Етикети

, , , , , ,

15 септември е рожденият ден на именития български автор Николай Хайтов (роден през 1919 г.). Материалът по-долу е извлечен от книгата му „Миналото на Яврово, Девин и Манастир“ (първо издание 1964 г, второ издание 1985 г.) в съавторство със Славчо Дичев. Обърнато е внимание на историята и географските имена в района на гр. Девин, съгласно тематиката в блога. В случай, че желаете да прочетете оригинала – посетете тази хипервръзка. Посвещава се на 99 годишнината от рождението на този велик българин. По-подробно за самото име Девин може да прочетете тук.

  1. КЪДЕ Е ТОЗИ ГРАД?

Разположен върху един живописен разлив на река Дамладере, на три и половина километра западно от водослива и́ с реката Въча, градът е заобиколен с венец от планински възвишения, които му придават особено положение и прелест.

 На североизток от града плавно се възвисяват Челата, голи ридове, обраснали с храсти, които свършват с една скална „козирка” от варовити чуки. На запад от тези Чела се издига стръмното и канаристо възвишение Гребенец — вратоломни сипеи и спускове, които защищават града от северозападните ветрове. Макар че се наричат Гребенец, тия стърчащи над Девин планински зъбери наподобяват повече великански дарак, в който се разчесват всички облаци, прелитащи над Девин. Закачат ли се на Гребенец мъгли, вековният опит е доказал, че дъждът никога не закъснява, тъй че върхът е и каменният барометър на града, по който се познава не само ще има ли, няма ли да има дъжд, по и докога и колко ще вали. В ясно време Гребенец се откройва хубаво със сиво-сините си канари върху синината на небето и със своята „корона” дава на пейзажа нещо фантастично-приказно… Спуснат ли се мъглите над върха, изчезне ли „короната” в облаците, пейзажът се променя: скалите заприличват на крепостни кули, обсадени от мъгли, сипеите — на застинали потоци, спуснали се към Дамладере, която млати с вълните си в каменните брегове…

Реката се е наричала някога освен Дамладере, Дамдере, Дамледере, Дамудере и Домуздере (от „домуз” — свиня), но на мене ми се струва, че за тая река със скалисти, някъде отвесни брегове няма по-истинско и точно име от Дамладере: стръмнините са вратоломни до припадък: само като ги погледнеш — замайва се главата ти и ти се завива свят.

Преломът на реката съсича от запад към изток планинския масив около Девин и след много водопади, прагове и извивки  успява да разтласка върховете и да образува Девинската живописна лъка. На югозапад тя е заградена от гористия масив на Погорец с неговите второстепенни върхове и чуки, които слизат към реката на широчки, спокойни вълни.

Тези „вълни” образуват „сложни” места, валози и падини, разработени на ниви, каквито са Равенец и Равне, наричана още Въртóграде. Това са местности, заоблени, спокойно разположени, от край до край обрасли в тъмнозелени борови гори, които придават на града чудесен изглед.

В такова обкръжение от зелени и скалисти върхове Девин е абсолютно защитен от студените западни и северозападни ветрове. Единственият вятър, който се чувствува в този град, е мекото дихание на юга, дето носи пролетни тръпки и тихи, планински дъждове. Тоя кротък беломорски полъх стопява снеговете бързо, омекотява климата и го прави много здравословен и приятен. Обстоятелството, че в Девинската котловинна виреят всякакви овошки, та дори лозята, достатъчно говори за средиземноморското влияние в гънките на тази местност.

Градът е разположен по двата бряга на реката — по-голямата му част — върху левия, равния бряг, а по-малката, новата му част — по стръмнината на десния. Тази нова махала все повече се развива и стъпаловидното и́ разположение все повече разкрасява града, още повече че в нея къщите са нови, неотколе застроени.

Градът наброява сега около 5000 души, но бързо се развива и расте. В строеж е модерен завод за преработване на дървесина с гатерни, мебелни, плоскостни и други отделения и 600 души работници, въоръжени с най-модерна техника. Издигат се и жилищни блокове за строителите на новата каскада „Въча”. Съществува проект да се доведат в Девин водите на Боденската минерална баня, за да се обогати той ог горско-промишлен град и в летовищен. Тези перспективи се особено засилват със строежа на каскадата, на която Девин е най-естественото средище и която ще влее нова жизнена струя в неговото развитие. (Данните са от 1965 г.)

  1. КОГА Е ЗАСЕЛЕН?

 Природното разположение на Девинската лъка е предлагало във всички времена отлични условия за нейното заселване.

Първо: Лъката е естествено географско средише на съседните планински местности, обрасли някога с девствени гори и препълнени с всякакъв дивеч. Тук е имало стада от сърни, елени, диви кози, в пещерите намирали убежище пещерни хиени, по планинските пасбища развявали гриви диви коне, а по водопоите дебнели жертвите си кръвожадни лъвове[1]. Не споменаваме за дивите зайци и глигани, за вълците, мечките, дивите котки, язовци, белки и златки, които и сега се срещат в родопските гори. В ония първобитни времена, когато ловът е бил един от главните източници за набавяне на облекло и на храна, дивечът е представлявал първостепенно по-минъчно богатство и първобитните хора следвали най-отблизо неговите естествени находища.

Второ: И в по-сетнешните времена, когато ловът отстъпва в поминъчно отношение на скотовъдството, Девин се оказва щастливо надарен с тучни планински пасбища, които дават възможност за развитие на скотовъдството в главен поминък за този край.

Трето: Естественото плодородие на Девинската лъка дава възможност за развитие и на земеделието.

Четвърто: Изобилна изворна вода, река, препълнена с риба, мек и здравословен планински климат, пълен завет от най-опасните студени ветрове, изобилно слънце току-речи през всичкото време на деня.

Пето: Мястото е било отлично защитено и се е намирало далече от широките и удобни пътища, по които са се движели враговете и нашествениците. Да се проникне до Девинската лъка не е било никак лесно за коренните жители на тоя край, камо ли за враговете им. Поради крайно лошите и стръмни пътища планината във военно отношение е била практически непроходима и всичките опити да се проникне в нея с оръжие — съдени на неуспех. Внезапните конни атаки, които били страшилище за полското население, за планината били рисковани И всеки опит да се достигнат „свърталищата” на планинските Жители лесно е бил разкриван и осуетяван.

Ето защо с основание може да се твърди, че Девин е бил заселен още от времената на неолита, когато най-типичното оръдие, с което човекът си е служил, е бил огладеният (обработеният) камък. Това се подкрепя и от факта, че още през 1926 година нашият известен археолог акад. Васил Миков е открил на Гьозтепе, един от върховете в околността на Девин, останки от неолитната епоха „подобни — както пише той — на тези от Имамова дупка[2].

При посещението си на Гьозтепе Васил Миков се отбил и през Девин, където видял и описал една находка от по-ново време, от времето на траките. Тази находка е намерена на височината Пóтреба, находяща се на три километра от Девин, и представлява четвъртита каменна подставка, изчукана от пясъчник, висока 70, широка 19 и дебела 16 сантиметра. От едната и́ страна има релефно изображение на гола танцувачка, която държи в двете си ръце по една дълга пръчка. На другите страни тоя камък също има изображения: на едната — спирали, на втората — два концентрични кръга, на третата — няколко успоредни зигзаговидни линии. На същото място, където е намерена подставката — „една могилка, образувала се от разрушението на неголяма кръгла постройка”, е изровен и друг четириръбест камък, но с неясни изображения.

Някои предполагат, че фигурата на подставката е на тъй наречената „играюща дева” и е във връзка с погребалните обичаи на племената, населяващи някога Родопа, а други са на мнение, че фигурата е във връзка с култа към Дионисия, с игрите и танците и празненствата, свързани с тоя култ.

Присъствието на тия каменни находки върху Пòтреба не е случайно. Там са намирани и други подобни, но са унищожавани или загубвани. Ако свържем всичко това със следите от „неголямата кръгла постройка”, за която споменава В. Миков, то е съвършено ясно, че на тоя връх е имало някога езическо светилище, а следователно и близко селище. Кое би могло да бъде то, освен древното селище Девин в подножието на Пòтреба.

За живота на траките в Девинската околност свидетелствува и старината, която вече споменахме — Гьозтепе. Първият българин, обърнал внимание върху тоя връх и руините върху него, е възрожденският деятел Стефан Захариев, който писа в своето „Описание на Татарпазарджишката кааза”, че Гьозтепе е историческият връх Зилмисос, където се е намирало главното светилище на родопските беси.

Туй светилище според историка Пердризе по време на римското владичество е представлявало величествен храм с кръгла форма и завършвал с купол, отворен към небето, за да се сношава жрецът направо с небесните богове. Римският писател Светоиий твърди, че храмът е бил посетен от Александър Македонски, който му принесъл жертва и пламъкът на жертвата се вдишал толкоз високо, както само при бащата на император Августа.

Посещенията на тези знаменитости говорят достатъчно за значението на родопското светилище, което се описва в древногръцките писмени източници. Именно от тях ние научаваме, че храмът бил построен на един висок родопски връх и посветен на Дионисия — бога на младостта, растителната сила и виното — и че в негова чест всяка година се състояли особени тържества, съпроводени с танци, игри и гощавки, с изстъпления п разюздани прояви, известни в историята под името „Дионисиеви вакханалии”.

Съобщението на Ст. Захариев събужда сред учените много голям интерес и малко преди Балканската война в Девин пристига английският консул от Цариград заедно със свои сънародници — археолози, които обявили огромна сума за награда за онзи, който покаже на кой връх е светилището на Дионисия. Но се оказало, че простите българи мохамедани не са дори чували името на този бог…

Привлечен от известията за същото светилище, след англичаните идва и руският консул в Цариград, но той заварил едно вече подработено от властите, враждебно население, което не му дало никакви известия. През 1915 година пак англичанин, археологът Хутмор се опитва да разбули тайната на Гьозтепе, но и този опит излиза безуспешен. Дванадесет години по-късно Гьозтепе се посещава от младия тогава учен (сега академик) В. Миков, който пръв ни дава едно научно описание на тоя забележителен връх.

„Това е един самотен връх с кръгла форма, обраснал от северната си страна с борови гори и достъпен от всички страни — пише Миков. — На върха се намират следи от голямо градище и селище. На много места, при копане на окопи през Балканската война и при иманярските претърсвания, са намерени основите на градежи, правени от грамадни каменни блокове. Много добре личат останките на крепост, строена с големи каменни блокове без каквато и да е спойка. Също така — основи на постройки, за които нищо положително не може да се каже без предварителни системни разкопки. По повърхността се срещат много глинени фрагменти от съдове, принадлежащи на разни времена. Тук се намират и фрагменти от неолитната и бронзовата епохи, подобни на тези, намерени в Имамова дупка, както и фрагменти от съдове на всички последователни времена.” Своето описание на Гьозтепе Миков завършва със заключението, че не може със сигурност да твърди дали тук е било Дионисиевото светилище, преди да са направени системни археологически разкопки.

Едно е безспорно: Гьозтепе има останки от „неолитната, бронзовата и всичките следващи епохи”, следи от градище, от селище, по всяка вероятност — селище на траките.

Пръв в историята споменава за траките Херодот, като за един от най-многобройните народи след индийския. А специално за траките в Родопа най-много научаваме от Тукидит, който пише в история на Пелопонеската война, че за разлика от безлюдната Рила, в Родопите живее многобройно тракийско население. Пак от същия писател узнаваме, че когато одринският цар Ситалк се готвел за война, той повикал „планинските независими тракийци, меченосци, наричани дий”; те живеели в Родопите и били най-войнствените и независимите в пехотата на одринския цар Ситалк.

Според проф. Иречек от тези меченосци, „дий”, както ги нарича Тукидит, са подбирани жреците за светилището на Дионисия, наричани „беси”, а оттам и наименованието „беси”, както са се наричали траките, живели в поречието на реката Въча. За родопските беси Херодот твърди, че те от никого не са били покорявани… Около първи век от новата ера Рим успява наистина да ги покори, но с такива жертви, че историкът на тая жестока война, римлянинът Мерцелин нарича бесите „най-коравото племе”, което се е срещало някога с римската сила.

Едно пряко, макар и филоложко доказателство за съществуването на тракийски Девин е и неговото име, което покойният български езиковед проф. Младенов смята, както ще видим по-нататък, за езикова тракийска старина[3]. Също такава езикова старина е и славянското наименование на девинската местност Капник (от капище, езическо светилище).

Това са оскъдните податки за античната история на Девин. Какво знаем още за траките, живели в Родопа? — Това, че както всички траки, те са били „млекопийци” (а следователно и скотовъдци), отлични ездачи и коневъдци, безстрашни бойци. Че в началото на VI век те изчезват във великия славянски порой, който залива днешна България заедно с Родопите и цялата Южнотракийска низина. Едни твърдят, че под напора на славянските военни дружини траките са се оттеглили на юг в планините на Олимп, други са на мнение, че те са били унищожени, трети — че са се претопили, във всеки случай тяхното име престава да се споменава и Родопа от тракийска планина се превръща в славянска, каквато е и днес.

Съдбата на Девин от неговото славянизиране до нашествието на турците е току-речи напълно неизвестна. Името на града не се споменава в никакви летописи. Едва през 1963 година при копане за канализация на улица „Родопи” в центъра на града бе открито

  1. 3. СРЕДНОВЕКОВНОТО ГРОБИЩЕ НА ДЕВИН

         Работниците съвсем случайно се натъкват на каменните гробове, а след това идват на същото място и специалисти от Окръжния музей в Смолян, които продължават разкриването на некропола. Оказва се, че първоначално намерените гробове са само началото на цяла редица гробове, разположени на 3 метра един от друг, с ориентация изток-запад. Лицата на мъртвите са обърнати по християнски обичай на изток, с ръце кръстосани ша гърдите. Всички гробове били направени от каменни плочи, „тикли”, на дълбочина 2,90 метра от повърхността. В женските гробове музейните работници намерили бронзови украшения — разнообразни по своята украса гривни, някои от тях гладки, дори въжеобразно навити с плоски краища под формата на незатворено обло кръжило; пръстени, а също така и вифт обеци.

Въжеобразните, с плоски краища гривни са напълно еднакви гривните, намерени в средновековното гробище на село Беден са характерни принадлежности на женската украса през XIV век. Освен бронзовите, намерени са и четири едноцветни, тъмносини стъклени гривни, с кръгло сечение, характерни за женската украса през XI—XII век, а освен това и една голяма, също стъклена гривна с усукани черни и червени нишки, пак от същото време. Въз основа на тоя гробен инвентар музейните работници, извършили разкопката, твърдят, че намереното в центъра на Девин средновековно християнско гробище е от около XII, но не по-късно от XIV век[4].

Не е безинтересно да се отбележи, че средновековно християнско гробище е разкрито в близост до новата църква, изградена върху руините на старата. Като знаем с каква упорита последователност и приемственост са се предавали крамовите, „светите” места, достоверно може да се твърди, че новата църква на Девин е на мястото на старата, средновековната. И тъй като никога църквата не е била далече от самото селище, то и средновековното селище на Девин трябва да се намирало там, където е и днешното.

И най-сетне, любопитно е да се спомене още една подробност: намереният в некропола гробен инвентар е твърде изпилен, а също така изкусно изработен и изящен, което означава, че в селището е съществувала една заможна класа, една знатна прослойка, може би разполагаща с богатство и с власт.

Кои са били тези хора? С какво са се занимавали, какви събития са преживели? Бъдещи разкопки може би ще хвърлят ювече светлина и върху тези въпроси. Засега за средновековната съдба на селището повече не знаем, като изключим преданията за тревожните и мътни времена на

Гробища: Каурското гробе на левия речен бряг, два километра западно от града (където са сега оборите на ТКЗС). Под това име е известна тая местност от стари времена, разкопавани са и гробове, но най-новата, последната находка е открита през 1959 година, когато се е подравнявало мястото за строеж на обор. Скелетите били открити пет метра под поройните наноси, заедно с отрошки от кадилници и парчета от глинени „чирепи”.

За Каурското гробе ми разказа и девинският жител Арнаудов. Неговата баба, която умряла през „Стамболийско време” на 110 години (родена е значи през 1810 година), разправяла на внук си, че като млада често минавала покрай Каурското гробе и е виждала неизгнили още кръстове. Неотдавна при ровене там са намерени останките на женски гроб, гривна и две изящно изработени металически обеци.

Каурско гробе имало и на Забрал. Георги Радков е намирал там гробни плочи, парчета от кадилници и кости — възможно е това да са кокалите на „разкръстаните” попове и първенци, за които се говори в местното предание.

Черковни следи: На километър от Каурското гробе край Девин, нагоре по течението на реката се намира местността Селище или още Старо селище. Това е заветно място в подножието на гребенецките скали, обърнато към юг, защитено от реката и съседните гористи стръмнини. Реката е давала риба на неговите жители, карала е водениците им, прала е кожусите им, а планината ги е скривала от ветрове и врагове. Сега от Старо селище са останали само затлачените от реката гробища, за които стана вече дума, и двата християнски параклиса: „Богородичен връх” и „Светигьоргината чука”.

„Богородичен връх” е наподобяваща кучешки зъб варовита канара, на която и сега личат следи от хоросанен зид. В процепа на същата канара през 1934 година едно широколъшко овчарче намерило завито в прогнила кожа сребърно кандило, което занесло на тогавашния поп Головченко и се е съхранявало доскоро в девинската черква. Тая любопитна находка говори, че внезапната разруха, която сполетява черквицата на върха, не ще да е била съвсем отдавна, щом кандилцето е било дотолкова здраво, че с него е кадил и поп Головченко.

Следи от черква има и на Станилово бърдо, а също тъй и в съседната на Девин местност Рáвне, където се намира развалината на обширна сграда, наричана „Вертоград”. Съществува предание, че това е развалина на манастир, съборен, когато минала оттук мохамеданската вихрушка. Манастирът бил много хубав и богат и негови били както нивите, тъй и ливадите на тая хубаво закътана и плодородна местност. Всичко туй било ограбено, опожарено и съборено, та и сега се забелязвало как мравките изнасят изпод земята просени зърна от затрупаните манастирски складове.

Върху руините на стара християнска черква е застроена и новата черква на Девин.

Имена — незаличени дири от християнското минало на Девин са наименованията на местностите: Калугера — по левия бряг на Въча, южно от Забрал, малкото връхче, съседно на ДевинПопа, Попин вир на Дамладере, Попова бача, Клисе кидик, Кръста, Разкръст на Забрал и много други.

Такива имена изобилствуват и в съседните на Девин българомохамедански селища: В Беден — Малката черква, Голямата черква, Манастиря, Корстница; в Лясково — Попова ливада и Черковище; в Доспат — Попов дол, Черковата; в Брезе — местността Черковина, Света Елена, Тодорово, Павлово и други. В това същото село неотдавна бе открито християнско гробище, разположено на едно пространство от 150/40 метра, където са открити погребаните по християнски начин мъртъвци.

Имена — незаличени от вихъра на „турченето” дири са и наименованията на всичките около Девин местности. От 112 наименования на местности около Девин, публикувани и книжка 8—9 от Известия на Етнографския музей в София през 1929 година, като изключим наименованията на юрушките пасбища, — само четири са турски: Бекирица, Кесимова бърчина, Клисегидик и Панаиргидик.

Ето и най-старите, свързани с поминъка на девинските жители наименования:

Със скотовъдството: Плáдни връх, Крастава бача, Мандрала, Козарките, Кърки́вото козило;

Със земеделието: Прóсището, Пшеничен връх, Ябълково, Орехково, Черешката, Круша, Борово нивище, Лозето.

С лова: Зайчарски камък;

С горите: Храстово, Елюво, Усои, Букачево било, Ракитово, Погорец (Подгорец), Габровица и др.

С добиването на катран: Катранището.

Има местност Рудно, която ни говори за рударство. Има и архаични наименования като Дедетски връх (над Гребенец), който е спомен навярно от някакъв богомилски дедец, намерил убежище в лесистия чукар над Девин.

Има и загадъчни наименования на местности, чието значение се губи някъде в мъгливото ни минало: Дуáна, Ви́сек, Кóмен, Озеп, Мàгюрка, Караджови бърчини, Русински връх, Бабин чучур, Стоянова присокя, Лилово, Цанково дере, Блещеник, Белец, Балиевата пещера, Гаев зáпор, Ернéзов кàмен, Пендевото, Пеевото, Прокỳпово, Пỳлевица, Петришево, Радин гроб, Тодорково, Тричков сланик, Тилин дол, Баните, Бърдото, Вадата, Езерото, Èлница, Забрал, Калевище, Кьоскево, Кривото, Кокеви къщи, Бъчвище, Малък камен, Минзувáрно, Мъртви́ца, Отвъде, Ойнето, Почивàло, Пилето, Парáта, Пóртата, Преполянки, Патлейно, Пóдлъг, Шарена чешма, Студена вода, Струилица, Сáковица, Сéмак, Устóво, Хýмата и още много, много все чисто български имена.


[1] В своето повествование за персийското царство бащата на историята, Херодот, споменава, че когато Ксеркс минал с войските си по южните склонове на Родопа през 480 година пр. н. ера, камилският обоз бил нападнат от лъвове. „В тия местности има много лъвове — добавя Херодот във връзка с тая кървава случка — и диви бикове, чиито преголеми рога се продават на гърците. . .”

[2] Известия на Археологическия институт при БАН, 1928/29 година.

[3] Известия на Географското дружество, год. I, стр. 262—263.

[4] Виж вестник „Устрем” от 26. IX. 1963 г. — „Нови данни за историята на Девин” от М. Хаджииванова, уредник в Окръжния музей — Смолян.