Етикети

, , , , , , , ,

Село Гьоврен, Девинско, е разположено в камениста местност на десния стръмен долинен склон на Триградската река[1], в Триградско-ягодинската карстова зона, която се характеризира с дълбоки проломи с отвесни стени, остри чукари, многобройни пещери (над 90), понори и ями[2]. Въпреки че в околността на селото не са правени археологически раз­копки, можем да твърдим, че Гьоврен е старо селище, основано преди османското нашествие. Основанията за това са следните.

Според преданието, запазено в селищата по горното течение на р. Въча, в естествените и изкуствени укрепления между селата Грохотно, Гьоврен, Ягодина и Триград се е разразила най-ожесточената битка на местните българи с османските завоеватели при тяхното проникване в този дял на Родопите, която започнала десет дни преди Димитровден и продължила две седмици. В тази битка бил смъртно ранен и водачът на въоръжените българи, легендарният Гордьо войвода, който наскоро след това починал от раните си в манастира „Св. Богородица.“[3] Като отхвърлим някои конкретни моменти и колоритни под­робности и свържем логично фактите, преданието заслужава сериозно внимание. В този дух са и основателните разсъждения на Цв. Георгиева, че преданията на местното родоп­ско население за съпротивата му в крепостни укрепени точки срещу азиатските нашественици в своята основа са верни[4]. Съвсем естествено е, че след падането на околните крепости (Девинската и Беденската) в ръцете на неприятеля местното българско население, което само е трябвало да организира защитата си от нападателите, ще ре опита да даде решителен бой в силно пре­сечения планински терен на споменатите села, удобен за укрепване и отбрана, като скрие децата, жените и старците в близките пещери. Също така достоверни изглеждат и спомените за упоритата съпротива, оказана на осман­ците в района на с. Гьоврен, където те по­несли големи загуби и надвили само поради численото си превъзходство[5]. Този момент от преданието на местните жители е приемлив, понеже селото се намира в труднодостъпна местност в подстъпите към Триградското, Буйновското и Мугленското ждрело, около които би трябвало да бъдат съсредоточени главните български сили. Казано на съвременен военен език, в района на Гьоврен е била изнесената напред първа отбранителна линия. Така че проломите, чуките и лъките в района са мес­тата, където са се разиграли действителни събития.

Решително трябва да се отхвърли мнението, че село Гьоврен е основано от османски вой­ници, оставени да пазят гроба на убития военачалник Ибрахим паша и построената в негова памет джамия, изказано от В. Дечов въз основа на местното предание[6]. Както вече бе посочено от наши османисти[7], споменатият Ибрахим паша не е могъл да участва в покоряването на Родопите, тъй като е живял много по-късно. Помохамеданчен грък, из­дигнал се благодарение на своите способности, той е бил съпруг на сестра на султан Сюлейман I (1521-1566) и велик везир в продължение на повече от десет години. От султана му били подарени обширни земи, които Ибрахим пре­обърнал на вакъф. По заповед на Сюлейман I бил убит на 15 март 1536 г. и погребан в дервишко теке в цариградския квартал Галата, като на гроба му дори не бил поставен знак. Следователно Ибрахим паша пито е бил роден по време на завладяването на Родопите от османците, нито с бил погребван в скалите над с. Гьоврен. След като времето и поводът за създаване на вакъфа били забравени, местното българско население започнало да смята Ибрахим за командир на османската войска, покорила съответните земи.

Според друго предание от съседното село Борино първите му жители били от Гьоврен, които се заселили за постоянно на мястото на днешното Борино, където закупили имоти от юруци, които се изселили. Чрез изкупуване на юрушките имоти селото увеличавало землището си[8]. Въпросът за миналото на Борино ще бъде разгледан на друго място, но можем да приемем, че преданието в някаква степен отразява действително тясната връзка между Гьоврен и Борино в миналото, защото в регистъра на населението от 1928 г. откриваме боринци, в чиито имена има съставката Гьоврен. Най-старият жител с такова име, записан в регистъра, е роден през 1866 г. Разбира се, това не означава, че около тази дата е започнало преселването на гьовренци, а [не – бел. ред.] много по-рано, понеже в регистъра са включени само жителите, които са били живи, когато той е бил съставен. Истинността на преданието се потвърждава и от обстоятелството, че до основаването на ТКЗС гьовренци са имали имоти дълбоко в землището на Борино до самото село. Преданията, записани в Гьоврен, Борино и Грохотно, също сочат, че Гьоврен е много старо селище[9].

Има и сведения, че село Гьоврен е изгаряно от османците поради непокорството на жителите си[10]. Това също говори против мнението, че селото е основано от османски войници. Опожаряването е станало или при завладяването на селото, или по-вероятно преданието пази спомена за насилственото налагане на исляма в края, както това се е случвало на много места в Родопската област, а и не само там. Може би на мястото на гьовренската черква е била построена джамията, изгоряла по време на Балканската война, която уж била издигната при завладяването на края. Бъдещите археологически проучвания трябва да дадат окончателен отговор на този въпрос. Следите от християнското минало на Гьоврен са живи и днес. Те са проучени частично и документирани от научната експедиция през 1974 г., организирана от Окръжния държави архив в Смолян[11].

Името на село Гьоврен е османотурско и разкриването на неговата етимология хвърля обилна светлина върху съдбата му по време на османското проникване тук. Това селищно име не произлиза от османотур. gök ’небе’ и veren, причастие от глагола vermek ’давам, отдавам, подавам’, или от възвратния глагол verinmek ‘отдавам се, поверявам се, предавам се‘, т. е. името значело ‘предаващ се на небето, оставящ се под волята на небето‘, каквото мнение е изказано[12], а добре се обяснява от османотур. gök ‘син‘ и перс.-тур. viran разрушен, разорен, опустошен’, перс.-тур. virane ‘развалини’. Това селищно име буквално значи ’сини развалини’ и цветовата характеристика вероятно се дължи на синия цвят на околните скали и камъни. Една друга турска дума ören ‘развалини’ допринася за дооформянето на звуковня облик на името.

Б. Дерибеев в своята книга за миналото на Източните Родопи подробно е разработил въпроса за съдбата на селищата и техните имена: по време на османското нашествие и след него. Той пише: „В тези кървави събития много от| селищата се превръщат в пепелища. < … > Известните в Средновековието градове и села са неузнаваеми. Това определение не е прибързано, защото още тогава селищата започват да се означават с думите „виран“, „йорен“ или „юрен“ като синоними на развалини, а забравените имена на разрушените крепости се отбелязват с „хисар“ или „асар“[13]. След| това той изрежда един дълъг списък от такива селищни имена в Източните Родопи и прилежащите покрайнини, като Тимур виран, Кара виран, Чукур виран, Буюк виран, Димитри вирани, Чукур юрен, Ак виран, (днес с. Аврен, Крумовградско), Ълъджа виран (днес квартал Лъджа на Ивайловград),; Ямур виран (днес с. Дъждино), Ески виран, Балджи виран (днес с. Меден бук) и много други, между които мезра и село Гьок виран (днес с. Звездел), чието име е тъждествено на старата форма, от които е получено и нашето Гьоврен. По време на османското владичество официалното име на селото е Гьок виран и в тази форма то се споменава от старите автори[14]. По-нататък Б. Дерибеев заключава: „Изброените селища в Източните Родопи, които със самото си име носят сведения за претърпените разрушения, едва ли включват всички опустошени села и градове в периода на османското нашествие. Ако вникнем по-дълбоко в този списък на разрушения, не може да не се отбележи, че това са всъщност развалини на селища и крепости, сред които живее част от оцелялото население. Турското име на селището не ни дава основание да мислим, че в разрушените села са се настанили тюркски колонисти. Регистрите на джизието показват, че докато имената на селищата са турцизирани населението в тях е останало християнско и българско“[15].

Абсолютно същият е случаят и с нашето село Гьоврен. Именно значението на османо-турското му име, поставено в кръга на толкова много подобни селищни имена, разгледани от Б. Дерибеев, е най-сигурното доказателства за разорението на селото от османската войска по време на битката на българското население с нея в Триградско-ягодинския район, а от това следва, че селото е съществувало преди османското нахлуване. Споменатото по-горе Аврен, село в Крумовградско, а такова има и във Варненско, произлиза от Ак виран и значи ’бели развалини’. Варненското село под форма Ак виран е отбелязано в османотурски документи от 1676 г.[16], а Ан. Примовски е обнародвал интересно предание за крумовградския му съименник, споменат в друг документ от 1687 г. със същото име Ак веран. Преданието въпреки историческите неточности обяснява правилно значението на името[17]. Трябва да се подчертае също така, че днешните звукови облици Гьоврен и Аврен са получени от съответните им османотурски имена на българска езикова почва в устата на жителите на тези села, а и на съседните селища.

Съществува и друго езиково доказателство, че Гьоврен е старо българско селище, което е имало и помни досега българското си име, което не би било възможно, ако мнението за основаването му от османци е вярно. При една писмена анкета между ученици от Гьоврен, направена след предварително поставена задача да се разпитат близки стари хора за името на селото, са получени и няколко отговора, че първоначалното му име е Каменица[18]. Верността на това сведение се подкрепя от следните съображения.

Географското име Каменица е добре засвидетелствано в българската топонимия. С него се назовават каменисти местности, върхове, чукари, могили и под., а също и реки, които текат в каменисти корита или влачат камъни, когато придойдат. Впоследствие такова първоначално местностно или речно име може да се пренесе върху селището, което се намира в местността или край реката. От печатани топонимични трудове и от други помагала са извлечени следните географски обекти, които носят името Кàменица/та/: историко-географска област на север от Осоговската планина; висок връх в Пирин; камениста нива край Неделинската река, източно от гр. Неделино в Смолянски окръг; каменна чука до гр. Панагюрище; каменна могила до с. Попинци, Панагюрско; широк валог при гр. Разлог, на дъното на който има натрупани много камъни; равнина при с. Кремен, Разложко; местност при гр. Банско; стръмен склон, покрит с камъни при с. Крамолин, Севлиевско; местност в областта Епир (Гърция); река, десен приток на Места; река в Каменския дял на Рила, десен приток на Рилската река; река в Предбалкана, десен приток на Вит; река в източната част на Дунавската равнина, приета за начало на Провадийската река; поток и ниви край с. Волак, Драмско (Гърция); река във Вардарска Македония, ляв приток на Брегалница; поток в Корчанско (Албания); река в областта Ахая (Гърция); село в областта Чепино в Родопите, днес квартал на гр. Велинград; село в Петричко; село в Пирдопско; село в Малешевско във Вардарска Македония (Югославия); село в Алексинско в Поморавието (Югославия); село в Нишко в Поморавието (Югославия); село в Шкодренско (Албания); село в Корчанско (Албания); село в областта Аркадия (Гърция)[19]. В сборника от български народни песни на братя Миладинови в няколко песни също се споменава географското име Каменица, където означава земя (страна), планина и село[20]. Без съмнение съществуват и други обекти, наречени Каменица, но и приведените примери са предостатъчни, за да се види широкото разпространение на топонима в днешните български земи и в областите, в които в миналото е живяло славянобългарско население. Интересуващото ни географско име е представено и в другите славянски езици[21].

Откъм строеж то е съвсем ясно – образувано е от основа камен- с топонимична наставка -ица. Старобългарското КАМЕНЬ ‘камък’, което лежи в тази словообразователна основа, засвидетелствано в класическите паметници (Зографско евангелие, Мариинско евангелие, Асеманиево евангелие, Синайски псалтир, Синайски требник, Клоцов сборник, Савина книга, Супрасълски сборник, Пражки листове), първоначално е форма за винителен падеж единствено число от по-старото (и пра-славянското) КАМЬI, което също е отразено в старобългарски паметници, като Зографско евангелие, Мариинско евангелие, Асеманиево евангелие, Супрасълски сборник[22].

Продуктивността на основата камен-, често разширена и с други наставки, личи и от такива местни имена, като Каменец – скалиста местност при Петров дол, Маданско; старото българско име на местността Кайлъка край Плевен; село в Плевенско; местност при с. Тепава, Ловешко; камениста местност и извори при селата Коевци, Крамолин и Драгиевци, Севлиевско; Каменливица – каменливи ниви при с. Стъргел, Пирдопско; Каменитица – връх в Пирин; циркус под този връх, пропастна пещера в този циркус; Каменьовица – камениста местност при с. Гоздьовица, Смолянско, и мн. др.[23]

Както се каза, с. Гьоврен се намира в труднодостъпна камениста и скалиста местност, която най-вероятно се е наричала Каменица, а по-късно селището е получило това име. Би могло да се предположи също, че изпървом това е името на селската река, а след това е било пренесено върху селото. По-важното е, че прадедите на днешните гьовренци са назовали селото си по най-характерния белег на мястото, където живеят. Не е изключено, че при помохамеданчването на селището то е било преместено на друго място пак в землището му, както е ставало това много често в Родопите в такива случаи, но това не променя нещата.

Закономерен е и следният въпрос. Щом толкова факти и съображения говорят, че Гьоврен е селище отпреди османското нашествие, при което то пази и днес старото си българско име, то по какъв начин е влязло в широка употреба османотурското му название. Това би могло да стане по административен път, но много по-вероятно е, че името е било наложено от юруците, които са имали своите летни колиби в района. Най-близо до истината е и предположението, че те са и дали това име на селото, защото много факти говорят, че юрушкото присъствие в този дял на Родопите е било много ранно, веднага след завладяването на края от османците и продължително време юруците са били единствените трайни представители на завоевателите и първи разпространители на исляма в този район. От тях остават и множество местни имена, които обаче не са успели да изтикат изконните български. Както се вижда от случая с Каменица, местното население пази много от старите географски имена, а другите могат да бъдат открити по научен път. Впрочем всички тези въпроси ще бъдат разгледани подробно на друго място.

И така село Гьоврен е старо селище, основано преди османското нахлуване в българските земи. Неговото старо българско название е Каменица, запазено през вековете от жителите му независимо от трагичните исторически превратности. Това налага историческата истина да бъде възстановена докрай и селото да възвърне истинското си име. В такъв случай и съседният Гьовренски рид би трябвало да бъде преименуван на Кàменишки рид.


Автор: Момчил ЧАЛЪКОВ

Извор: сп. Векове, 1988, г. 17, кн. 3, с. 55-58.


[1] Н. Минев, Цв. Михайлов, Ив. Вапцаров, Св. Кираджиев. Географски речник на България, С., 1980, с. 159.

[2] Д. Райчев. Триградско ждрело и Дяволско гърло, С., 1979; Д. Райчев, Г. Райчев. Ягодинският карстов район, С., 1983.

[3] В. Дечов. Миналото на Чепеларе, кн. първа, II изд., Пловдив, 1978, с. 33-34.

[4] Цв. Георгиева. Османското завоевание на Родопите. — Родопите в българската история, борник от статии в помощ на учителя. С., 974, с. 56—60.

[5] Материали от частично проучване на села¬ та Гьоврен, Грохотно и Борино. Обработила М. Манолова. — Архивист. Бюлетин за архив¬на теория и практика и краезнание, кн. 4, Смолян, 1974, с. 7—8.

[6] В. Дечов. Пое. съч., с. 34.

[7] Стр. Димитров. Демографски отношения и проникване на исляма в Западните Родопи и долината на Места през XV—XVII в. — Родопски сборник, Т. 1, С., БАН, 1965, с. 70; Същият, бел. 7 и 9 към В. Дечов. Пос. съч., с. 270—271; А. Маргос. За датата на построяването на джамията „Ибрахим паша“ и някои данни за историята на Разград. — „Музейно дело“, Разград, бр. 5,1 окт. 1974; Р. Стойков. Нови сведения за миналото на българските селища през XV и XVI в. — Ипр., 1959 кн 6, бел. 7.

[8] Преданието записах в Борино на 8 август 1977 г.

[9] Материали. . . , с. 5.

[10] Ив. Панайотов. К. Страшимиров. Родопи. Пътеводител, С., 1982, с. 41.

[11] Материали. . . , с. 17—20.

[12] Там, с. 7.

[13] Б. Дерибеев. Ахрида. Второ преработено и допълнено издание, Пловдив, 1986, с. 157.

[14] Б. Дерибеев. Огюст Викенел в Родопи¬те.—В: Родопски сборник,Т.5,С.,БАН, 1983, с. 249, 256; Lj. Miletic. Die Rhodopemundarten der Bulgarischen sprache, Wien, 1912, S. 20.

[15] Б. Дерибеев. Ахрида…, с. 158—160.

[16] Р. Стойков. Наименования на български селища в турски документи на Ориенталския отдел на Народната библиотека „В. Коларов“ от XV, XVI, XVII и XVIII век. — Народна библиотека „Васил Коларов“, Библиотеката при Софийския университет. Известия за 1959 г., Т. 1 (VII), С., 1961, с. 367.

[17] Ан. Примовски. Бит и култура на родоп¬ските българи. Материална култура, СбНУ, кн. LIV, С., БАН, 1973, с. 231.

[18] Материали. . . , с. 7.

[19] Й. Захариев. Каменица. Географско-етно¬графско изучване, СбНУ, кн. ХL, С., 1935; Д. Душков. Пирин. Туристически речник, С., 1972, с. 82—83; Г. Христов, Местните имена в Маданско, С., БАН, 1964, с. 208; Й. Заимов. Местните имена в Панагюрско, С., БАН, 1977, с. 110; Същият. Местните имена в Пирдопско, С., БАН, 1959, с. 178; К. Попов. Местните име¬на в Разложко, С., БАН, 1979, с. 115—116; Н. П. Ковачев, Местните названия от Севлиев¬ско, С., БАН, 1961, с. 198; П. Коледаров, Н. Мичев. Промените в имената и статута на селищата в България 1878—1972, С., 1973, с. 126; А. М. Селищев. Славянское население в Албании, С., 1931, с. 85, 208, 223; М. Vasmer. Die Slaven in Griechenland, Вегlin, 1941, S. 6, 135, 154, 217; Ж. Радучев, Рила. Географски речник, С., 1984, с. 115—116; Н. Мичев и др. Пос. съч., 236—237; Български етимологичен речник. Т. 2, С., БАН, 1979, с. 189.

[20] Български народни песни, собрани от братя Миладиновци, В Загреб, 1861, с. 207, 282, 324, песни № 143, 181, 206.

[21] Зтимологический словарь славянских язьiков, вьiп. 9, М., 1983, с. 130.

[22] Пропуснали сме тази бележка под линия – бел. ред.

[23] Пропуснали сме тази бележка под линия – бел. ред.