Етикети

, , , , , ,

Повече от три десетилетия д-р Анастас Саламбашев обогатява българ­ската наука с ценни езиковедчески изследвания. Роден и израснал в Родопи­те, той проявява предпочитания към родопските говори, а задълбочените му проучвания в областта на топонимията (наука за местните имена) хвърлят светлина върху историята на родната му планина. Тези дни д-р Саламбашев навършва 65 години (1976 г – бел. моя). Това е повод да му по­желаем здраве и сили, за да изведе докрай своите изследвания.

По своята структура и смислово значение местните имена от Смолянско и Маданско представят пъ­стра картина. При тяхната класификация различаваме три главни гру­пи:

  1. Физиографски имена. Те отразяват вида и формата на терена, размера на местността или на обект в нея, положение към слънцето, вида и свойствата на почвата, връзка с ра­стителността, връзка с животни и обиталищата им, отношение на ме­стността към други обекти и др.
  2. Културно-исторически имена. В тази група е отразена дейността на човека в природата – земеделие, скотовъдство, поселищни форми и строежи, пътища и съоб­щения, гробове и гробища, археоло­гически обекти и исторически съби­тия, религиозни представи и поверия и др.
  3. Притежателни имена. Те са най-многобройни и дават предста­ва за частнособственическите позем­лени отношения в близкото и по-да­лечно минало.

От физиографските имена тук ще разгледаме само такива местни названия, които отразяват географски термини. Те разкриват цялото богатство на народната географска терми­нология и свидетелствуват за тънката наблюдателност на народа при опре­деляне особеностите на различните земни форми, говорят за словотворческите способности на родопчанина.

Поради ограничения размер на статията ни, тук ще разгледаме подробно самите нарицателни, а от два­та района (Смолянско и Маданско) ще посочваме само най-характерните местни названия.

БАД, БАДЕЛ – изчезнало нарица­телно – „остра чукара“: Баделът Хабадйето.

БАИР – „горист хълм, гора“: Байрет, Баиря.

БАЛКАН – „гориста рътлина“: Хайтовски балкан, Билиски балкан.

БОАЗ – изч. нариц. – „проход, дефиле, устие“: Боязът.

БРЯГ – „скалиста отвесна стръм­нина“: Брего, Брегот, Вър брега, Брегос.

БУРУН – „рът, рътлина“: Борунан, Будюски, Деве, Кавгалъ, Кара, Кадън бурун.

БЪРДО – „продълговата рътли­на“: Бордо, Бордовото, Бордата, Забърдо.

БЪРЦЕ – „малка рътлина“: Борцето, Борцата, Заборцено, Борцено, Бърцато.

БЪРЧИНА – „хълм, бърдо, рът­лина“: Барчината, Зад барчина, За- барчината.

БЪРЧИ ЩЕ – „голяма бърчина“: Барчица, Бърчица, Бърчището.

ВАЛТА – „плодородна крайречна равнина, която се полива естествено; равно, топло, запазено от ветровете, обилно напоявано място“: Валтата, Калфаската валта Маджарската валта.

ВРЪХ, ВРЪХ – Вархо, Чорния ворх, Капинев ворх, Малкият ворх, Върхът.

ВЪБЕЛ, изч. нариц. – „старо на­звание на извор или чешма, малка падинка, гънка в склон“: Вобеля, Вомбеля, Обеля, Въбелът, Въбела.

ВЪПА – изч. нарич. – „вопа – вдълбнато място, котловина“ от стб. ВЪПА или ВЪПА[1]: Вопето, Вопите, Въпата, Вопката, Въпките.

ВЪРЛАК – „стръмнина“: Върлава, Върлакът.

ГЕДИК – „теснина; проход“: Гиджицко, Гедикес, Гедикет, Гидикя, Гедиквуту.

ГЛАДИНА – изч. нариц. „гладко място“: Глатицата, Гладина.

ГОРА – изч. нариц. „планина“: Гората, Балицка гора, Прогорат.

ГРЕБЕН – „заострено неравно пла­нинско било“: Гребенет, Гребеньон, Гребени, Симичицкия гребен. Гребенар, Гребенатско.

ДАГ – изч. нариц. „планина“; Алада.

ДЕЛЬМЯ – изч .нариц. „вдлъбна­тина“: Дельмята.

ДОЛ – от това нарицателно има над 150 местни названия.

ДОЛЧИНКА – Долчина, Долчината, Долчиии. Дольчинката.

ДУПКА – Дупка, Дупката, Дуп­ките н много двучленни.

ДУПНИК – изч. нариц., архаично прилагателно: Дупникът.

ДЮЗ – „равнина, равнишкл“: Дюзен. Дюзет, Дюзя, Дюзлюка.

ДУБРАВА – „хлътнатина и усой­но място, покрито с гора“: Дубравата.

ДЮЗЕНЛИК – „равнина, равнишка“: Дюзенлик, Дюзенлнкет.

ДЯЛ – изч. нариц. „хълм, рид“: Делето.

ЗАСЕКА – изч. нариц. „място, където се засичат две реки“; значи още и „сечище“: Засека, Засеката, Засеквица.

КЕДИ К – виж по-горе дублетна форма г е д и к – „теснина, проход“: Кедикя, Кедикен, Кеднкет и в 18 двучленни имена.

КЛИСУРА – изч. нариц., от гръ­цко клисура „теснина, затворено място“: Клисурата, Клисура (от първо­начално Клисура).

КОМ – изч. нариц., „връх“: Ком, Комат, Комска барчина, Комска река.

КУКУЛ – „остра чукара“; „малка купчина във вид на конус“: Кукалйето, Кукаля, Кукалят, Куколет, Кукудол, Кукулясково, Кукулъчек.

КУКЕР – изч. нариц. „ чукара“: Кукеря.

КУПЕН – „заострен връх“:  Ку­пен, Купан, Купимте.

ЛОЧКА – „трапчинка“: Лочката, Лочка.

ЛЪГ – изч. нариц. „малка гора“: Лаговете, Лагон, Лагот, Лагът, Лъжища.

ЛЪКА – „Крайречна равнина“: Лока, Лоната, Локите, и над 100 двучленни.

ЛОТИНА[2] – „стръмнина“: Лютинота.

МОГИЛКА – „куповиден връх“: Могилката, Могилето, Могилката, Могилйето и др.

МЕЖДУРЕК – изч. нариц. „меж­ду речие“: Между речките.

ОКУШ – „стръмнина, стръмна пъ­тека“: Окушет, Окуша, Акушет, Укуша.

ОСТРОГ – „висока остра чукара“: Острогън, Вастрок, Строган, Буяиов острог.

ПАДИНА – „хлътнатииа между две бърда“: Падина, Падината, Падинйе, Падинките, Падинчето и в над 170 двучленни имена.

ПАДУШКА – „вдлъбнатина, нис­ко място“, Падушката.

ПАЗЛАК – „камениста рътлина, прошарена с храсти“; Пазлака, Патачина. Пазлаико, Пазлапите, Паз­лачка.

ПАРАДЖИК – „гола камениста рътлина“: Паражикът, Паражик, Паражците.

ПЕЩЕРА – Пещера, Пещерога, Пещерете, Пещсрйето, Пещуре.

ПЛАНИНА — „тревиста равнина, която не се коси; високопланинско пасище“: Планината, Планинота, Планнота.

ПОЛЯНА – „тревиста равнина, която не се коси, пасище“: Поляната Поляне, Полянето, Поленето, Полсннето.

ПОТОК – слабо наклонена плодо­родна равнина, която се полива“: Поток, Потока, Потак, Потака, Потакйе, Потаците.

ПОТОЧЕ – „малък поток“:   Потачйето, Поточето, Поточйе.

ПРЕВАЛ – „седловина“: Прева­ла, Превалата, Превал, Превалана.

ПРЕВАЛКА — „малък превал“: Превалка.

ПРЕДЕЛ — изч. нариц. „вододел­но било“: Пределята.

ПРЕСЛОП, ПРЕСЛАП — изч. на­риц. „седловина“: Преслола (14), Преслопите, Преслапйето, Преслупан и в над 50 други едночленни и двучленни.

ПРИПОР – изч. нариц. „стръмно място на припек“: Припора, Припор, Припарът.

ПРИСОЙКА – „слънчев склон**: Присойка, Присойката, Присоя, При- соето и др.

РАВНИНА – Равнино, Равнинота, Равиинона.

РАВНИЧКА – „малка равнина“: Равничка, Равничката, Равничкото.

РАВНИЩЕ – това име носят над сто местности в двата района.

РАЗБЪРЦЕ – изч. нариц. „раздвое­но бърце“: Разбърца, Разбърцато, Разбърце.

РАЗКОЛ – изч. нариц. „седлови­на, разклон, кръстопът“:         Разкола,

Расколат.

РАСПАД – изч. нариц. „стръмни­на, която пада на различни страни“: Распадак, Распадът, Распъдет, Распадйе, Распада.

РАСПАДИНА – изч. нариц. „раз­двоена падина“: Распадинйе.

РАСПЪТ – изч. нариц. „разклон на пътища, кръстопът“: Распотя, Распотян.

РОВИНА – Ровино, Ровницата, Малки ровницн, Ровнище, Ровнишко.

РОГ – изч. нариц. „местност, при­лична на рог“; Зарган, Зарогът.

РОВИЩЕ — „ровина“:        Ровище, Ровището.

РОПА – „яма, трап“: Ролката, Ропата, Ропите.

РЪТ – изч. нариц. Рато, Ратог, Рътът, Белият рът.

РЪТИНА – изч. нариц. РАТИНА.

СКОК – „водопадче: тясно място, където се прескача река“: Скока, Скакон, Сакот, Скаковица.

СЛОЙ – „нива на каменист склон, където почвата се свлича от дъждовете, та става нужна да се наслоява нова пръст, докарана отдругале“: Слойето.

СПИЛА – „скалист, стръмен склон**: Спила га (14).

СРЕДОК – „средно място, ръг между два дола»: Средок (10), Средока (8), Дублетни форми иа сре­док – средол и средор.

СРЕДОЧЕ – „малък средок»: Средочека, Средочето, Средочено, Средоците.

СРЕДОРЕК – изч. нариц. „място между две реки“: Средореките (3)

СТЕНА, СТЯНА – „отвесна ска­листа стръмнина“: Стенота, Стеньота, Корвава стяна, Стенйе, Стенега, Станъта (3).

СТОКА – изч. нариц. „място, кьдето се сливат няколко рекички“: Стоката, Стоките, Стокине. Срв. със Стойките, Смолянско.

СТЪРМОЛ – „стръмнина“: Стърмонят.

СЪРТ – „голо било на хълм“: Сър мандра, Сорцкото, Сърцко.

СТРАНА, СТРАНО – „склон, скат“: Странето, Странона, Странота.

ТЕПЕ – „хълм, заоблена чукара“: Тюлю тепе, Чил тепе, Памаклъ тепе.

ТЕПЕЛЕК – изч. нариц. „чукара“: Тепелека.

ТЕСНИНА – Теснинота ,умал. Тесница.

ТРАП – „урва“: Трапа, Трапат, Трапето, Трапо, Трапът, Трапон.

ТУМБА – „издутина на било“: Тум­бата (5). Умал. Тумбиците.

УВЕС – „отвесна стръмнина, уви­снало място“: Увеса, Увесът, Уесът, Увиса.

УПОР, УПЪР – изч. нариц. „стръ­мнина“; в говора означава още „отсрещен склон“: Упорат, Упьра, Упъря, Упарън.

УРВА – Урва, Урвата (5), Уровата, Уровското, Салихаговага урва.

УСАД – „хлътнатнна; стръмно мя­сто, чиято почва често се свлича“: Усада, Уседището, Усодналото, Уса- дан, Хусадата.

УСИП – „стръмна рови на“: Усипа, Усилието, Усипът.

УСОИКА – „сенчест склон“: Усой­на (4), Усойната (18), Асойката и др.

УЩИЛНИК – от ущеле „дълбок дол, проход, клисура, дефиле“: Ущильник.

ХЛОПКА – „вдлъбнатина“; Хлоп­ката, Хлопките.

ХРАЛУПА – Хралупата, Хралу­па (2).

ХРАХОР – „нездраво място с ку­хини и натрошен каменак“: Храхоран.

ЧАЛ – „гола могила“: Саида чалъ (от пръв. Саид ага чалъ).

ЧАТАЛ — „устие, образувано ог сливането на два дола“: Чатала (3).

ЧЕПЕЛ — „горски гъсталак“: Че- пелжик, Чепелжика.

ЧУКА – „стърчаща     височина“: Чука, Чуката (21) и и още 145 двучленни.

ЧУКАР – „безлесно стръмно мя­сто“: Чукаре, Чукарен, Чукаре и 34 двучл.

ЧУЧ, умал. ЧУЧКА – „характер­на изпъкнатина върху било или превал“: Чуча, Чучен, Чучката, Чучайката.

ЯМА – „пропаст“: Ямата, Йемата, Иемйе, Йемино.

ЯР – „голяма стръмнина“: Ярат, Ярето (4), Яроветс, Ярот (5), Сели­те яровс.

От прегледа на горните нарицател­ни и възникналите от тях местни наз­вания стигаме до следните изводи:

Удивителен е преди всичко фак­тът, че словотворческого въображе­ние на родопчанина през миналите векове се е развихрило до такава степен, че той е употребил 110 гео­графски термини за определяне особе­ностите на различни земни форми. Това е рядък случай в българската топонимия.

От многобройни наши и чужди проучвания е установено, че топонимите (местните имена) са най-консервативните словни елементи, а име­нуването на местности е непрекъсна­та и спонтанна практика на народа. Поради това с точност не може да се посочи кои имена кога са възникна­ли.

Оттук изброените 110 нарицателни 90 са български, в това число 28 ста­ринни, изчезнали от активная речник на населението географски термини като: бадел, въбел, въпа, гладина, дельма, дупник, дял, засека, ком, лъг, междурек, предел, преслоп, припор, разбърце, распад, роспадина, распът, рог, рът, рътина, средорек, стока, упор и др. Старинността на тези нарица­телни ни дава основание да приемем, че те са възникнали още в среднобългарска епоха, т. е. далеч преди масовото помохамеданчване в Родопите.

Като се има пред вид фактът, че 82 на сто от въпросните нарицателни са български, става очевидно, че в ония тъмни времена на турска робия и асимилаторски стремежи, насила натрапената мохамеданска вяра на част от родопското население не е повлияла върху топонимичната система, защото турският език е бил, непонятен за населението. Това жилаво славянско племе е продължило да говори родния си български език. Голямата устойчивост на родната реч се е превърнала в твърди­на, в която са се разбили всички домогвания на поробителя.

За езиковедите представляват ин­терес не само изчезналите старинни нарицателни, ценни за историята на нашия език, но и редките диалектни имена като върлак, кукул, лютина, острог, падушка, поток, ропа, скок, средок, стърмол, усад. хлопка, храхор и др.

От турски заемки, влезли трайно в народния говор, са нарицателните: баир, балкан, боаз, бурун, гедик, кедик, дюз, дюзлюк, тепе, тепелик, хендек (хандак), четал, яма. Специфично турски са: даг, окуш, сърт, чал.

Въпреки многовековното ни съсед­ство с Гърция гръцкият език е представен само с две нарицателни: кли­сура и смила.

д-р Анастас САЛАМБАШЕВ


Извор: сп. Родопи, 1976, кн. 2, с. 35-37.


[1] Така е напечатано в оригинала. Бел. моя.

[2] Виж предната бележка. Може би ЛЮТИНА. Бел моя.

Advertisements