Етикети

, , , , , , ,

Статията представлява обзор на всичко известно за селищното название от днешна Сърбия – част от българското езиково землище, добре известно за което е, че се различава значително от държавните ни граници.

Лебет или рядко Лепет (ТК1893, л. KR-II-2-J10) е планинско село в общ. Владишки хан на съседна Сърбия. Реката, която тече край селото се нарича Лебедска. Тя е десен приток на Южна (Българска) Морава и извира от западните склонове на планината Чемерник. Местност, днес в съседно селско землище, се нарича Буков Лебед. Тези бележки засягат името на това селище, с цел разкриване на значението и произхода му.

Според жители селото е основано преди 150 г.[1] сред буйни гори (тo ест в началото на 19-и век). Основен поминък е добивът на желязна руда, който се преустановява към 1878 г. От тия времена е останало местното название Самоков. Рудата се сваляла с магарета по път, назован Друм от планината Чемерник, която се възвишава източно от селото. В землището на днешното село Мачкатица, съсед от югозапад, до скоро е работел рудник за молибден. Добивът на руда е преустановен през 1950 г. Съседното село откъм северозапад спрямо Лебет се нарича Мърковица, където също се откриват следи от старо рударство.

Lepet_TK1893_KR-II-02-J10

Откъслек (фрагмент) от топографска карта, 1893 г. (Извор: ТК1893)

В доклад на Австрийски консул в Белград Атанаскович, въз основа на събраните сведения от сръбските власти и пряко от хилядите българи, които намерили спасение на тогавашната сръбска територия (Белградски пашалък), непосредствено след потушаване на Нишкото въстание от 1841 г., се споменават 225 села, опустошени от арнаутски банди (виж). Възможно е Лебет да е било унищожено и преосновано в тия години (1814+150=1964), когато първия род Митинци (днес обитават 21 къщи), придошли от Божица, Босилeградско се установява сред девствени гори. По-късно се появили родовете Белинци, Петринци, Веселци и Момчиловци. След убийство на турчин в местността Буков Лебед тя е преминала към землището на село Мачкатица. Кръвнината от 500 гроша платили селяните от Мачкатица, затова местността минала към техните земи (Трифуноски 1964: 124-6).

Засега откриваме селищното име в писмен източник едва в 1655 г. В данъчен опис за джизието (събиран само от християни данък) за Кюстендилски санджак е записано село Баля-и Лебед с 3 домакинства. В бележка под линия се добавя, че в ТДИМН, т. V, кн. IV, 178 селището, разчетено Плави (Ялови) Лебед с второ име Пустин е неутъждествено със съвремeнно селище. Според нас Баля-и Лебед[2], проход, и с. Лебед, отбелязано на с. 485 и локализирано на североизток от Сурдулица са се слели в днешното име Лебед (ТИБИ 8: 245). На посоченото място към 1570 г. са записани следните данъкоплатци, глави на домакинства: Войо Никола, Йове Войо, Никола Войо, Радослав Войо, Лазар Сиромах, Илия Лазар, Продан Сиромах, Димитри Продан, Адам Продан, Димитри Милош, Радоня Продан, Йован Димитри, Бойчо Димитри, Комнен Димитри, Петри Комнен, Йован Комнен, Милош Комнен, Петри Новак, Йове Петко, Крайчо Петри. И неженени мъже: Гюро Петри, Неделко Петко, Симон Груйо, Петко Груйо, Йове Видан, Мали (Яни) Видан, Радоня Яни, Бойо Павел, Илия Бойо, Райко Димитри, Дано Райко, Степан Димитри, Стоян Степан, Бошко Видин (ТДИМН V, IV: 486). Интересно е по каква причина от 20 (плюс 14 неженени) домакинства селището намалява до 3 през 1655 г., ако се касае за едно и съшо селище? В обширните регистри за Кюстендилския санджак относно селището Плави (Ялови) Лебед са изброени следните глави на домакинства: Михаил Райо, Стоян Йове, Радослав Стоян, Никола Младе, Михаил Младен, Радоня Приселица, Петри Радохня, Радослав Приселица; Стойко Йове, Новак Божич, Михаил Новак, Димитри Новак, Лазар Никола, Никола Райо, Димитри Радослав – всички неженени (ТДИМН V, IV: 178)

Мимоходом разгледаното селищно име Лебет е споменато от Йордан Заимов като окончаващо на –ет в една негова работа от ранния му период. По-натам именития ономаст причислява Каштавар и Лебет, села в Поморавието, към очевидните остатъци от българското именно наследство там. Основания за това твърдение е дадено чрез сравнение на сръб. лабуд ‘лебед‘ срещу Лебет, днес книжовно лебед. Той споменава и успоредицата Лебетица в Разложко. Други лични имена на –ет, съдържащи се в топоними са: Друметица при Каменица, Петричко; Колетин трап, при Павелско, Асеновградско; Рабетино, Кичевско и др. (Заимов 1973: 34, 62). Въпреки че Заимов не търси етимологията на Лебет, и дори не слага това име в словника с имена, образувани с прилагателно-притежателната наставка jь, на което е посветена монографията му, за нас е занимливо да потърсим приемливо обяснение.

Тук основа ще да е мъжко лично име *Лебет, запазено в топонимията и чрез руското фамилно име Лебедь (виж). В архиви се откриват още имената:

Лебедка Федор Савельев, посадский человек, 1638 г., Москва;

Лебедь, Лебедевы: Иван Васильевич Лебедь Горин, 1504 г.;

Никита Яковлевич Лебедь Хвостов, первая половина XV в.; от него – Лебедевы[3].

Твърде вероятно е ойконимът да представлява остатък от по-старо Лебетјь (вьсь, река) т.е. Лебетово село, на Лебет село(то), чиито втори елемент е недостигнал до нас (елипса). Такъв е механизмът на създаване на селищни имена пряко от лично име, без топонимични форманти или суфикси. Антропонимът означава определяемата зависимост на обекта от името на деятеля и по същество представлява прилагателно (Балкански 2011: 8). Наставката –јь е образувала прилагателни притежателни в българския език до към 13-и век. Тя е била твърде разпространена и краят на продуктивнoстта й е благоприятно обстоятелство за откриване на старинни имена (топоними) (Заимов 1973: 5). Според К. Мирчев и Ст. Младенов наставката е била деятелна до 10-и век (Историческа граматика на българския език, С., 1963, с. 99; Ст. Младенов, История на българския език, С., 1979, с. 120 и сл., цит. по Балкански 2011: 8, 49).

Успоредици се откриват при Лембет – преди село, североизточно от Солун, днес предградие с ново име Ставропули (Трайков 1946: 36). Според друго сведение днес е Евкарпия (виж), което в случая не е от значение. В опис за данъка джизие за 1635 г. на каза Селяник е разчетено Ленбет с 24 данъчно задължени домакинства (ТИБИ 7: 352). Срещаме го и на Австрийска топографска карта от началото на 20-и век, там на латиница Lembet, после на немска карта от 1929 г. е Lembeti. На гръцки Λεμπετι, като крайното –ι е получено на гръцка почва (срв. Маниаки <Маняк). В Български етимологичен речник (БЕР) е отразена лексема лèмбет ‘лебед‘ от югозападните езикови краища (възможно Костурско), обяснено с „вторично вмъкнато м“ (БЕР 3: 357). На с. 333 при статията за лèбед, топонима Лембет е обяснен подобно – чрез метатеза на назала от *Лебендъ (БЕР 3: 333). Тук възниква въпроса защо такова неубедително обяснение е предпочетено в БЕР – вторично вмъкнато м и метатеза?! По-лесно може да се обясни с редуване м>н, характерно за българския език (замяна като при Пресиам : Пресиан) и носовка пред устна съгласна.

Костурско в Южна Македония е етнографски район, известен с най-архаичния български диалект, който пази носово произношение – бънда, гънба, глендам, мъндро (Мирчев 1972: 77, виж). По-подробно за носовките в Костурско – виж тук. Може би най-забележителния от групата успоредни топоними, които изреждаме е Лебежда (Λεδέσδα) – название на село западно от Янина (Фасмер 1941: 39; Заимов 1973: 120). Интересен е, защото е старинно прилагателно от лично име Лебед и наставка –ja, както и с наличието на групата –жд, която е един от основните отличителни белези на българския език (в сръбски например дава –дж). Липсата на втори елемент подсилва извода, че селищното име Лембет е старинно, създадено до 10-и или до 13-и век.

Друга успоредица е микротопонимът Лебетица – изпъстрен с дребна широколистна растителност югозападен склон, отдалечен на 3,2 км ССЗ от село Госту̀н, общ. Банско (ТК33). Изглежда К. Попов не е ползвал този ценен извор[4], където ние открихме Лебетица, тъй като МИ отсъства в монографията му за географските имена в Разложко (1979). За сметка на това Заимов го отбелязва в работата си от 1973 г. Още Лебетанка – местност в земл. на Оселна, общ. Мездра и Лебедска падина – местност в земл. на село Сушевле, Сърбия. В днешна Украйна има 4 селищни имена с названието Лебеди́н.

Lebetica

Откъслек от топографска карта, 1933 г. (Извор: kade.si)

При Милица Гъркович, ономаст от Югославия, е даден хипокористика Лабо <Лабут т.е лебед в сръбски (Гъркович 1977: 122). Павлович е на същото мнение (1994: 79-80). Но това още веднъж показва, че селищното име е образувано на българска езикова почва и по-горния коментар на Заимов тежи на мястото си. За Лембет край Солун това е несъмнено, заради носовката.

Семантиката на Лебет също е занимателна. Заимов 1973: 62 свързва етимологията на личното име Лебет с птица лебед (Cygnus olor), която е изяснена при Фасмер – от бял, което е отличителният белег при тази птица (виж или БЕР 3: 333). В такъв случай значението на личното име Лебет би могло да е пожелателно ‘да бъде с бяла кожа; красив, изящен като лебед‘ или тотемно название[5] на животно (днес най-чести са тотемните имена на растения).

Заслужава да се отчете и връзката между работното име Лебет и Лебедий/Левент (1010-1047) – един от тримата сина на българската принцеса Катун Анастасия, дъщеря на Самуил и съпруга на унгарския благородник Вазул (от династията на Арпадите). Другите двама сина стават унгарските крале Бела I и крал Андраш I. Пределно ясно е, че –ий е типично окончание за лични имена, а колебанието б>в говори за гръцко посредничество, тъй като извора на сведението за Лебед е Константин Багненородни и труда му, известен повече с името „За управлението на империята“, който императора оставя за сина си Роман. Както бе уточнено по-горе селищните названия с това лично име са създадени около 10-и век.

Най-старите писмени сведения сочат възникване на селището Лебет преди 1570 г., когато то е обитавано от 15-30 души (прието е 1 хане = средно на 5 души). Етимологията на името обаче отпраща към възникване на селището най-късно към 10-13-и век, защото притежателно-прилагателната наставка –јь участва в творчеството на топоними до тази времева граница. Старинността на името се подкрепя от липсата на подобни имена в по-късни времена, както и от факта, че имената на животни (то ест тотемни имена, при някои народи „прародител“) постепенно губят употребата си след християнизацията на българите (с редки изключения като производни от вълк например). Носовият изговор при Лембет в Солунско също подкрепя предложената хронология, тъй като тази особеност на българския език е архаична и запазена до днес само в крайните югозападни български говори.

 

 


Извори и литература:

Балкански 2010 – Балкански, Тодор; Цанков, Кирил. Енциклопедия на българската ономастика, В. Търново, 2010.

Балкански 2011 – Балкански, Тодор. Тутракан. Езиковоархеологически обзор, В. Търново, 2011.

БЕР 3 – Колектив. Български етимологичен речник, том 3, Сф.,1986.

Гъркович 1977 – Грковић, Милица. Речник личних имена код Срба, Београд, 1977.

Заимов 1973 – Заимов, Йордан. Български географски имена с –јь, Сф., 1973.

Ковачев 1987 – Ковачев, Николай. Българска ономастика, Сф, 1987.

Мирчев 1972 – Мирчев, Кирил. Единството на българските диалекти в миналото и днес. / / В: Свобода и отечество. Статии, докл., очерци и лит. материали за Пиринския край. С., 1972.

Павлович 1994 – Павловић, Звездана. Хидронимски систем слива Jужне Мораве, Београд, 1994.

Попов 1979 – Попов, Констатин. Местните имена в Разложко, Сф., 1979.

ТДИМН V, IV – Колектив. Турски документи за историјата на македонскиот народ. Опширен пописен дефтер за Ќустендилскиот санџак од 1570 г., т. V, кн. IV, Скопje, 1985.

ТИБИ 8 – Колектив. Турски извори за българската история, т. 8, Сф., 2001.

ТК1893 – топографска карта, издание 1893 г. на Генералния щаб на Сърбия, мащаб 1: 75 000, Белград, 1893.

ТК33 – топографска карта, издание 1933 г., мащаб 1: 50 000, Троян (?).

Трайков 1946 – Трайков, Веселин. Населените места в Тракия и Македония под гръцка власт. Стари и нови наименование, Сф., 1946.

Трифуноски  1964 – Трифуноски, Јован Ф. Грделичка Клисура, Лесковац, 1946.

Фасмер 1941 – Фасмер, Макс. Die Slaven in Griechenland. Берлин. Електронна версия: http://macedonia.kroraina.com/en/mv/mv_3_23e.htm

Чолева 2002 – Чолева-Димитрова, Анна. Селищни имена от Югозападна България: Изследване. Речник, Сф., 2002.


[1] Сведението е записано в началото на 60-те на миналия век.

[2] Баля означава горно (араб.)

[3] http://www.pseudology.org/state/Onomastikon2.pdf, с. 97

[4] Поради това, че някои от имената са дадени с ударение – нещо необичайно за топографска карта. С това си предимство картата от 1933 г. се превръща в най-доброто пособие от този тип, издавано някога в България. За жалост не всички картни листи на това издание са налични за ползване безвъзмездно.

[5] Тотèм е название на животно, понякога на предмет или природно явление във функция на собствено име за обожествяван родоначалник, праотец, прамайка на род, племе, нерядко и дух-пазител на общност (Балкански 2010: 451).