Етикети

, , , , , ,

Географските имена или топонимите се създават най-често от лични имена или прякори на собственици на имоти или от понятие, изразяващо физико-географските дадености на местността (релеф, фауна). Поради обективни причини българските писмени източници за частно-собственическите отношения през вековете са крайно оскъдни. Повечето такива документи са били унищожени или отнесени в чужди архиви от враждебно настроени чужди, а и свои. Затова един от най-сигурните извори за собствените имена на българи от преди 10-11 века са топонимите. От тях като нематериално културно наследство, което не подлежи на манипулации можем да получим някаква по-пълна представа за популярните имена в една друга епоха.

Личното име Самоход прави изключение и е регистрирано в писмени източници от края на 10-и и началното на 11-и век. Самоход е бил един от болярите по времето на Роман и  кавкан по времето на цар Самуил в онези размирни години, малко преди срива на Първата българска държава през 1018 г. Самуил управлява до 6 октомври 1014 г, когато според преданието получил сърдечен удар при вида на ослепените си войници след битката при Беласица. Той е първият владетел от династията на Комитопулите със столица в западните части на България – Охрид, след като източните са били вече покорени от Василий II – императора на Източната римска империя (Византия).

В следващите няколко века нямаме сведения за подобно име. Чак през 14 век, по време на царете Иван Шишман, Иван Стефан и Иван Александър – когато територията и властта в България е силно фрагментирана пред надвисналата нова опасност в лицето на османлиите, се е запазило сведение за Теофил монах, със светско име Еньо Самоход, царски зограф, син на Тодор Самоход – боляр в царския двор. Емилиян Станев е обезсмъртил този представител на рода Самоходовци в романа си „Антихрист“.

Прехвърляме се напред още пет века до към 1860-1876 г., за да научим за Райко Самоход – хайдутин от Каменград (Панагюрище), потомък на Еньо-Теофил (Еню Самоход). Неговият брат Крайчо Самоходов пък е бил байрактар на Хвърковатата чета на Георги Бенковски, а в последствие и воевода на собствена дружина от 30-40 момци. Последните сведения получаваме от първа ръка чрез Захари Стоянов – автор на „Записки по българските въстания“ и участник в събитията от 1876 г.

Развитието насетне описва Христо Йонков в „Летопис на Панагюрския край“. Когато през 1877 година русите минават Дунава, Крайчо изпраща Тома Георгиев, бившият секретар на Бенковски, в щаба на руските войски в Плевен, като им предава плана на турските войски за укрепяването на Средногорието. А когато полкът на генерал Дандевил се насочва към Панагюрище, четата на Крайчо Самоходов превежда по тайните пътеки на Кьойдере част от конните казаци от сотнята на капитан Галперт. По поръчение на руското командване четата заема позиция в тила на турците, по хребета на връх Дяда, и обстрелва турските войски, движещи се по пътя за Пазарджик. Това заблуждава турците, че руси идват откъм изток и армията на Сюлейман паша се оттегля бързо от Панагюрище, без да опожари града и изколи населението.

Орисан с неспокоен дух и буен нрав, Крайчо Самоходов не се задържа на едно място след Освобождението. През 1879 година се включва в четата на Капитан Петко войвода и активно работи за обединението на България. По време на Съединението през 1885 година панагюрецът участва в боевете срещу сърбите при Сливница и Драгоман. А по време на Стамболовия режим е преследван и подложен на репресии заради русофилските си убеждения. Отнемат му дори пенсията.

Портрет на Крайчо Самоходов

Предполага се, че Крайчо Самоходов е роден около 1845 год. За времето си е един от образованите хора в Панагюрище. Завършва местното класно училище, научава гръцки и турски покрай пътуванията с баща си Стоян до Беломорието. Известно време е учител, работи и в конака.

След Освобождението, когато министърът на просветата Константин Иречек отива в Панагюрище, се среща с Крайчо Самоходов, който го придружава в пътуването му из България. След това Иречек го назначава за висш служител в Министерството на просветата, където се пенсионира.

Крайчо Самоходов не доживява 25-годишнината от Априлското въстание, защото умира през 1900 година. През 20-и век името се среща в Панагюрище (1917 г.), Пловдив, Костандово (Велинградско), Темелково (Пернишко). Според Стефан Илчев означава ‘който обича да ходи сам‘ от прякор Самоходеца (1969: 438).

Накрая в началото на 21 век чрез системата ЕСГРАОН откриваме, че името Самоход е още живо, при човек регистиран като Патьо Самоходов – може би наследник или роднина на Крайчо Самоходов.

Историята на името Самоход не приключва тук, защото има и един-единствен оцелял топоним. Това е заселката (махала) Самоходовци – дял от село Гложье, в района на Босилеград (днес в Сърбия) (Заимов 1967: 257).

От този вид лични имена е топонимът Самораница (Самохраница), Струмишко, който произлиза от лично име *Самохран и Самодаров кладенец при Врапча, даващ името *Самодар. Други подобни са Самобор, Самосуд, Самогошч (т.е Самогост) – срещани в Сърбия, Чехия, Полша в миналото. Поради наличие на тези имена с първа съставка само-, издигаме мнението, че не се касае за прякор, а за старинен именен модел, днес изчезнал и непонятен. Името Самоход се среща в три отдалечени една от други географски области, поради което е трудно да се приеме, че е прякор. Все пак не става дума за досаден прякор като Дългия, Дебелия и подобни. Семантиката (смисълът) на това име също е отдалечена твърде много от нас във времето, и едва ли се обяснява с някой ‘който обича да ходи сам’. Нашето мислене се подкрепя от лични имена като Брегоход, Наход и Радоход. Тук едва ли се касае за прякор ‘който ходи по брега’ или ‘който се радва  да ходи’, уподобявайки обяснението на Стефан Илчев. За жалост сведенията, с които разполагаме са малко за по-обосновано заключение.

Цяло чудо е да имаме сведения за особеното и рядко фамилно име Самоход от  около 11 века. Голяма рядкост е и едно име да бъде датирано поне приблизително. Още по-голяма рядкост е да имаме сведения за един род от края на Втората българска държава до днес.


Извори:

http://oshtepan.com/index.php/item/9530-да-си-спомним-за-крайчо-самоходов-–-байрактарят-на-хвърковатата-чета

http://www.desant.net/show-news/30011

Литература:

Заимов 1967 – Заимов, Йордан. Заселване на българските славяни на балканския полуостров. Проучване на жителските имена в българската топонимия, Сф., 1967.

Илчев 1969 – Илчев, Стефан. Речник на личните и фамилните имена у българите, София, 1969.