Етикети

, , , , ,

(Височина — 870 м при черквата).

Около 4 км на североизток от Босилиград, като се върви по пороището Изворщица, в подножието на планината Рудина се намира центъра на с. Извор, чиято голема черква, големо и красиво училище и около 30-40 белосани керемидни къщи до тех му придават изглед на големо заселище. Двеста метра на север от черквата, под един брег от варовита пръст, блика силен варовит извор – Извòро – който е и причина, за да се образува заселище на това место. Без него не би могло да съществува селото поне на това место, защото особеният характер на подпочвените пластове (синкави варовити и доломитни долнотриаски пластове) правят почти невъзможно изкопаването на бунари с пивка вода. Извòро дава вода колко за една воденица и никога не намалява чувствително. Редко са години, кога селяните могат да забележат, че водата е понамалела. Зимно време водата му не замръзва; даже и най-долнята воденица, която отстои около 1,5 км под селото, свободно меле и при най-голем студ. Ето защо, когато зимата е тежка, т. е. много студена, и водениците по Драговищица замръзнат, селяните от Босилиград и Райчиловци носят мливо в изворските воденици. Те са на брой 11 и всички са на цифун[1]. Летно време температурата на водата не се увеличава, затова тя на пиене е доста студена. От всички карстови извори изворският изглежда да има най-лека и най-пивка вода. Само жителите на централната махала взимат вода за пиене от този извор, а другите се ползуват от потоците и кладенците (само зиме и пролет), що ги има из долчинките, или пък от бунари. Добитъкът обаче почти на всички махали дохожда да пие от извора или от потока, който образува той.

Склоновете на тесната долина, из която тече водата от извора, са покрити с овощни градини, засадени със сливи, ябълки, круши и орехи. От същия извор отбиват вода и за зеленчуковите градини, разположени в лево от главата на извора. Поливането на градините става през два дни в седмицата: вторник и петък (летно време); тогава водениците „лежат“, не мелят, понеже всичката вода се отбива. Благодарение на тоя извор, тесната и стръмна изворска долина сега представя цветуща градина. Изобщо, там, дето селяните могли да отбият и най-незначително количество вода, всичко е обърнато на доходни овощни и зеленчукови градини.

Центърът на селото лежи върху варовници, и понеже не може да бъде докарвана тук вода от извора (последният лежи 20 м по-ниско), има неприветен изглед, особено летно време. Долът, който слиза откъм гробищата, макар и да има къс канал на изтичане и малък водосборен басейн, често при силни дъждове прави страшни пакости: преди нещо около 20 години той придошъл така буен, че завлекъл 5 къщи и подровил още неколко. При все това селяните още не са могли да се сговорят да охранят местото, за да унищожат пороя, но това един ден скъпо ще им струва.

Селището, особено центърът му, е открито почти на всички ветрове, които понекога духат с голема сила особено откъм Милевска планина. Последният наричат козяк, защото иде от местността Козяк – едно било на Милевска планина. Ветърът козяк е северен и е много студен. Североизточният, който иде откъм местността Славчèто, носи име совиянин (дохожда от София). С изключение на Брекинска махала, всички останали махали са изложени на северния ветър. Зимно време той прави страшни снежни виелици, като отвева, задига дори и снега от равнинните и ридовете, а летно време пък разгонва облаците и оправя времето. Южният ветър докарва винаги дъжд, но срещне ли го ветърът козяк (така разправят опитни и стари хора), образува се град. И най-често градоносни облаци се образуват между селата Милевци, Извор и Кобилье и оттук, според въздушното течение, отиват или на запад (към Босилиград) или (повечето пати) на изток – към Треклина, Дивля и селата на Радомирско. А изворското землище, макар и да е много открито, не страда толкоз много от град, както близките нему села.

Работната земя – ниви и ливади – се намира по околните равнинни баири и валози. Почвата на повечето от тех е иловиста (глинеста), на некои размесена с чернозем, а на некои – варовита. При средно кишовна година плодородието на нивите е много добро. Ливадите на повечето селяни се намират в местността Славчèто – около 2 на съвер от центъра на селото и заемат доста голямо пространство. Вода не ги хваща от никъде, затова при сухи години не могат да се косят. Само некои от селяните имат втора коситба и то от овощните градини, които ся под вода. Над пътя, който води от с.  Извор за Горни Коритен, по склоновете на Рудина планина, който на това место носи име Боровскѝ дол, расте млада с разни видове дървета горица, подигнала се нещо преди десетина години. Сега тя е охранителна и от нея нищо не се сече. Освен няколко частни дъбови корийки, друга гора селяните немат, та са принудени да си набавят дърва за горене от селата Уши, Метохия и Груйнци. Ниви, ливади и гори имат в места, които носят следните имена: ниви: Орлово гнездо, Зла рудина, Граовище, Гущулово присое, Брèзйе, Богатица, Боровски дол, Света Петка, Варница, Езеро, Мийовица, Соборище, Лимчище, Ръсова глава, Мрежйе, Стара река, Друм, Раскръсйе, Дзидини, Кленяк, Неспезель, Твръдача, Белутски рид, Магурки, Рамна шума, Попов дол; ливади: Гложйе, Ракита, Брекинье, Под Борйе, Осоина, Кармовица, Валог, Гражденик, Кленье, Калейна падина, Буино блато, Мицилова бара, Драйна, Назърова падина, Неден, Посаден камик, Деяновци; гори: Ярчарник, Кладенец, Масарина падина, Длъга орница, Света вода, Пиян дол, Циганско присое, Драгина могила, Твърдача, Владо осое.

Село Извор е разбиен тип селище – пръснато е на 8 главни махали, некои от които се делят на подмахали:

  1. Селото – Това е центърът на селото, който брои 39 къщи, построени главно източно и южно от черквата.
  2. На юг от центъра на селото е разположена Сушичка махала, която има 32 къщи. Тази махала се състои от отделни по-малки махали, които носят общо име Сушичка махала, защото целото землище, дето са пръснати отделните домакинства, е безводно. Вода за пиене взимат от малки и незначителни изворчета, много от които летно време иресъхват. Средно една от друга отделните махалици са отдалечени с по 200-300 и повече метра. Те са следните: Печеръ̀зовци – 3 къщи, Баба Янинци – 2 къщи, Вукарци – 6 къщи, Кръстинци – 7 къщи, Драйнци – 6 къщи, Баба Ружинци – 3 къщи, Ангèлковци – 3 къщи, Димитрия Кюшето – 1 къща и Стойко Петков у Мийовица – 1 къща.
  3. Махала Мутавджийници – 4 къщи, от един род. Махалата е разположена в един ъгъл, който суходолината Изворщица образува с Длъгоорничвия порой; тя е най-близу до Босилиград.
  4. На запад от Мутавджийници, в началото на поменатия страничен дол, е разположена махалата Длъга орница с 3 къщи, всички от един род. Целото пространство около къщите е завзето от ниви и дъбови кории, из които са засадени много и разновидни крушови и ябълкови дървета.

На запад от селото се намират махалите:

  1. Браньèвска – 4 къщи.
  2. Колѝбска – 3 къщи и
  3. Джòрговска – 9 къщи.
  4. На север от селото, далеч около 1 км, в една разлата долина, се намира Брèкинска махала с 11 къщи.

Дали некога селото е било в куп и дълго време да се е държало като купно, та после да се е пръснало на махали, това добре никой не знае. Стари хора помнят да им е разказвано от бащи, че отдавна селото броило десетина къщи, всички разположени малко на югозапад от местото, дето днес са селските гробища. Същевременно, обаче, имали и кошари и търли за добитъка, па и малки „колибки“ за себе си в местата, дето сега са разположени махалите, и никак не им било желанието да живеят „у село“, но турците ги принуждавали да правят това. Мъчно е да се обясни само, защо толкоз далече от извора е построявано село (около 500 м), когато е имало възможност да бъде много по-близу, както що е днешното. Сигурни признаци, като напр. остатъци от зидове или вглъбнатини по ония места, дето били старите сгради, днес не съществуват, но стари хора добре ги помнят.

В 1834 год. след дълги молби било издействувано да бъде построена в с. Извор централна, нахийска или както я наричат селяните „вилаетска“ черква, която да служи на целото Краище, и то с особено грамадни за времето си размери: 36 м, дължина и 19,5 ширина или 702 кв. м. плоско съдържание. По това време освен божичката черква Св. Никола, която стояла още здрава, а само била осквернена от кръджалиите, всички други крайшки черкви били изгорени и съсипани от кърджалиите. Вместо тех стърчели малки сламени параклисчета, но в тех служба не се извършвала. Неколцина по-събудени селяни и свещеници от селата Извор, Треклина, Горни Коритен и др., като знаели, че турското правителство не позволява да се строят черкви на други места освен върху основи на стари такива и, като знаяли още, че, ако се иска позволение, за да се въздигната повечето от изгорените и срутени черкви и в повече села, тогава правителството ще откаже, ще ги заподозре в комитаджилък и, следователно, Крайщето още дълги години ще стои без черква, решили тайно да поразшират основите и на тъй големата изворска полусрутена черква Св. Троица, а след това да искатъ позволение да построят вместо нея друга – нахийска. Щом се получйл ферманът (неговото интересно съдържание дадох на 79 и сл. стр.), веднага почнали да строят черквата и продължавали цели 3 години. За майстори били извивани дебърчани, а материял се набавяли отвсекъде и то най-добър. От некои напуснати вече черкви били донесени дялани камъни (напр. каменните стълбове, които крепят четирите свода на артиката, както и гранитните первази, що са поставени от двете страни на главната врата, са донесени от Райчиловската черква Св. Спас), от други – разни украшения (барелеф на ламя, змия с гълъб) и пр., изобщо, имало желание да се построи нещо здраво, хубаво и големо, за да побира много хора. По това време – кога се строила черквата – в днешния център на селото имало само 3 къщи. Само една от тех била най-близу до черквата – тая на некой си дедо Стоян, когото турците нарекли „пашà“, защото се разполагал на широко место „като паша“. Останалите къщи на селото – тогава имало около 30 на брой били разположени по днешните махали. Щом се построила черквата и в нея почнали да дават „комка“, зарад която в по-големите праздници почнали да се събират със стотици крайшчани, условията наложили да се увеличи много бързо центърът на селото. Дошли и постепенно се заселили тука дедо Петре от Долно Кобилье, дедо Илия от Белут, Мито Побиенски от с. Побиен камък, дедо Веселин от Груйнци, Калеинци от с. Уши, Тоше от с. Райчиловци, Бинкинци от Брекинска махала, поп Илия от с. Треклина, Ломничанъе от с. Ломница и др. Като староседйлци се знаят само поп Генови и Пашинцѝте. Повечето от тия хора придошли за чисто търговски цели – отворили кръчми и дюгени. На всеки по-голем праздник Великден, Св. Троица, Кръстовден, Печинден (Св. Параскева, 14, октомврий) и др. се образувал събор от селяни, дошли да се черквуват и да купят или продадат нещо. И тъй на с. Извор провървело. Тук било седалището и на тогавашната крайшка полиция, за която била построена специална сграда – „кула“ – а до нея яхър и за конете им. А като се освободила България, от нахията Краище се образувала административна околия с център с. Извор, който стоял в това село до 27 ноемврий 1889 год., отдето бил преместен в с. Босилиград. Оттогава и търговското значение, ако тъй може да се каже, на с. Извор паднало, тъй че сега нема сгодни условия, поради които селото да се увеличава от пришелци.

За първия заселник на с. Извор никой нищо не знае. Само за махалата Драйнци се знае, че е заселена от некой си дедо Трайчо, дошъл тук от щипското село Неманьинци. Там той бил богат човек, имал двама синове и една дъщеря. Един ден дошъл в Неманьинци спахията с 2 заптиета и спаднал на падало в дедо Трайчовата къща и то само зарад дъщеря му, прочута хубавица. През деня спахията си позволил да оскърби момичето, а дедо Трайчо не могъл да защити честта на дъщеря си, защото синовете му били на къра по работа. Като си дошли на вечерта, съгласили се и убили спахията, а двете заптиета яхнали като коне, изкарали ги на един баир и там живи ги одрали. От това им останало и името „драйнци, дераче“. Оттам забягнали и дошли чак в изворското землище, дето се и заселили. Най-напред направили колиба в Орлов дол (на югоизток от сегашната махала), а после излезли по-горе, на рида. Говори се, че строили къща и в село. Отначало ги наричали Неманьинчанье, но след като разказали историята на тяхното бягство на съседите си, последните взели да ги викат драйици. Махалата Печеръзовци произлиза от един слуга на дедо Трайчо Неманьински.

Откъм старини землището на с. Извор е твърде богато. В центъра на селото обаче не се срещат почти никакви остатъци от старини. Такива има в махалата Драйнци в местност Кленье: тук се намират зидове с хорозан, основи на сгради, а около тех се изравят големи корубести тухли, служели никога, вероятно, за гробници. Близу до това место, в местността Грамади, е работена никога руда.

За тая цел, говори се, че била отбивана Лисечката река Видня в една дълга вада, която минавала през божичко землище в местността Прекоп, сетне – под с. Шатковица, Груйнци, през седловината Славчето, по западните склонове на Рудината (над днешните гробища), дето и сега личат две успоредни вади, та достигала с едното си разклонение до Грамади (при Драйнци), а другото водило за Какаразин дол (Горно Уйно). Сега Грамадите са малки могили, 8 на брой, и изглежда, че песъкът на ровилите, що са около тех, да е златоносен, защото до скоро тук са дохождали неврокопски златари и пролетно време са промивали злато.

Обаче най-интересни остатъци от старини се намират в местността Богатица на Славчето. Славчето е пространна котловина, която почва чак от с. Киселица и свършва до дола, който се заключава между нея и Ушинска планина. От север се загражда с малкото продълговато възвишение Св. Петка, а от запад със Средни рид.

Най-низката част, близу до развалините на черквата св. Петка, се нарича Богатица. Изпод това место, на пътя Извор – Кобилье, се издигат 5 нееднакви по големина могилки. Те не са могли да бъдат образувани по естествен начин, защото са на равно место. Също не може да се предполага, че са образувани от грамада камъни, изхвърлени от ливадите (както мислят некои), защото и на друго место щеше да има такива из пространните ливади, или пък те – могилите – щеха да бъдат далече една от друга. От друга страна, не може да се предполага да са служели некога за военни знакове, понеже тогава требваше да бъдат пръснати на големо растояние една от друга и да бъдат по-големи. Остава да се предположи, че са погребални могили и, следователно, требва да бъдат разкрити. Целата местност от могилите на запад (сега там са ливади и ниви) е била застроена със сгради и, сигурно, тук е имало големо селище. Ако беше само крепост, днес селяните щеха да наричат местнотността градище, както що е във всички други села на Краище.

Всека година, кога орат нивите, изравят тухли, плочи, хорозан, зидове и др. Димитър Стоянов през 1908 год., като орал нивата си, закачил оралото в една плоча, а после разкопал около нея и открил основите на една сграда, чийто под билъ послан с хубави каменни плочи. Откритата сграда не е самичка – близу до нея се познават основите и на други. В Богатица – най-южната й част – преди неколко години изкопали земяни водопроводни тръби с направление към Груйнската планина. Всека пролет в Богатица излиза на неколко места вода, която изхвърля сухи букови листа. Това обстоятелство кара селяните да мислят, че водата по треби дохожда от същата планина. По-големата част от нивите и ливадите около Богатица са усеяни с остатъци от домашни потреби: грънци, панички, чашки, железни вериги, лопатки, стрели. А пък никъде на друго место из крайшките градища – крепости не се намират толкоз много монети (сребърни и медни), както в Богатица. Че на Славчето е имало голямо заселище, можем да се убедим още и от това, какво най-старият път, за който имаме известия[2] и който съединявал Пауталия (Кюстендил) с голямото пазарско село Ямборано, е продължавал на север въз Ямборските възвишения, минавал на запад от върха Черенец (1168 м.), а оттам през землищата на селата Брест, Долни Коритен и Горни Коритен е дохождал на Славчето. Оттук със северозападно направление вървел към Божица. В местността Прекоп пътят се разделял – единият за Божица, а другият покрай днешното село Царица отивал към Власина и Знèполье (сегашно Трънско). Всички стари хора, които съм разпитвал, твърдят, че по посочените от мене по-горе места е вървел стар път. От него, обаче, видими остатъци днес нема. Когато в 1888 год. се правил и поправял пътят от Бресть за с. Извор, на много места намирали остатъци от градежи, тухли, кюпове (при с. Долни Коритен), но калдъръм да са намерили, въпреки големите ми разпитвания, не можах да науча[3].

За заселище в Славчето е запазено и следното предание: много отдавна тука живел богаташ човек (турчин или българин, не се знае) на име богати Гàван. Сградите му – цели палати „сарайе“ – за живение били в местността Богатица, а многобройните му стада овце пасли по Груйнска планина. Млекото от техъ уж дохождало по кюнци (тръби). Един ден минал просяк и поискал милостиня от жената на богати Гавана, но тя го изпъдила. Просякът не бил друг, а сам Господ, който на часа прибрал богатството на Гавана: сградите се срутили, добитъкът измрел и богати Гаван станал последен просяк. Тъй че и на Славчето требва да станат сериозни разкопки.

Стари гробища са били разкопвани около черквата и фурните (последните са правени през време на сръбско-българската война в 1885 год.) и всички са христянски. При Ду̀бо (по пътя за Сушичка махала) говори се да е имало турски гробища. Тука се намира един стар дъб, който никой не смее да сече от страх да не „оградише“ или осакатее. Казват, че некой се опитал да го сече, но още с първия замах си отрезал стъпалото на единия крак. На това место никой не смее и да нощува.

Поминъкът на селяните от с. Извор, сравнително с тоя на съседните села (Уши, Ресен, Коритен (Горни и Долни), е по-добър, защото нивите им са по-плодородни, ливадите заемат по-големо пространство, а най-важното – землището им е „по-сложно“ и следователно, навсекъде достъпно за кола. Всички селяни са и скотовъдци с дребен добитък, понеже имат достатъчно паша за такъв. Въпреки това, пак голяма част от мъжкото население напуска през известно време от годината селото и отива по печалба из цела България. Изворчани минават за добри дюлгери. На първ поглед още личи, че селяните на с. Извор са по-интелигентни от своите съседи. Това се дължи на обстоятелството, че тука най-рано е построена черква, а до нея и училище (1834 год.). Сега от селото има около 15 души основни учители.


Извор: Захариев, Йордан. Сборник за народни умотворения и народопис. Kнига XXXII. Кюстендилско Краище, София, 1918 г., с. 437-445.


[1] Такива воденици имат покрити улеи, на които долният край е стеснен, колко да мине човешки юмрук, та тъй силата на водата се увеличава. „Цифун“ се казва именно тази тесна част на улея.

[2] Йорд. Иванов. Сев. Македония. 25 с.

[3] По-късно научих, че такъв калдръм (около 50 м дължина) имоло при с. Долни Коритен.