Етикети

, , , , , , ,

Отстои на 28 км северно от Враца с надморска височина 80 м. Разположено е по двата склона на широк дол с няколко големи извори, които образуват Гала̀тинска бара — ляв приток на реката Рибиньъ̀. Землището му се простира на площ от 34 344 дка. Граничи на изток с Девене и Осен, на юг — с Чирен и Криводол, на запад — с Баурено и Ракьово, и на север — с Лесура и Три кладенци. Районът му е изключително богат на исторически паметници. На височината Чуката се намират останките на праисторическо селище, съществувало в края на медно — каменната епоха (Николов, Б., 1962, Археология, кн. 4, с. 69; Георгиева, П. Материали от преходния период между камено-медната и бронзовата епоха в Северна България. Археология, 1987, кн. 1, с. 1–15). В местността Широко орниче е намерен един бронзов меч — микенски тип и няколко кухи бронзови брадви (Николов, Б., Галатин, Враца, 1969, с. 12–15). От желязната епоха са известни две тракийски селища и могилни некрополи, в които е открито тракийско въоръжение от желязо. Намерени са също и римски републикански сребърни монети. В югоизточната част на селото са разкрити развалините и основите на интересна римска вила рустика, в която е частично запазена многоцветна подова мозайка от края на III в. (Николов, Б., Криводол. Древни култури, 1984, с. 78–79). Едно голямо средновековно селище е съществувало в местността Страната — югозападно от селото. Намерените тук археологически находки го датират от времето на Първото Българско царство (Николов, Б., Галатин. Враца, 1969). Селище от времето на Второто Българско царство е съществувало на мястото, където сега е Галатин. Може да се предполага, че това селище е предшествало днешното със същото име. То е доста старинно и произлиза от личното име Га̀ло от гал — черен, възчерен, което е защитно име, противно на Бельо. Прибавена му е наставката -_тин_, както Мило -тин, Драгос -тин и пр. Така името на селото е записано и в османските документи от средата на XV в. до началото на XVIII в., където село Галатин е посочено като ленно владение (ИБИ, XIII, 265). В същия документ пише: „Село Галатин, тимар на Атмаджа Йеничер. Владее го и участва във военните походи. Село Горна Беловница, жителите му живеят в Галатин и Криводол, домакинства — 20, приход — 2625 акчета…“. Може да се предполага, че селото Горна Беловница е днешното село Горна Бела (след Освобождението Българска Бела или Бела Българска, в 1942 г. слято със с. Мало Бабино под ново име Бели извор). Село Галатин се споменава и в османски документ от 1618 г.: „Каза Враца, село Галатин — 16 домакинства, село Власатица — 15 домакинства, село Коритен — 22 домакинства…“ (НБ КМ, Ориент. отдел, Ф. 114, арх.ед. 399, лист I — а).

Стари родове в Галатин са: А̀новци (от този род са произлезли Еванчовци, Коларете и Нешовци, през смутното кърджалийско време и чумните епидемии те са живели временно над Пешова падина към Езерото, наблизо в м. Гамляко е било родовото им гробище. От Ановския род са изселени в с. Лесура, наричани там Въ̀цовци, и Фенерджѝйте — в гр. Орехово), Буба̀нинци — от тях са Ка̀тинци, Къ̀човци, Стръ̀жовци и Ту̀даровци/, Гѐнчовци — отдавна изчезнал род, и също Да̀човци, друг род са Дѝнковци /от тях са Попарковци и Миньовци, а Кръскьо Джакера е доведен у тях от с. Три кладенци. До 1900 г. Динковци са живели в центъра на с. Галатин, но дворът им е взет за училище и те доброволно се изместват откъм Баурене. От Попарковци има изселени в с. Бели брод и там се наричат със същото име. Родът Длъгинци е подновен с осиновен преселник от с. Баурене. От рода Га̀нчовци са Вѐлковци, а от Ка̀човци са Лева̀ците, и от Ка̀новци са Ва̀нкинци. Друг голям род са Дола̀пченете, които са едно с Боса̀ците, от които още в турско се изселили в селото Кушан, а след обезлюдяването на Кушан, се заселили в с. Громшин. Следващият род са За̀еците (от тях са произлезли Калѝцинци, Кожуа̀рете, Коприва̀рците, Кра̀вляците и Нѝковци. У рода Заеците има доведени от с. Лиляче); Ка̀менчовци (от тях са Дрътлѝйте, Йо̀шовци и Ушля̀ците), Кова̀чете (от тях са Гѐшовци, Гла̀вчовци, Въ̀лчовци, Серда̀рете и Та̀нкинци), Кѝрковци (от тях са Даракчѝйте, Катерѝнкинци и Су̀льовци), от Ко̀новската влъка са произлезли: Къ̀товци, Лѝшковци, Муя̀ците, Пѐловци и Пураците, а у Лесигерете е доведен човек през турско от с. Бързина, който дава начало на родът Бръзенцѝте; родът Мо̀новци има сложна история: прадедите на Рушмѐновци в този род са доведени от с. У̀рвене, на Миля̀ковци — от с. Дѐвене, и на Атана̀совци и Пѐшковци — от с. Горна Гноеница, наричани по-рано Кнѐзовци, по името на дядо Кнезо, който идва в рода Моновци от Горна Гноеница. Следващият род са Мечка̀рете, от които произлизат Капетанете. От този род през XVIII в. се изселват в с. Липен и там се наричат също Мечка̀рете. Друг един род са Па̀нковци (Бичкѝйте), които през чумавото време са живели временно в местността Оградището, и Пѐнковци, в чийто род има доведени от Криводол, както в рода Мурговци има доведени от с. Манастирище. Голям род са Ста̀меновци (Кламба̀ците и То̀даровци, а Димитър Кламба̀ка идва от Лилябе на къща у Ста̀меновци), друг род са Стръля̀ците (от тях са произлезли някога още Мѝшовци и Пѐчовци, но някога е осиновен човек от Стръляците, който е от с. Бели бряг и дава начало на повоя Белобрежденете. На писателя Ст. Ц. Даскалов баба му по майка е от Печовци), стар род са също Пръ̀воловци (в 1874 г. дядо Къно Пръволов осиновява учителя Васил от Лесура, който дава начало на рода Новите Поповци), други по-малки родове са Длъгошѝйте, Ко̀рдовци, Па̀ковци, Спа̀совци и Цѐцовци.

Първите придошли в с. Галатин са Арбана̀сците (заедно с тях са Баня̀рете, Йо̀товци, Ла̀лешковци и Мустакѐрете). Те са дошли още преди XVIII в. от Албания и са били чисти българи, които мюсюлманите албанци притеснявали. По време на робството Арбанасците се славели като отлични скотовъдци. От началото на XIX в. в Галатин заприиждали от разни места следните родове: Вѐлинци — от с. Лесура, Дѝновци (Близна̀ците, Гу̀шовите и Пеша̀новци) — от с. Добруша, Престо̀йците — от с. Власатица, около средата на XIX в. тук се заселили Алю̀шовци (Минджа̀ците) от с. Чирен, Банзаро̀вци и Орло̀вци — от с. Осен, Бо̀кюловченете — от с. Бокиловци, Калиша̀рете (Старите Поповци и Кръскювци) — от с. Стубел и Пѐтровци (това са Анджѝйте, Джа̀джовци, Печѝкожовци, Сира̀ковци и То̀товци), които се преселват тук от с. Липен. Родът Новоселците са дошли в 1907 г. от с. Липница, Ботевградско. Малкият брой преселници не е оказал влияние върху обичаите, носията и говора на жителите на с. Галатин. Селото спада в зоната на „он“ говорите и си прилича с говора Баурене, Криводол, Ракьово село и Чирен. Типично е членуването на о за съществителни от м. род, 3 л., ед. число.

В село Галатин са живели будни и свободолюбиви българи, някои от които били посветени в национално-освободителната борба. На 30 август 1872 г. апостолът Васил Левски, придружен от Мито Анков, заминали от Враца за Берковица и Лом. На връщане те минали през селата Вълчедръм, Громшин, Галатин, Девене, Баница, Тишевица, Долна Кремена, Лик, Липница, Ботевградско и Новачене, за да отидат в Литаково. От изброените села, през които минали, Васил Левски се показал като апостол само в Долна Кремена и в Лик (Анков, М., Спомени… с. 8).

За първото училище в Галатин се знае, че към 1850 г. тук идва Петко Кръстев от с. Стубел (родоначалник на Старите Поповци) и е ръкоположен за свещеник. В същото време поп Петко обучава и няколко момчета в землянката на Гѐшовци. След него учителстват Павел Игнатов от с. Три кладенци и до 1874 г. — Камен Начов Престойски. В 1874 г. идва учителят Васил Константинов — роден в с. Лесура в рода Карамелете и завършил взаимоучителното училище в гр. Враца. Учителят Васил Константинов въвежда светското обучение.

В църквата на с. Галатин, пренесена от една по-стара църква бе намерена ръкописна книга от XV в. Това е всъщност Галатинският ръкописен требник, който е писан с червено и с черно мастило. Подвързан е с дървени кори и кожа. Листовете му по-късно са залепени, от едната страна е издълбан и превърнат в нещо като кутия, за да побере сребърен кръст, заедно с дръжката и поставката на кръста. В текстовете на Галатинския требник липсва употребата на носовките и на големия ер. По-честа е употребата на малкия ер. Поради това и още белези тази книга може да бъде отнесена към западнобългарската езикова редакция.


Извадка и цялата книга за историята на село Алтимир

Село Алтимир, Врачански окръг, се намира в средата на плодородната Дунавска равнина, разположено по левия брег на река Скът.

Най-ранните обитатели в околностите на селото са първобитните хора. Те се заселват тук в началото на Новокаменната епоха* (5,000—2,300 год. пр. н. е.), като образуват селище в м. Бреста, на 1 км. северозападно от днешното Алтимир. Това е една естествено укрепена височинка сред равнината, оградена на изток и юг с блато.

Разкриване на останките от това селище става за първи път през 1924 г. при изкопи за трасето на ж. п. линия Орехово—Червен брег. Тук се намират отломъци от кремък, кости от разни животни, парчета от примитивно изработени глинени съдове и един каменен чук2. През 1951 г., при изкопите за новата ж. п. линия Враца — Орехово, се намериха още няколко каменни брадвички и чукове, парчета от глинени съдове и кремъчни стъргала, които се пазят в местната музейна сбирка при училището.

Каменни оръдия на труда от същата епоха са открити до сега и над м. Мечи лъг, югоизточно от Калето — в основата на Върха и в двора на Димитър Савчев, но това са случайни и единични находки, от които не може да се предполага, че на тези места е имало селище. Първобитните жители на селището в

ИЗТЕГЛИ, ПРОДЪЛЖИ ДА ЧЕТЕШ ^^^


Източник на основната статия: https://chitanka.info/text/31912/31

Източник на сканираната селищна история: интернет. Сканиране – неизвестен. Нашите благодарности!