Етикети

, , , , , , ,

Географските названия на местности, планини, реки, гори, езера, селища и др. възникват в различни епохи и се изменят с времето по форма и съдържание в зависимост oт редица исторически явления – като миграция на населението, войни, културно-икономическо и езиково общуване с други народи. Затова днес топонимияга на която и да е област представлява пъстър букет от разнородна лексика. В нея са фиксирани миналите епохи и съдържанието й с в процес на постоянно развитие, съобразно историческата действителност.

Топономията в Средните Родопи не прави изключение от тези общовалидни закономерности. Основен елемент в топонимния спектър в тази част на планината е славянският. Количествено той превъзхожда многократно тюркския. Като показателен пример за съотношението помежду им можем да посочим резултатите ог проучванията на Анастас Саламбашев върху топонимията на Смолянския край: „От разгледаните 1300 местни имена само 75 едносложни и многосложни названия на местности са от турски нарицателни имена“[1].

Въпреки близостта на Средните Родопи до центъра на Османската империя и по-късното им освобождение (1912 г.) топонимията им е много бедна на турцизми и има най-силно изразен славянски характер.

Науката подрежда разноезичните наименования на местности в хоризонтални пластове. Като най-стар в исторически аспект се явява древно-тракийският топонимен хоризонт. Въпреки че по принцип той не се пренебрегва, досега не е работено много по издирването му в Родопите. Обикновено се задоволяваме с посочването на няколко образци като р. Арда, Ерма, Барголевица и др. Тракийската топонимия в Родопите се запазва по-дълго време незасегната от чуждо влияние[2]. Тя се съприкосновява със славянския език без посредичеството на романския, както това става там, където Рим успява да романизира траките. Все още има много топоними, които привеждаме под рубриката „От неизвестен произход“ и други, при които се задоволяваме с предположения за романска или гръцка основа. На практика се е получавало и така, че неразбираеми, заварени от славяните тракийски наименования, въз основа само на външни белези като фонетично сходство и др. се уподобяват на тези от славянския език и привидно изчезват. Такава е съдбата на голяма част от тракийската топонимия, когато с нахлуването на славянския език започва наелагването на най-мощния топонимен пласт – славянския. Това напластяване продължава от VII век до ден днешен, предизвикано от славянска реч, която оттогава не е преставала да звучи в тази планина.

Историческите източници говорят недвусмислено, че преди завладяване то на България от турците топонимията в Родопите е била предимно славянска[3]. Това потвърждават и византийските писатели от XII -XIV век. и уставът на Бачковския манастир и редица още епиграфски паметници.

В Средните Родопи никога не отсяда и не се установява трайно турски говорещо население, което да повлияе с езика си за турцизирането на топонимията. Турски колонисти проникват само в ниските подстъпи на Родопите откъм Гюмюрджинското и Пловдивското поле и в Източните Родопи по поречието на р. Арда. Трудните условия за живот във високите части на Родопите и опасностите, на които бил изложен там всеки неканен гост, са ги държали настрана.

Турската администрация и помохамединчването на част ог родопското население създават известна предпоставка за проникването на османотурска лексика в топонимията на Средните Родопи. При кампаниите по помохамеданчването[4] редом с налагането на новата религия ставало и заменяне на личните имена на помохамеданчените. Но наименованията на местностите остават почти непроменени. Те продължават да живеят в говора и фолклора на населението, защото никакви административни мерки не са в състояние да обхванат изцяло и изменят топонимията на един край, когато новопредлаганата лексика е чужда и непонятна за живия говор на местното население. Административните мерки обикновено засягат наименования на селища, области и други обекти, фигуриращи в държавните регистри, но цялото онова многообразие от местни имена, създавани от народа в продължение на векове, а някои и хилядолетия, остава незасегнато от мерките на администратора. Показателно в това отношение е обстоятелството, че около помохамеданчените села продължават да битуват не само славянски наименования, но дори и такива, чийто произход е пряко свързан с християнската терминология: Черковното, Чорквата. Манастират, Корста, Попува нива и др.

Във високите части на Родопите се натъкваме на едно на пръв поглед противоречиво явление. В края на буковия, в боровия и еловия пояс и по нагоре, т. е. над 900 м. н. в., започват да се срещат наименования на „планини“, върхове и пасища от тюркски произход. Наличието на тюркска топонимия във високите части на Родопите се обяснява с продължителното ползуване на високопланинските пасища от юруците. Юруците са огузо-гюркменски, номадски племена, които пребивават известно време в Мала Азия. След завладяването на Балканския полуостров турските султани започват да прехвърлят там тези занимаващи се главно със скотовъдство и овцевъдство номади.

Броят на прехвърлените от Анадола в Румелия юруци се изчислява на около 200 000[5]. Те не остават компактно на едно място, а се разпръскват по целия Балкански полуостров. Северно от Родопите, в полето край Пловдив, се оформят два юрушки зиамед бейлика (административни единици); Актуг и Октав[6]. В Гюмюрджинското и Енидженското поле oтсядат юруците от 78 оджак, а в предпланините на Западните Родопи, в Драмсно, Серско и Солунско юруците от 79-ия оджак[7]. Установилите се по Беломорието юруци развиват интензивно овцевъдство и скотовъдство. Лятно време те изкарват многобройните си стада високо в Родопите, за владеенето на чиито високопланински пасища те били снабдени от султана с „тапии“, а есента ги спускат отново за презимуване край топлото Бяло море, където се намирали и постоянните им жилища. По родопските пасища те построяват летни колиби и други леки стопански постройки, мандри и огради за добитъка. Юруците-пастири не се оказват религиозни фанатици. Напротив, при кампаниите по помохамеданчването много християни се спасяват благодарение на тях. Избягалите високо в планината българи намират прибежище при юруците. Те ги приемат като помощници в мандрите, като добри занаятчии и пастири на стадата им.

Жените вършат редица домакински работи, обработват вълната, тъкат платове и шият дрехи. Когато наесен юруците се прибират в Беломорието за презимуване, българите се грижат за опазването на имота и постройките им. Това съжителствуване се оказва изгодно за двете страни. Българите намират закрила и относителна свобода на вероизповеданието, а юруците необходимата работна ръка. Юруците отстъпват на избягалите при тях българи места за построяване на жилища. Така възникват много нови селища, някои от които след окончателното оттегляне на юруците от Родопите се преместват на нови землища с по-благоприятни природни условия. На юрушки землища са възникнали селата: Чепеларе, Пашмаклъ (дн. Смолян), Вълчево, Карлуково и др[8].

Българите, заселили се около юрушките колиби, усвояват наименованията на местностите в новите землища от своите домакини. Така в говора им проникват тюркски топоними, а също така и редица думи, свързани с бита и овчарския поминък.

В XVIII век юруците започват постепенно да изоставят номадския начин на живот. Те се установяват окончателно по Беломорието и се отдават на земеделие. Голяма част от стадата си те поверяват на родопските пастири, които след време ги изкупуват. Юруците разпродават и летните си пасища, след което скъсват окончателно с Родопите. Причините за това са разнообразни, най-вече икономически: обедняване, влошаване на пазара, а също така и зачестилите кърджалийски размирици, които затрудняват свободното им придвижване от Беломорието до родопските пасища и обратно.

Тяхното периодично придвижване към високите части на Родопите продължило повече от два века, след което само тюркската топонимия остава да напомня за някогашните пастири. В Родопите и околностите са запазени редица топоними-етноними като: Юручка махала, Юрушка грамада, Юрушка река, Юрушки гробища, Юрушки друм, Юрушки кладенец, Юрушки път, Юрушки соват, Юрушко градище, Юрушко зелени-ще, Юрушко кале и др[9].

В Родопите могат да се посочат следните наименования на „планини“, върхове и пасища ог тюркски произход, запазени до началото на нашия век, а някои и до ден днешен: Карабалкан, Хаджиица, Буклуджа, Коджаоашица, Татарица, Чюфджиица, Ада-борун, Карачелеоиица, Вакъфд Калфсница, Окманица, Топуклийско, Мешер-кедик, Беговица, Турсуница, Сафетаговица, Шабаница, Чаирето, Фатмак, Ахчиица, Куру-борун, Каурчан, Тереклиица, Кавгалията, Джеплетайляси, Карамехмедско, Енихан-тепе, Кара Колас, Имаретско, Сарп-борун, Ахматица, Сулатско, Хаидарица, Чокуркьоиска, Янузаля, Балаба на, Калъч-борун, Ибриджик, Ала-борун, Хазмачовица, Пирилик, Кузу-ятак, Картол, Каранджалък, Сюлменица, Мурсалица, Одабашица, Мюлк тепе, Каин-борун; Караманджа, Еше-кулак, Мусаятак, Улуяиля, Кушлар, Елидже, Сарпика, Караахмат, Саръ-яр, Карлък, Богаздаг, Персенк, Казалджиица, Аичал и др[10].

В. Дечов, проследявайки развитието на овчарствою в Родопите[11], дава интересни данни за него от чисто стопанско естество. От тях обаче можем да направим някои важни изводи относно механизма на проникване то на тюркската топонимия във високите части на Родопите. Установяваме, че много тюркски наименования на местности са съвсем механично пренасяне на името на бивш собственик на имота или на наименованието на селището, където е постоянното му местожилище, върху самия имот:

БУКЛУДЖА: – „Преди 150 години (Дечов пише статията в 1903 г.) купена от юруци, които се заселили в с. Боклуккьой – Гюмюрджинско“.

КОДЖАБАШИЦА – „Тая планина я купил Калин кехая от един юрук, наречен Коджабаш“.

ТАТАРИЦА – „Преди 130 години купил я Калин кехая от един юрук, наречен Татарюрук“.

ЧУФДЖИИЦА – „Купена от юруци, заселени в гюмюрджинското село Чуфаджилар“.

КАЛФЕНИЦА-АРСЛАН БЕЙ АЙЛЕСИ – „Купена преди 180 години от юрука Арслан бей, заселен в с. Калфа кьой – Гюмюрджинско“.

ОКМАНИЦА – „Купена от юруци, заселени в с. Окманлий – Гюмюрджинско“.

 Голяма част от землището на село (днес град) Чепеларе също било владение на юруци, заселени в село Чапели.

Повечето чепеларски планини са получили тюркските си наименования по този начин. За съжаление Дечов не прави подобна изчерпателна характеристика за всички части на Родопите, но съвсем естествено е, че това явление е било повсеместно.

Механичното пренасяне на собствените имена върху топонимията на основата на частнособственическото владеене на земята показва колко кратък период на битуване имат голяма част от тюркските наименования на местности, планини и върхове на Родопите и поставя под съмнение много „легенди“ за завладяването им от турците н редица „етимологически от крития“, които се базират само на топонимията.

Гьокбилгин посочва като типични юрушки следните собствени имена от огузо-тюркменски произход: Калъч, Атманджа, Салтук, Доган, Артук, Дурсун, Арслан, Токдамъш, Курт и др[12]. В този си вид или в съчетания някои от тях откриваме в горепосочените тюркски топоними от Родопите. Често юрушки собствени имена като Калъч, Доган, и др. в османотурския език са нарицателни имена с определено значение, което често и подвежда. Това трябва да се има също предвид, когато се подработва топонимията на този край с цел да се открият в нея потвърждения за исторически събития и явления.

Наименованията Вакъфа и Имаретско са взети от терминологията за владеене на земята в Османската империя.

Кавгалията, Чаирето, както и наименования на местности като Хамбара, Гьола, Дерьота, Кальота, Къшлите, Курията, Чифликът и др. са възникнали наистина от съществителни нарицателни от тюркски произход, но това не ни дава основание да обясняваме наличието им с пряко заимствуване от турскоезиково население в Родопите, защото това са турцизми, които са били общоупотребяеми в миналото в българския език[13] и равностойни на останалата му лексика.

Основен извод, който може да се направи при проследяването на проникването на тюркската топонимия във високите пояси на Родопите е, че тя не е белег на турска колонизация. Нейни главни носители са идващите ежегодно в продължение на около два века пастири-номади, отличаващи се по бит и език от османските турци. Споменатият механизъм на превръщане името на собственика на имота в топоним, лишава голяма част от тюркската топонимия в този край от здрава традиция, а липсата на турски говорещо население е причината за нейното постепенно изменяне и нагласа към говоримия език, първи симптоми на което са прибавените славянски наставки –ица (Ахматица), –ска (Чокуркьойска), –ско (Топуклийско), –ята (Кавгалията), вместо –даг, –балкан, –айлеси, –лък.


Автор: Стоян РАЙЧЕВСКИ

Извор: сп. Родопи, 1976, кн. 9, с. 35-6.


БЕЛЕЖКИ

[1] Атанас Саламбашев, „Топонимни успоредици от Смолянско“, Родопски сборник, том II, стр. 419.

[2] В. Заимова, „Нашествия и етнически промени на Балканите“, 1966 г. стр. 74.

[3] Ив. Дуйчев, „Българската принадлежност на родопското население преди падането му под турско иго“ – сб. Из миналото на българите мо хамедани в Родопите, 1958 г., стр. 39.

[4] П. Петров, „Съдбоносни векове за българската народност“, 1975 гч стр. 175-208.

[5] Д. Е. Еремеев, Зтногенез турок“, Москва, 1971 г. cтp. 141.

[6] Пак там, стр. 139.

[7] В. Мутафчиева, „Турският феодализъм и положение ю на родопското население през първите векове на чуждото иго“, сб. Из миналото., cтp. 62.

[8] Пак там, стр. 63.

[9] П. Делирадев, „Принос към историческата гeoграфия на Тракия том II, 1953 г., стр. 82, 125, 141, 142, 160, 201, 202. 225, 254, 256, 257; К. Иречек, „Пътувания по България“ 1974 г., стр. 464.

[10] В. Дечов „Овцевъдството в Средните Родопи“, Родопски напредък, 1903 г., кн. I., стр. 1-16, кн. II стр. 41-56, кн. 111, стр. 81-88, кн. IV. стр. 122-125; С. Н. Шишков, „Чокуркьой“, Р. напредък, год. II, кн. VII; И. И. С. „Чепеларе“, Р. напредък год. II, кн. V и VI.

[11] В. Дечов, Пос. съч., стр. 41-56.

[12] Д. Е. Еремеев, Пос. съч., стр. 93.

[13] „Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от XIX и XX век“, 1974 г.; Найден Геров „.Речникъ на българский язьiкъ“, 1695 год.