севлиевски възрожденец Хаджи Стоян Николов – занаятчия, търговец, църковен ктитор. За построяването и са били изразходвани над 60 хил. гроша негови лични средства. Освен постройката на сградата той е заплатил и нейното обзавеждане, а за пръв учител е довел от Търново младият тогава Петко Р. Славейков. Днес училището е сграда на Историческия музей в града, но вече
160 години севлиевци я знаят като Хаджистояновото училище. Паметник на културата с местно значение.

Хотел – с ударение на буквата „о“. Средновековното име на града, предшественик на днешно Севлиево. На 5 км северозападно от града, на стръмен хълм над пролома на р. Росица. Археологическите проучвания на Историческия музей разкриха там голям средновековен град с четири квартала, три църкви, много работилници, жилищни и стопански постройки. Над града е била добре укрепената крепост с високи стени и кули, с четири входа, малка болярска църква и много жилищни и казармени помещения. Градът е възникнал в края на X в. и е просъществувал до края на XVII в., когато неговите административни и стопански функции на казалийски (околийски) център били поети от Севлиево. За славянското име на града съдим по каменен надпис от Батошевския мъжки манастир от средата на XIII в., където е споменато, че църквата в манастира е строена от майсторите Петър от Търнов и Гено от Хотел. В османски данъчни регистри от XV, XVI и XVII в. той фигурира с името  Хоталич. Паметник на културата с национално значение.

Функата – местност на 1 км северно от града. Счита се, че името и има тракийски произход. На това място е локализирано селище, което е било обитавано от ранната античност до средновековието.

Читалището – под това име поколения севлиевци знаят сградата, построена за нуждите на Образцовото народно читалище „Развитие“. Като институция то има 135 годишна история – основано е през 1870 гот първият севлиевски лекар д-р Стойчо Христов под името „Развитие”, след това негов председател е бил водачът на революционното движение Стефан Пешев. Първоначално за читалня са ползвани частни къщи, а за театрални представления Хаджистояновото училище. През 1912 г. Читалището преди пожара от 1929г. започнал строеж на специална сграда за неговите нужди – с театрален салон и поме щения за библиотеката. През есента на 1914 г. сградата била открита с театрално представление. На два пъти тя е сполетявана от пожар – през 1929 и 1961 г. И в двата случая с усилията на читалищното и общинското ръководства сградата е възстановявана, набавяли се книги за библиотеката и дейността продължавала.

Янаки – блок от жилищно-търговски сгради, строени в началото на XX в.в западната част на площада между Сеннишката и Кормянската (ул. Хр. Спиридонов“ и „Ст. Пешев“). Дълго време в една от тях се помещаваше една от реномираните сладкарници, прочута с гъстото си кисело мляко и качествена боза, с първи собственик Янаки, който дава името на сладкарницата и целия комплекс. Сградите са строени в стил „късен виенски барок.

ФАМИЛИИ:

Абаджиеви – от втория по важността си занаят в Севлиево преди Освобождението „абаджийство“- шиене на готови горни дрехи от дебел вълнен плат“аба“. През 1940 г. Мария Ив. Абаджиева публикува списък на 93 майстори- абаджииот средата на XIX в. Севлиевските майстори продавали стоката си не само в Севлиево и Северна България, но намирали добър пазар и Одринско и гр. Чорлу на Беломорието. Абаджийската организация“еснаф“ е била един от щедрите дарители за църкви, манастири и училища. От рода Абаджиеви в Севлиево днес са живи потомците на Христо и Мария Абаджиеви.

Арабаджиеви от арабското араба ‘кола‘. Коларо-железари, който занаят и днес не е изчезнал. Този занаят се е практикувал в Севлиево доста интензивно през възрожденския период, когато дървената кола и каруцата са били най- масовите транспортни средства за всички домакинства било за превоз на товари, било за земеделска работа. В края на XIX в. в града е имало 5 работилници за правене на каруци според доклада на окръжния управител.

Бакалови – бакалството е разпространено широко и в града, и в селата на околията още от средата на XIX в. Бакалските стоки са необходимост във всяко семейство и затова много търговци са отваряли дюкяни. През 1890 г.в Севлиевското окръжие, което е включвало Севлиевска и Габровска околии, е имало 469 бакалници.

Бакърджиеви – от занаята „бакърджийство“ – изработка на домашни съдове от метала мед (бакър). Калайдисаните бакърени съдове са били една от най- ценните домашни придобивки, защото са много трайни и се предават от поколение на поколение. Бакърджиите са изработвали от дребните домашни съдове- тасове, сахани, тенджери, тигани, тави, до големите- медници за вода, арании- 30- литрови съдове за топлене на вода, и ракиени казани. В края на XIX в. в Севлиево е имало 5 бакърджийски работилници, през 30- те години на ХХв. бакърждиите основават кооперация. Занаятът съществува и до днес.

Бахчеванджиеви, Бахчеванови – от тур. бахча ‘зеленчукова градина‘. Бахчеванджиите от Севлиево и Севлиевско са имали много добра слава и са работили не само в родния край, но и в чужбина. Зепенчукопроизводителите от севлисвкия край са се -заселили трайно и са предали занаята си, в Сръбско,  Хърватско,  Унгарско, Южна Русия,  Украйна.

Бояджиеви – бояжийският занаят е широко разпространен през XIX XX в в Севлиево. Вълнените, памучните и конопените прежди от домашното предене е трябвало да бъдат боядисани в желаните цветове за тъкане затова бояджиите са имали доста работа. Домашното боядисванс постепенно е отстъпвало пред специализираните за това майстори, било с природни, било с фабрични бои. В края на XIX в. в Севлиево е имало 5 бояджийски работилници, през 1927 г. те са били 3.

Бъчварови – изработването на бъчви, каци и дървени павурчета е стар занаят, който и днес има единични представители в Севлиево. Във всяко семейство задължително има поне няколко такива съдове, затова оъчварите са имали винаги работа. След Освобождението в Севлиево са работели 16 бъчвари, а през 1927 г. има 4 работилници с 10 работници.

Грънчарови – този занаят е дал името не само на улицата, където са били грънчарските работилници, но и на фамилии, упражнявали този занаят – един от най- старите в България и света. В средновековния град Хоталич бяха разкрити две големи грънчарски пещи, едната от които заредена със съдове за изпичане.

Джамбазови – търговията с добитък преди Освобождението се е наричала с турската дума „джамбазлък“, а търговцияте – джамбази. Севлиево е известно с големите си есенни пазари за добитък – едър и дребен. На тях са се продавали хиляди глави овце, кози, говеда и коне. Те са били предимно за клане в специалните за това кланици – салхани. Кожите са изкупувани от табаците за обработка и препродаване, месото се е приготвяло на пастърми и суджуци, с които градът бил широко известен, а лойта е отивала в сапунджийниците и свещарниците. С джамбазлък са се препитавали десетки семейства в града.

Джелепски – хора, които отглеждат стада добитък за клане. Севлиевските джелепи са закупували овце от каракачаните във високия Балкан, угоявали са ги и са ги продавали по време на големия есенен пазар за добитък.

Долапчиеви – от турската дума „долап“- тя означава и дървен шкаф, и уред за вадене на вода за напояване на градини. Долапи за напояване в Севлиево е имало чак до 20-те години на XX в. С тях , въртяни обикновено от коне, се е вадела вода за поливане на градините, които много севлиевци са имали на изток от града, на мястото, където днес е предприятието „Росица авторемонт“ и бившето ДЗС, където е минавало коритото на рекичката Чепара.

Дръндарови – дръндарският занаят шиенето на горни дрехи, подплатени с памук. След почистването на памука от семките той се сбива и не е годен нито за предене, нито за пълнеж. Дръндарите го разбухват съ специален дръндарски лък – на извито дърво е опъната струна, направена от тръбните сухожилия на едро животно вол, бивол.Памукът се натрупва върху струната, а дръндарят я дърпа рязко и предизвиква трептенето и, с което памукът става пухкав.

Дюлгерови, Дюлгярови – дюлгерите са някогашните строители, но техният занаят се е отличавал значително през Възраждането от днес. Тогава дюлгерите са работели на групи от 6 до 10 души, като всеки майстор е трябвало да може да обработва камък, да зида, да изработва греди и други материали от дърво, включително и дограма – врати и прозорци. Такава група през ранната пролет е спазарявала със стопанина построяването на къща или стопанска постройка „от маза до ключ“. През есента строежът е трябвало да бъде предаден готов. Дюлгери от Севлиево и някои села от района са стигали чак до Южна България в търсене на обекти.

Кадиеви – от тур. „кадия“- съдия. Преди Освобождението кадии са можели да бъдат само турци, но дълго след това в говорния език за съдиите се е използвала и думата кадия.

Касабови – от тур. „касаба“ – град. Счита се, че тези фамилни имена произхождат от факта, че първите им носители са коренни граждани.

Касамакови – по спомени на един от най- възрастните представители на рода Христо Касамаков – вече покойник – техен прадядо е бил много красив и снажен в младежките си години. Същевременно обаче бил и много срамежлив и не отговарял на закачките на момите и невестите, затова го нарекли „къз ахмак“ – красив глупчо (не е точно!), постепенно фамилното име се трансформирало в Касамакови.

Кацарски – от занаята „кацарство“ – изработване на големи дървени съдове с конусна форма, отворени отгоре, за съхранение на джибри, приготвяне на кисело зеле. В Севлиевско окръжие през 1890 г.е имало 31 работилници за каци.

Керемедчиеви – тур. „керемида“ – керамично изделие за покриване на сгради, с форма на конусовидна полудъга. В Севлиево през XIX и началото на XX в. керемидарските работилници са се намирали на десния брят на р. Росица вляво от пътя за с. Крушево. Там са работели десетки работници, за да задоволят голямото търсене. Наскоро при изкопни работи източно от двора на завод „Идеал Стандарт“ се разкриха старите пещи за керемиди.

Ковачеви – ковашкият занаят е един от най- старите в света, той датира от откриването на желязото . При разкопките на средновековния град Хоталич бяха разкрити ковашки работилници, шлака от ковашко огнище, а всички железни предмети- оръдия на труда, оръжия, предмети на бита- са изработени чрез изковаване. Към края на XIX в. в Севлиевско окръжие са работили 125 ковачници, през 1928 г. само в Севлиево те са 10 с 30 работници.

Кожухарови – обработването на кожи от овци и агнета за подшиване на кожуси- е бил отделен занаят от кожарството – табаклъка. Кожухарите са обработвали кожата по различна технология , за да се запази вълната като топлоизолиращ елемент. В Севлиевско и Габровско в края на XIX в.е имало 47 кожухарски работилници.

Корназови – от тур. „корназ“ – горд, големеещ се човек. Употребява се и в смисъл на увеност в себе си, отстояване на собствена позиция.

Машалови – родът, от който произлиза именитият певец Борис Машалов. Според достоверни източници фамилното име е дошло от турската дума „машалла“ – браво, много добре. Дядото на Б. Машалов е бил силно пристрастен към отглеждането на хубави коне. Неговият чифт – двойка коне за впрягане е нямал равен на себе си в града. Затова, когато е минавал с тях по улиците, турците, които също са любители на конете, го изпращали с възгласа „машалла, машалла“. Постепенно това се превърнало в прякор Машалата, а оттам и във родово име.

Ножарови – изработването на ножове е било силно развито през XIX и XX в. в Габрово, но и в Севлиево са работили майстори – ножари. През 1927 г. в града се отчитат 4 ножарски работилници с 8 работници.

Памукчиеви – отглеждането на памук в Севлиево датира от началото на XIX в. По слънчевите ниски склонове на то Крушевската планина това растение е виреело добре, а и търсенето му предене и тъкане, за изработване на горни дрехи е било голямо. За това говори 11 названието на местността Памуклука – район за памукови ниви.

Пандурски – от гр. „пандурос“ – пазач, стражар. Преди Освобождението освен заптиетата полицаи към конака, е имало и стража от българи, без огнестрелно оръжие, предимно за нощна охрана по улиците. Именно те са носели названието „пандури“.

Папазови – от тур. „папаз“ – християнски свещеник, поп. Освен фамилното име Попови в родовете на свещениците, нерядко се среща и турския му синоним Папазови.

Семерджиеви – от тур. „семер“ – седло за кон или магаре. Поради широката употреба на конете и особено на магаретата като ездитни животни още от най- ранни времена майсторите на седла са се обособили като отделен занаят. Още повече, че изработката на едно седло е сложен процес, борави се с дърво, кожа, плъст, има специални изисквания. В по- ново време поради намалялото търсене самарджийството се обединява със сарачеството-изработка на кожени амуниции.

Табакови – от ар.-тур. „табак“ – кожар, майстор, който обработва кожи. Вече стана дума за широкото разпространение на табашкия занаят в
Севлиево през Възраждането.

Терзиеви – терзийският занаят шивачеството също е бил един от разпространените в града ни. Терзиите изработвали антерии и халати с памучна подплата, сукнени кожуси и кожухчета, долни дрехи, юргани и дюшеци. X. Вълчанов споменава за 50 терзийски дюкяна в терзийската ръста (улица) през 1872 г, в края на XIX век те да около 30, а след войните от 1912-1918 г. занаятът е заменен от модерните шивачи.

Хаджиеви, Хаджийски, Хаджи– – от ар.-тур. „хадж“ – поклонение. Хаджии са пълнолетни мъже и жени, посетили Божи гроб (Ерусалим) и извършили там специален ритуал. Хаджилъка е бил на особена почит през XIX и първата половина на XX в., да прибавиш пред името си „хаджи“ е било нещо значимо.

Чехларови – чехларството е клон от кундурджийския (обущарския) занаят. Изработването на чехли за домашно ползване или за носене в горещо време е било търсен занаят той е запазил дълго време позициите, и след навлизането на машинното обущарство.

Шарилови – това странно фамилно име има съвсем основателен произход. Шарилите са потомствени златари. По разказа на един от потомците – Христо Шарилов – техен прадядо получил този прякор, понеже изработвал златарски изделия с много богата украса (шарки).

Местните севлиевски историци и краеведи (от по-старото поколение) като Никифор Ганев, който още през 1925 г. издава книгата „Страници от историята на град Севлиево“; Васил Беязов; проф. Харапан Вълчанов и др.са единодушни за възникването на града през XV век. Те го свързват с турската колонизация по нашите земи. Никифор Ганев прави описание на старите крепости около града, но е сигурен, че до идването на турците на мястото на Севлиево не е имало старо селище Относно името му надделява мнение¬то, че е от староперсииското Серви.


извор