Етикети

, , , , , ,

Село Хвостяне се намира на 11 км югоизточно от гр. Гоце Делчев, вляво от река Места и недалече от полите на Югозападна Родопа. Най-близките селища по този бряг на реката са Блатска и Дъбница. Сегашното си име Хвостяне селото носи от 1934 г., докогато то официално се нарича Фустаня. Така то е записано и при първото преброяване на населението, извършено след освобождението в края на 1912 г. През 1920 г. селото е наброявало 396 души в 65 домакинства (Списък на населените места в царство България според преброяването на 31 декември 1920 год., С., 1924, с. 35), а при последното преброяване вече е имало 830 жители.

С какви сведения за с. Фустаня разполагаме отпреди Балканската война? Едното е от края на миналия век и принадлежи на нашия голям познавач и изследвач на Македония Васил Кънчов. В своята известна книга, посветена на етнографията и статистиката на тая област, той отбелязва, че е. Фустаня брои 250 души българи мохамедани (В. Кънчов, Македония. Етнография и статистика, С., 1900, с. 195). Друго сведение, малко по-рано, е на известния босненски археолог, фолклорист и етнограф Стефан Веркович, който прекарва дълги години в Македония, където събира многобройни материали от най-различно естество. В своя топографско-етнографски очерк за Македония, излязъл в 1889 г. в Русия, той посочва, че Фустаня има 45 къщи и 161 мъже, т. е. лица от мъжки пол (С. И. Веркович, Топографическо-этнографический очерк Македонии, С.-Петербург, 1889, с. 236 237). Ако приемем, че броят на мъжете е равен на броят на жените, което обикновено е така, и удвоим приведеното от Веркович число, то ще получим 322 души. Така или иначе, към края на миналия век селото е имало 250-300 жители.

По-горе се казва, че сегашното си име селото носи or 1934 г. и без съмнение между старото и новото име има звукова прилика. Вероятно държавната комисия, подготвила замяната на голям брой чужди по произход селищни имена с български, е смятала, че е възстановила старото име на селото. Както ще видим по-нататък, в това свое намерение комисията е сполучила отчасти.

Но какво е потеклото на селищното название Фустаня? Преди да разгледаме този въпрос, трябва да кажем, че има още две села, които имат подобно нме. Те се наричат Фущани и едното е в областта Мъглен в Беломорска Македония, а другото е в Гюмюрджинско, Беломорска Тракия. Днес и двете села са в Гърция, като първото е преименувано сега в Европон и за него В. Кънчов пише в посочения вече труд, че е наброявало 650 български християни и 1750 български мохамедани (В. Кънчов, пос. съч., с. 147). Нашият езиковед проф. Йордан Заимов смята, че Фустаня и Фущани са погърчени облици на едно по-старо българско име Хвощене, което изпърво е жителско, а не селищно име, и е образувано с наставка –яне от първоначално местностни имена като Хвощ, Хвощи (дол) и под. Нашият покоен вече топонимист привежда следните доводи в полза на своето тьлкуване. Началният звук ф- е получен от съчетанието на хв- като тази звукова промяна е извършела в цялото българско езиково землище, срв. фащам, вместо хващам, фяля вместо хваля и др. Гласната -у- е всъщност потъмняло първоначално неударено -о- и наистина в стари записи на  гръцки език мъгленското село е с записано като Хостиан (ин) във винителен падеж (по техннчески причини гръцките форми се предават с кирилица).  Съчетанието -ст- в името Фустаня е от по-старо -шт- под гръцко влияние. И накрая да добавим, че според Й. Заимов У or същия български произход е и Фостена, име на село в       Северен Пелопонес в Гърция (Й. Заимов, Заселване на българските славяни на Балканския полуостров, С., БАН, 1967, с. 178-179). Убедителни ли са тези съображения в полза на българското потекло на всички тези селищни названия? Отговорът е положителен и за неврокопското село Фустаня могат да се приведат следните допълнителни доводи. Назоваването на местности, на които впоследствие възникват селища, по имената на различни растения, храсти или дървета е нещо съвсем обикновено в Неврокопско в миналото. Така например селищните имена Копривлен, Лещен (местният изговор е Лящен), Гърмен и Ракищен (сега в Гърция) са образувани с наставка -яне съответно от основата на съществителните нарицателни коприва, леска, диалектно гръм ,.храст“ и ракита. Подобен е и произходът на селищното име Бърщен (официално Бръщен), образувано със същата наставка на бърст „шума и клони за храна на добитък“. Така че няма нищо чудно една местност да бъде назована по хвоща, който расте на нея. Гореизброените имена на села, към които можем да добавим Слащен, Блатчен (сега в Гърция), Беслен, Долен и Кочан пак в някогашното Непрокопско, преди няколко века са звучали съответно Копривлянс, Лощане, Гръмляне, Ракицане, Слащане, Блатчане, Бесляне, Доляне и Кочане. С такъв или подобен гласеж някои от тях са отразени и в османотурски документи от XV, XVI и XVII век (П. Петров, По следите па насилието, Второ основно преработено и допълнено издание, ч. II, С„ 1988, с. 45, 80, 87, 206, 364). Днешните имена обаче са без изгласния звук -е и това скъсяване на окончанието в тези случаи е било забелязано и обяснено още в края на миналия век от бележития чешки учен проф. Константин Иречек (К. Иречек, Пътувания по България, Пловдив, 1899, с. 463, бел. 67). Днешиите облици Копривлен, Лещен, Гърмен, Ракищен, Слащен, Блатчен, Беслен, Долен са с -ен или -ян поради прегласяване на гласната а след мека съгласна в е. Тези подробни обяснения на звуковото развитие на селищните имена в Неврокопско ни бяха нужни, за да се разбере, че ако не беше погърчено преди време, днес старото българско име на с. Фустаня трябваше да звучи Хвощен и щеше да се изговаря в местния говор като Фощен. Фустаня всъщност на гръцки е множествено число от съществителното фустани, което значи „рокля, фустан“. Това значение е съвсем неподходящо за назоваване на местност или селище и това е допълнително доказателство, че първоначалната форма на името не е гръцка.

Заплетеното минало на селото обаче не се ограничава само с погърчването на неговото име. Жителите му са били ислямизирани, а впоследствие са усвоили и османотурски език. За последното обстоятелство разполагаме с едно твърде любопитно и важно съобщение на Васил Кънчов. Тоя неуморен изследван е пропътувал обширни райони от Македония под османска власт. Своите научим пътешествия той е отразил в редица пътеписи, изобилствуващи с най-разнообразни сведения за историята, етнографията, демографията, стопанството, учебното дело и църковно-националните борби на българите от тази географска област. В един от своите най-съдържателни пътеписи В. Кънчов е описал пътуването си по долините на Струма, Места и Брегалница, предприето през 1891 г. Като говори за тогавашната Неврокопска каза, В. Кънчов прави един общ статистически преглед на населението й и посочва, че с. Фустаня се състои от 65 „помашки“ къщи, съседното село Блатска – от 50 също „помашки“ къщи и че в двете села „мъжете говорят вече турски“ (В. Кънчов, Пътуване в долините на Струма, Места и Брегалница, СбНУ, кн. XII, С., 1895, с. 244). От това сведение се разбира, че през втората половина на миналия век в някои неврокопски села е започнало разпространението на турския език. Същото явление В. Кънчов е констатирал и в други две помашки села – Лозно и Лъсковица, които сега са в Гърция (В. Кънчов, пос. съч., с. 243).

Налагането на турския език иа ислямизираните българи е процес, започнал с първите години на османското иго в нашите земи. Днес в някои краища наблюдаваме крайния резултат от това езиково „обръщение“, но редица изследвали са регистрирали различните му фази. През 1891 г. В. Кънчов е наблюдавал началото на този процес в някои села около Неврокоп, а през 1943 г. патриарх Кирил е констатирал същото в села около Гюмюр-джина. Ето какво пише той: „Потурчването на българомохамеданите и на топонимията в Гюмурджинско е по-силно, отколкото в останалите части на Южни Родопи. Така например гюмурджийските села Яни-къой, Аралък борун и Долу борун младите говорят вече турски, а старите още говорят български, макар и да знаят по малко турски“ (Патриарх Кирил, Българомохамедански селища в Южни Родопи (Ксантийско и Гюмурджийско), С., 1960, с. 91). И по-нататък: „Село Хеметлий е напълно потурчено, но имената на местностите са български. Населението говори смесен турско-български език.“ За с. Яникьой пък казва следното: „Населението е българско, но децата на по-младите (до 25-30 години) не говорят български, а турски. Всички над 30-годишна възраст говорят много добре български, а пък някои от по-старите не знаят турски“ (П. Кирил, пос. съч., с. 91, 98). Авторът правилно е забелязал, че разпространението на турския език е получило импулс от близкото административно, стопанско, военно и религиозно средище на Гюмюрджина. Същото обяснение трябва да дадем и за разпространението на турския език в някои селища около някогашния казалийски център Неврокоп.

И накрая да повторим, че селищното име Фустая е погърчен облик на старото българско название от славянски произход Фощане, разговорен вариант на едно първично Хвощане, образувано от наставка -яне от словообразувателната основа хвощ-. Самото съществително хвощ има и днес запазени съответствия в почти всички славянски езици: руски – хвощ, белоруски – хвошч; украински — хвiщц; старополски от XV в. – chwoszczki, choszczki (множ. число), днес диалектно – chwoszcz; долно-лужишки – chosi, старинно – chwosi; горнолужишки – chosi; чешки диалектно – chvos; словенски – hvosi. Ако старото название Хвощане (Фощане) бе избягнало чуждото влияние, то днес задължително би звучало Хвощен (Фощен). Разумно и справедливо ще бъде, ако село Хвостяне възкреси правилния гласеж на старото си българско име като Хвощен.


Автор: Момчил СТОЯНОВ-ЧАЛЪКОВ

Отпечатано в: сп. Родопи, 1990 г., кн. 1, с. 32-34