Етикети

, , , , , , , ,

Село Славци се намира югоизточно от гр. Гоце Делчев в разклоненията на рида Дъбраш. Допреди повече от две години това родопско селище носеше старинното име Абланица, заменено по неизвестни причини със сегашното Славци.

С произхода на селищното име Абланица се е занимавал нашият археолог Васил Миков, който го извежда от старобългарската дума АБЛАНЬ или IАБЛАНЬ, която според него значела „чинар“. Той привежда и други селищни имена от съшия произход, като Абланица в Ловешко и Ябланица в Тетевенско и Софийско, а също и географското име Абланово в Сливенската планина (В. Миков, Произход и значение на имената на нашите градове, села, реки, планини и места, С., 1943, с. 223).

Етнографът Анастас Примовски също е взел отношение по този въпрос. Той пише: „Ако се съди по сегашното име (става дума за Абланица — М. Ч.), което може да е във връзка с турската дума „абла“, т. е. леля, може да се приеме, че старото име е било нещо като Леляница, Лелинци и др. под. Доколко подобна етимология крие истината, не може да се знае. Възможно е обаче това име да е във връзка с яблан, аблан (чинар), както приема и В. Миков“ (Ан. Примовски, Бит и култура на родопските българи, Материална култура, СбНУ, кн. 54, С., БАН, 1973, с. 63). Тук трябва веднага да се уточни, че основното значение на тур. абла не е „леля“, а „по-възрастна сестра, кака“. Вярно е обаче и това, че тази дума в турския език се употребява като учтиво обръщение към по-възрастни девойки и жени.

Нужно е също така да се подчертае, че село Абланица, днес Славци, никога не се е наричало Леляница, Лелинци и под.

Извеждането на това селищно име от турската дума „абла“ е едно наивно и невярно тълкуване, което няма нищо общо е истината. То обаче вероятно обяснява замяната на Абланица със Славци, която бездруго е станала без допитване до езиковеди топонимисти.

Какъв е произходът на селищното име Абланица, който е предмет на тази статия, и откога имаме сигурни сведения за това име? За щастие разполагаме с османотурски документи, съставени не много след като България е попаднала под турско иго. В един обширен дефтер, датиран между 1451 и 1481 г., е записана и Абланица със следните й жители: Кало, син на Марул; Йован; Йорго, син на Торбич (?); Бойо, син на Кало; Милош, негов брат; Йорго, син на Кало (П. Петров, По следите на насилието, Второ основно преработено и допълнено издание, ч. II, С., 1988, с. 80.).

В друг османотурски документ от 1477 г., който представя регистър на соколари — лица, които били задължени да отглеждат и дресират соколи за лов, които доставяли на султана и приближените му, в Неврокопско откриваме село Апланче, като под тази изопачена форма се крие, разбира се, Абланица (Турски извори за българската история, т. I, С„ БАН, 1964, с. 180; за точното датиране на регистъра вж. Стр. Димитров, За датирането на някои османски регистри от XV в., Известия на Бълг. истор. дружество, кн. 26, С., БАН, 1968, с. 232-233). Прави впечатление големият брой на соколарските семейства в Абланица — 16, докато в други села на тогавашната Неврокопска нахия са записани по-малко такива семейства — в Корница 2, в Мусомище 12, във Вълкосел 13, в Петелинос, спадащо към Зъх-на, 1. Разбира се, не във всички села е имало соколари, но все пак тези сведения дават известна представа за големината на селищата от този край. Следователно по времето, когато е съставен регистърът, Абланица е сравнително голямо село. Тази констатация се потвърждава и от други факти. При първото преброяване след освобождението на края през 1912 г. Абланица е наброявала 975 души и по брой на жителите и тогавашната Неврокопска околии пред нея са били само Неврокоп (дн. Гоце Делчев), Сатовча, Либяхово, Долен и Кочан. И днес селото е от многолюдните — при последното преброяване то е имало 2376 жители. Така че уверено можем да направим извода, че Абланица е старо селище, което е съществувало и преди османското нашествие в нашите земи, а това важи и за името му. Това предположение става още по-приемливо, като вземем предвид, че едноименното ловешко село Абланица е известно с това име в османски документ от 1430 г., т. е. няколко десетилетия след като България е загубила своята независимост.

Васил Миков е прав, като свързва географското име Абланица или Ябланица със старобългарската дума АБЛАНЬ, но не е точен, като смята, че тази дума в най-стария писмен период на нашия език значи „дърво чинар“. Обликът АБЛАНЬ е засвидетелствуван в известното произведение „Шестоднев“ на бележития старобългарски писател Йоан Екзарх, живял и творил в края на IX и началото на X век, но със значение „дърво ябълка“. В същата творба е употребено и прилагателното АБЛАНЬНЪ, производно от АБЛАНЬ. Формата АБЛАНЬ със същото значение откриваме и в т. нар. „Ма-насиева хроника“. Това е среднобългарски превод на историческото съчинение на византийския книжовник Константин Манасий, направен по нареждане на българския цар Иван Александър около 1331-1340 г.

В съвременния български език съществуват следните форми: а́блан и абла́н, яблан и ябла́н, а́блен и ябле́н, с които се означават някои видове дървета, най-често платан (чинар), по-рядко един вид явор, а също и растението слез. Тук става дума все за една и съща по произход дума с различно място на ударението, а редуването на а и я в началото е както при агне и ягне, агода и ягода, абълка и ябълка и др. Агне, ягода и ябълка са се наложили като книжовни, а другите облици днес са диалектни. Формата аблен (яблен) е със завършек -ен вме-сто -ан. Виждаме, че старото значение „дърво ябълка“ сега не се пази в нашия език, а е изместено от други значения, но в останалите славянски езици то е съхранено в същите по потекло думи к форми: руски — яблоня, диал. яблонь, староруски – ЯБОЛОНЬ; украински — яблуня, яблiн; белоруски — яблыня. Всички тези думи продължават две близкозвучащн праславянски форми, които в някои днешни славянски езици са се кръстосали звуково и смислово.

Абланица, старото име на с. Славци, не е единствено в българската топонимия. Това име носят още села в Чепинското краище и в Ловешко, местности при с. Добринище и с. Иланско в Разложко, в Дамгския дял на Северозападна Рила. Ябланица пък е име на град от 1969 г. в днешната Ловешка област (до 1922 г. се нарича Абланица и това е селището в Тетевенско, за което пише В. Миков), име на река в Западна България, десен приток на р. Ерма, а така се нарича и горното течение на Батулийската река, десен приток на Искъра. В Западна Родопа тече и река Абланица. която с Лепеница и Бистрица образуват Чепинската река. Във Варварска Македония, северно от Охрид, Ябланица е име на село, планина и връх. Така се наричат и две села в Румъния — едното в окръг Северин, а другото в окръг Мехединц. Това име е остък от езика на българските славяни на територията на Румъния. Географското име Ябланица е засвидетелствувзно също в сърбохърватската и словенската топонимия.

Напрано от основа Аблан — или Яблан — топонимична наставка -ово или -ево са образувани следните географски имена: Ябланево — местност при с. Ягодина, Девинско; Абланово — местност при с. Горно Драглище, Разложко; Горно и Долно Абланово — села в Русенско, като островът в Дунава, разположен срещу с. Горно Абланово, също се нарича Абланово. Абланово като географско име е записано и в т. нар. Рилска грамота от 21 септември 1378 г., дадена от цар Иван Шишман на Рилския манастир (Й. Иванов, Български старини из Македония, Второ, допълнено издание, С, 1931, с. 597). Трябва също така да се отбележи, че селищните имена Абланица (Ябланица) изпърво са местностни или речни, а по-късно са станали имена на селища. Откъм строеж те са съвсем ясни. Образувани са от изчезнало прилагателно, което продължава старобългарското АБЛАНЬНЪ, с топонимична наставка -ица.

Днес е мъчно да се каже кое значение е легнало при наименуването на всички тези географски обекти — старото „дърво ябълка“ или по-новите значения, така че за всяко от тях би трябвало да се направят допълнителни проучвания, като се установи и старинността им — по документи или по друг начин. Все пак трябва да приемем, че поне една част от тях са много стари и там в миналото са расли ябълкови дървета, най-често диви.

От всичко казано дотук става ясно, че Абланица, доскорошното име на с. Славци, Гоцеделчевско, е старинно славянско название, датиращо най-вероятно отпреди османското нахлуване на Балканския полуостров. В интерес на историческата истина е селото да възвърне час по-скоро своето старо и истинско българско име.

Автор: Момчил ЧАЛЪКОВ

Отпечатано в: сп. Родопи, 1990 г., кн. 1, с. 32-34

Advertisements