Етикети

, , ,

Днес в границите на Република Македония като официално средство за общуване се използва т. нар. македонски литературен език. Въпросът за него­вия характер, който отдавна вълнува нашата общественост, в последно време отново се актуализира по повод на езиковия спор, свързан с подписването на държавни документи, уреждащи различни страни от отношенията между Република България и Република Македония.

Според научната теория за книжовните езици всеки книжовен език има своя история, своя диалектна основаи своя граматична, фонетична и лексикална структура. Комбинацията на тези задължителни ком­поненти на книжовния език определя и неговата специфика както по отноше­ние на общонационалния език, така и сред останалите книжовни езици.

  1. За разлика от историята на другите европейски книжовни езици, които оформят облика си през възрожденската епоха, историята на „македон­ския литературен език“ обхваща твърде кратък период, и то от средата на XX век. Въпреки че самата идея за „македонски език“ се ражда в някои сръбски на­ционалистически среди в края на 60-те години на миналия век като средство за отделяне на „македонците“ от българския народ и за по-сетнешното им сър- бизиране, конкретната дейност за създаване на „македонски литературен език“ започва след решението на Изпълнителното бюро на Коминтерна от 1934 г. за формиране на „македонска нация“. Това решение, опиращо се на съветския опит за създаване — чрез изкуствено деление — на нови народи и езици (напри­мер молдовски от румънски, карелски от фински, ингушки от чеченски), се приема и у нас от ръководните политически и културни дейци на БКП. С тяхно съдействие в някои партизански формирования във Вардарска Македония през период 1941—1944 г. се въвеждат в употреба текстове, съдържащи югозападни български диалектни черти. Езикът на тези текстове е обявен за „македонски литературен език“. Като официално средство за общуване в Република Маке­дония обаче „македонският литературен език“ е прокламиран на 2 август 1944 г. със специално решение, взето в манастира „Прохор Пчински“. В необичайно кратък срок от специално създадени комисии се оформя нормативната систе­ма на новия „език“. Задачата е той да бъде максимално отдалечен от българския книжовен език. За азбука се избира вариант на сръбската киричица, а в областта а речника навсякъде, където с било възможно, българската културно-политическа лексика и терминологията се заменят със сръбска. Тези факти убедително показват, че създаването на „македонския литературен език“ е резултат единствено на политическо решение и няма нищо общо с естествения езиков развой, характерен за всеки книжовен език.

Съзнавайки, че книжовен език с реална история, която не надхвърля няколко десетилетия, е нещо необичайно в развитието на езиците, създателите на „македонския литературен език“ грубо фалшифицират езиковото минало. За „македонски“ се обявява езикът на българските възрожденски книжовници от Македония Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович, Братя Миладинови, Райко Жинзифов, Григор Пърличев и много други, които многократно са заявявали своята българска национална и езикова принадлежност. Защитниците на тезата за самостоятелен исторически развой на „македонския език“ стигат и до чудовищната мистификация за съществуването на „старомакедонски език“ от времето на Кирил и Методий.

  1. За диалектна основа на т. нар. македонски литературен език неговите създатели умишлено избират определени черти от различни югозападни български говори, които не се срещат в българския книжовен език (напр. гласната а вм. ъ на мястото на старобългарската ѫ — пат вм. път; гласната о вм. ъ на мястото на стар ъ — сон вм. сън). Тези черти обаче, определени като специфични за „македонския език“, са присъщи и на обширни говорни области, включително и източни, от територията на България.

Самите диалекти на територията на Република Македония не могат да бъдат отделени от говорите в България, защото от двете страни на границата няма пояс от преходни диалекти, какъвто е налице например между българския и сръбския език. Големият западнобългарски я-говор (където се изговаря пат вм. път), определян като „македонски“ и поставен в основата на „македонския литературен език“, обхваща дори по-голям ареал в България, откол-кото в Република Македония — той се простира от Битолско на югозапад до Пирдопско и Врачанско на североизток. Подобна е и картината с териториалното разпространение на формите с гласната о на мястото на старобългарския ъ (сон). (За тези и други диалектни черти вж. по-подробно Български диалектен атлас, издание на Института за български език).

Във всички диалектни карти, начертани в Скопие, българските говори не само във Вардарска, но и в Пиринска и Беломорска Македония, както и на територията на Албания се включват в рамките на „македонския“, а не на българския език, въпреки че „македонският литературен език“ се използва за официално общуване само в Република Македония и няма никакво отношение към останалите части на географската област Македония. Териториалната ограниченост на употребата на „македонския литературен език“ дори в рамките на географската област Македония показва, че назоваването му с това терминологично съчетание е неточно. Още повече, че прилагателното име „македонски“ — подобно на „мизийски“, „тракийски“ или „добруджански“ — не може да се противопостави като равностойно по значение на прилагателното „български“. Ето защо в българското езикознание се говори за т а к а наречения македонски литературен език.

  1. Изграден върху основата на определени западнобългарски говори, в структурно отношение т. нар. македонски литературен език няма своя специфика, която би могла да го отдели от българския език. Това важи както за фонетичните му черти, така и за такива основни граматични особености като аналитизъм (липса на падежни форми) при имената, задпоставеният определителен член, аналитичното изразяване на стария инфинитив с да-конструкции, на сравнителната степен при прилагателните имена и на формите за бъдеще време, богата система от глаголни времена, наличието на преизказно наклонение и др. Това са важни български структурни особености на „македонския литературен език“, които оформят неговата граматична система и които са чужди на останалите славянски езици. Единствено в областта на лексиката се наблюдава известно разграничаване от българския книжовен език, което е резултат от целенасочена езикова политика. Но и това разграничаване е твърде относително, тъй като лексиката от основния речников фонд на „македонския литературен език“ си остава общобългарска.

„Македонският литературен език“ и българският книжовен език имат една и съща — българска — историческа и диалектна основа и едни и същи — български — структурни черти. „Македонският литературен език“, подобно на писмения език на банатските българи, е регионална книжовна форма на българския език, която се използва като официално средство за общуване в Република Македония.

Институтът за български език потвърждава отдавна заявеното си становище:

  1. В историческо, диалектно и структурно отношение „македонски език“, различен от българския, не съществува.
  2. „Македонският литературен език“, наложен като официален език в Република Македония, е книжовна форма на българския език.

Отпечатано в сп. Български език, 1996-7, кн. 1, с. 1-3

Advertisements