Етикети

, , , , , , , , , ,

До издаването на МЗ № 3779 на 01.12.1934 г. село Кирилово, общ. Роман е носело името Мушат. По-късно по идеологически подбуди името на това село отново е сменено на Стояново (1947), по-късно уточнено Стоя̀новци (Михайлов 2008: 547). Какви са били мотивите това име да се включи в списъка за преименуване на 32,6% от всички селищни имена в България през 1934 г. не е съвсем ясно. Основната причина все пак ще да е замяна на турско-арабско-персийски имена в царство България с български такива (Михайлов 2012: 154). Дали обаче Мушат е чуждо име? Определено не е, като следват нашите доводи, които към онова време изглежда не са били известни.

Най-старото известие за подобно собствено име е от XIV-XV в. където Петър I Мушат е Молдовски воевода (1375-1391 г.), родоначалник на династията Мушати или Мушатини (1374-1546). Той е женен за дъщерята на воеводата Богдан I Вода – Маргарета, известна и като Мушата (виж). След като се касае за считана за молдавска династия името е извеждано от старорум. език, където muşat ‘красив‘.

В статията си „Защита на старобългарския език“ (1990 г.) проф. д-р Ото Кронщайнер от Австрия пише: “Старобългарският език е станал културен език на всички православни славяни. Той е първият държавен литературен език в Средновековна Европа дълго преди възникването на европейските литературни езици – немски, френски, италиански, английски, руски”. Дори нашите съседи, румънците, възприемат не само кирилската ни азбука, но и нашия старобългарски език и си служат с него като с книжовен език за дипломатически и църковни нужди повече от 800 години – до средата на ХІХ век, когато приемат латиницата. Ето защо има толкова много български думи в румънския език.[1] Етимологията на думата mușat е предложена от румънския учен Йон Руссу като той предполага произход от незасвидетелствано *frumușat, което от своя страна е от арумънска/меглонорумънска форма на frumos със значение ‘красив’. Последното име присъства в името на Раду III Красивия (Radu III Frumos) – влашки властел от средата на 15-и век. Името Muszat се среща в Полша (Заимов 1967: 240), което означава, че митичен румънски произход е твърде спорен, поради обстоятелството, че в средните векове България оказва значително влияние върху Влашко, а не обратно. Сравни например изобилието от топоними в днешна Румъния от славянски т.е български произход, както и наличие на около 50 % лексика от същия език в румънския. Тъй като Мушат е име засвидетелствано два века по-рано от Frumos ни е трудно да си приемем, че от него е отпаднало fru-, което по-късно срещаме отново със същото значение.

По този начин е допустимо предположението, че село Мушат е получило името си по лично име на основател или собственик, тоест то е патронимично по произход. Сред успоредните названия е Мушат – село с неустановено местоположение, вероятно в Болевацко. То е упоменато в тимарски опис с 11 домакинства през 1469 г. (ТИБИ 2: 127). Още няколко успоредици, срещани в микротопонимията: Мушàт – ниви край Луковит (Ковачев 2013: 522), Мушатов валог – Лом; Мушатски дол – Миланово, Своге (РГН). Тези топоними се срещат предимно в Западна България. За Ковачев Мушат е по антропоним, със строеж Муш(о) и –ат. Имената на –ат са сравнително редки – Радат, Милат и др. Примери от селищните имена са Богатово, Севлиевско и Коматево, Пловдивско (за последното виж). Сравни още фамилното име Мушанов < *Муш-ан.

Мъжкото лично име Мушат Лефтер, глава на семейство изселници от Североизточна България е записано в молба от 28 май 1831 г. на група преселници, настанени в селата Мърляну и Кадъна ла Тоня, огръг Яломица, желаещи разрешение да напуснат Влашко (Велики/Трайков 1980: 361).  Няма съмнение, че името е носено от българин, тъй като всички лица в списъка са заявили, че желаят да се върнат по родните си места поради несвикване с условията.

Извод – името Мушат не е от османски произход и не е било наложително да се подменя през 1934 г. По онова време обаче науката не е била на днешното си равнище и горните сведения не са били известни.

*

Другото интересно селищно име в община  Роман е Хуйовене – старото име на село Хубавене, подменено още през 1879 г. поради пейоративно звучене от самите му жители. А всъщност името е жителско с наставка –ене, вариант на –яне, като Подуяне например. Тоя тип имена са изследвани от Й. Заимов. Той посочва старите форми, извлечени от османските регистри Хуюван от 1430 и 1607 г. и възстановява *Хуйовяне от местно име *Хуйово, с диалектно л‘>й от по-старо Хулйовяне, развито от лично име *Хулйо или *Хуль, откъснато от Тихул(ь) = ЛИ Тих(о) и –ул, което е често срещано. Авторът посочва, че във Врачанско преходът л‘>й е познат и споделя примерите юто<люто, юлка<люлка и др. Насетне предлага за сравнение настоящето име с местното име Улевото край Старцево, Маданско, което е прилагателно от ЛИ *Уле>Тихуле, звателна форма от Тихул, както и Холюван. Тъй като не е съвсем убеден в правотата си предлага и общ произход с Ulyani (Заимов 1967: 177). Насетне в статия за днешното СелИ Иваново, с това име от 1902 г. в Преславско, срещано в турски документ през 1573 и 1676 г. като Хуйвян, той предполага преселническа връзка с Врачанското село Уйовене, за каквато няма никакви сведения. В такъв случай, според него, селището трябва да е възникнало преди XV-и век, защото румънското интервокално l е преминавало в j или изчезва именно в тоя период. Тук става по-мъчно приемането на тази версия (*Хулйовян-> *Хуйовян-) поради липса на влияние на рум. говори в Преславско (Заимов 1967: 179).

Според нас може да се подходи по-просто, без да се търси незасвидетелствано лично име от тоя тип и поредица от условности. Понякога истината е в простите, обикновените неща. В Кратък речник на диалектните думи (2001) на Лучия Антонова и Славка Керемедчиева, на с. 264 се откри думата хуйòвина със значение ‘1) неизползваема, непотребна площ, имот. За парче неплодородна земя например – орница, каменисто или блатливо място – се употребява думата хуйовина; 2) луксозни, но непотребни вещи. Същата дума се употребява в множествено число и за някои засукани, лъскави вещи със съмнителна полза или приложение‘. Второто значение се среща и днес в руския език[2].


Извори и литература:

Антонова 2001 – Антонова, Лучия и Керемедчиева, Славка. Кратък речник на диалектните думи, Сф., 2001.

Велики/Трайков 1980 – Велики, Константин; Трайков, Веселин. Българската емиграция във Влахия след Руско-турската война 1828-1829 г., Сф.

Заимов 1967 – Заимов, Йордан. Заселване на българските славяни на балканския полуостров. Проучване на жителските имена в българската топонимия, Сф., 1967.

Ковачев 2013 – Ковачев, Николай. Географските имена в Ловешки окръг, В. Търново, 2013.

Михайлов 2008 – Михайлов, Пело. Преименуване на българските селища през 1934 г., отразено в документи на Централния държавен архив. / / В: Проблеми на балканското и славянското езикознание. Международна научна конференция, 14-15 ноември, В. Търново, 2008.

Михайлов 2012 – Михайлов, Пело. 80 години от най-масовото селищно преименуване в България. / / В: Проблеми на географията, кн. 3-4, Сф., 2014.

РГН – Регистър на географските названия в България, интернет.

ТИБИ 2 – Колектив. Турски извори за българската история, Сф., 1966.


[1] https://liternet.bg/publish16/e_ruseva-stoikova/ezik.htm < към 6.01.2018 >

[2] https://ru.wiktionary.org/wiki/хуёвина < към 19.01.2018 >