Етикети

, , , , , , , ,

(Височина — 700 м при черквата).

Ето едно населено место, което може да се нарече Село-пороище. Нито едно друго село в Крайще не е така съсипано от пороите, като него, нито едно нема такъв раздърпан изглед като него; колкото много и да са направили пакост пороите в други села, все пак в землищата им се намират части от здрава земя: гора, ливади или ниви, а тук — абсолютно всичко е продрано, ерозирано и смъкнато към конусите на ровините.

Къщите на селото са пръснати по двата склона на Горно-Уйненската долина, ерозираните гънки на която от Църноок се виждат, като неправилни бели ивици между обезлесените баири. Долината е дълга 6 1/2 км; започва изпод ресенските ханчета, наречени Джèвото (тъй се нарича и самата местност, дето са построени). Още в самото си начало тя е поройна; бреговете й са съставени от разнообразен рушевен дилувиален материял, който и от най-малкият дъжд се рони и свлича надолу. Под Джевото долината събира неколко поройни долчинки, и по-надолу се съединява със Язински дол. Двата дола образуват обща долина — Гьерова долина — в дъното на която зиме и пролетно време тече малък поток. С водата му неврокопски златари „плават“ и днес злато само през това време, а през летото тя се губи в песъка. В полите на Джевото Гьерова долина (табл. VI. 1) се съединява с Големи дол, който дохожда от лева страна и свлича грамадно количество белезникава пръст, песък и едри камъни изпод баиря, на който е кацнала ресенската махала Глоговичка махала. Съединените две долини дават начало на големото пороище Суо полье, което носи това име до черквата на селото.

От двете му страни слизат няколко други пороища, едно от друго по-опасни и по-грозни. Като се изключат некои части от левия склон, всичкото останало пространство от ниви и кории е набраздено, издълбано и съсипано. Некъде цветът на пръстта, която служи за цимент на песъка по ровивите, е белезникав, некъде модър, некаде жълточервен, а некъде дори черен. По ред пороищата вървят така: от лева страна на Големи дол иде по-малкият Борскѝ дол, а срещу него от десна страна слиза друг, който е затрупал малкото пространство от ниви под него. Долът Модри брегове (от лева страна) засипва нивите на Стоян Цревàро, а срещу него отъ дйспа страна слиза големият и дълъгъ порой Локви, чийто наносен конус се разяжда и руши от общия порой — Суо полье. Срещу Локви слиза Какаразин дол, най-характерният от всички пороища. Преди много години той свлекъл из ресенските баири откъм Бубренска махала едри балвани, струпал ги долу при Суо полье, а измежду тех навлекъл песък; с това той направил един грамаден наносенъ конус, висок в средата не по-малко от 30—40 метра. Тогава, види се, поройната долина Локви ще да е била слаба и не могла да помогне на Суо полье, та заедно да свлекат по-надолу едрия рушевен материял на Какаразин дол. Сега, обаче, конусът е прояден от Суо полье, а пък и самият Какаразин порой се е вмъкнал в него и почнал да го разрушава от запад. Днес поменатите неврокопски златари най-много намиратъ злато в Какаразин дол, който свлича златоносния песък от места, в които има явни следи от старовремска рударска работа. От тоя дол до черквата левият склон на долината не изпраща пороища, а от десна страна слизат още два: Черемѝгье и Гунзова долина. Последният не държи само едно направление, а разяжда и свлича материял от всички страни, тъй че в една и съща година може да се промени вида на долината иеколко пъти.

Под училището, от лева страна, в общия порой слиза друг, много дълъг, голем и опасен, тъй наречеяият Клисурата. Клисурата води началото си чак от с. Долни Коритен. До водениците на с. Долни Коритен долината не е изровила и подровила бреговете си, а оттук надолу дълбоко се е врезала във варовитата скала и към горно-уйненско землище мъчно се минава в дъното й. Потокът, който тече из нея, е образувал малки водопадчета, некъде е изкопал дълбоки дупки с излъскано дъно, а некъде се крие във варовития чакъл и песък, за да се яви малко ио-долу. Ужасен тресък, казват, произвеждали свличаните от пороите камъни из скалистото дъно на Клисурата. В края й, около 500 м далече от селото, блика буен карстов извор, който може да кара до два воденични камъка. Нему селото дължи плодородните си овощни градини, които, за жалост, страничните пороища, както и общият, са покрили вече с песък. От лева страна в Клисурата слиза друга къса, остро изрезана и почти, недостъпна долина — пороище — Калуджеров дол. В нея извира из жълтобояднсан пласт силно минерализувана лимонитна вода, на вкус кисела и много стипчива. Земните пластове около тази вода са различно боядисани: синьо, жълто, кърмъзно, бело и виолетово. Некой си Д. п. Николов отъ Кюстендил е откупил местото около водата с цел да получава от боядисаната пръст прах за бои. Зарад това схванал лимонитната вода, вкарал я в един циментиран резервуар, та тя като кисела (!) ще разяжда хвърлената в нея боядисана пръст, ще образува утайка, която после, изсушена, ще бъде готов прах — боя. „Нàдве етъ“, казваше един македонец рабогник, т. е. нищо нема да излезе от тази новоизнамерена манипулация; пък и, действително, разяждане и утаяване не е нужно, защото разнобоядисаната пръст е толкоз рохка и ситна като праха, че не остава нищо, освен да се копае и пренася нейде за стриване и пречистване. Лимонитната вода се пие от селяните като цер против треска.

Тъкмо срещу Клисурата, от десна страна, слиза големият порой Ракьев долъ, образуван от два по-малки такива. Краят на тоя порой е покрил с 3—4 м насипъ неколко овощни градини, по-долу се е разделилъ на две, и едната му част презъ 1911 год. е изличила неколко декари зеленчукови градини и засипала една воденица. Под водениците (от лева страна) слиза Момчилова долина, а срещу нея (от десна страна) — Мечкарица, на която склоновете освен че се рушат, но изцело се свличат, защото в състава на пластичната зона на склона влизат неколко разнолични пластове: най-отдолу се вижда глина, а отгоре се редят глииест мергел, слабоциментиран песъчник и др. В кишовна година, вследствие тежестта на горните пластове, глината се плъзга и целият баир изглежда като че се движи. Още по-надолу от същата страна слиза пороят Цръвена бара — названието иде от жълточервения цвет на пластовете и водата, която се събира в дъното на долината. Близу до Цръвена бара слиза друг по-голем и много по-опасеи порой — Цръковни дол. Началото му изцело се свлича, средата му се руши, а краят засипва. Голема щета е нанел на много семейства, на които, освен че е унищожил нивите, ливадите и бахчите, но е заобиколил и къщите с песък, а некои е подкопал. Срещу Цръковни дол от лева страна слиза дългата долина Брестов дол, също така опасен порой. В 1887 год. при едно стихийно наводнение, поменатият дол е затрупал с песък дънерите на дърветата от овощните градини, разположени в северната страна на изхода му. Днес се виждат само стеблата им. На некои от тех, обаче, общият порой — матицата Суо полье — е разкрил наново дънерите. Под Брестов дол слиза Раданов дол, срещу него друг един, но-незначителен, и най-долу (от лева страна) слиза Дедо Никова долина. По тоя начин Горно-Уйненската опасна долина пороище, придружавана на всека стъпка от странични пороища, свършва при р. Драговищица с широк наносенъ конус, чийто край се нрояжда от реката.

На запад от селото, през баиря, от който слизат посочените дотук десни долини-притоци, се е образувала дълбока ерозивна долина, успоредна на поменатата вече. Тя води началото си от един много стръмен връх, който се намира над черквицата (никога монастир) св. Богородица, и се изтича в Драговищица под махалата Голема река. Това е Дождевица, много опасен порой. Свлича рушевен материял от голем приимателен (водосборен) басейн и при едно силно наводнение през 1908 год. бе успел да измести коритото на Драговищица. Освен това, натрупаният песък за известно време спрел реката, която се върнала назад и залела Олтоманските овощни градини.

Всичките посочени странични долини, които свличат огромно и неизмеримо количество рушевен материял в общата Горно Уйненска долина, са типични диви порои. Местата, отдето почват техните водосборни басейни, са съвършено оголени, даже трева нема. Съставът на терена е пластичен, състои се от разнороден дилувиален материял. Най-малкият студ, най-малката влага действуват силно разрушително: пътникът често пъти рискува да бъде ударен от некой останал без подпора камък, особно пък кога се топи снегът. Такава рохкава пръст и слабоциментиран песък и най-малкият дъжд може да свлече надолу из стръмнината, както и що става. Сега нищо не е в състояние да спре процеса на ерозирането и денудирането. На много други места из Крайще пороищата би били унищожени само с охраняването и затревяването на водосборните им басейни, но тук това е невъзможно поради състава на терена и поради напредналостта на разрушението. Специални пороищни приспособления (клеонажи, баражи и подпорни стени) би спрели дивите порои, но за това се искат големи средства. Обаче, като се вземе в съображение особената пригодност на тукашната земя за овощарство, заслужва да бъде пожертвувана тая сума от държавата, защото инак селото ще бъде почти унищожено и требва изцело да се изсели.

Всички махали си доставят вода за пиене от кладенци, от потоците, що текатъ в некои долини и от малки, едва сълзещи, изворчета. Махалата Село взима вода за пиене от Извòро. Махалата Долни Амиджинци и част от махалата Панагоновци взимат вода от едничката в селото чешма, която се намира в местностьта Дришльивица. Зимно и пролетно време все се намира по-близу вода до къщите, а лете много махали са принудени да ходят на далечно разстояние, за да си набавят вода. Добитъкът от всички почти махали пие вода от потока, който образува Изворо.

Местата, дето са разположени махалите, различно са изложени на ветровете. Изобщо взето, освен в махалите Село, Локва и Панагоновци, в горно уйненското землище духат ветрове от всички посоки, като нреобладават некъде едни или други. Северния ветър наричат горняк, североизточния — совиянецо (защото иде откъм София), а южния — долняк или юго. Селяните са убедени, че, когато духа горнякът, хората и добитъкът са по-здрави, а юго донася покрай дъжда и болести.

Преди да се направи шосето Кюстендил-Босилиград по течението на Драговищица (най-естественото му место), пътьт от Кюстендил за Босилиград минаваше през с. Горно Уйно. Пътниците от Босилиград за Кюстендил се отбиваха от Драговищица при село Радичевци и отиваха по ресенската суходолина Сушица, после минаваха при ханчетата на Джевото, за да слезатъ в с. Горно Уйно. Оттук надолу до с. Горановци пътят държеше левия брег на Драговищица. Този път беше само за пешеходци и конници, тъй че до Босилиград с кола не можеше да се отиде. Най-отекчителио се пътуваше из песъците на Сушица и Горно Уйно. Много пътници са рискували да бъдат и завлечени от пороите в поменатите суходолини.

Работната земя е пръсната навсекжде из синора на селото на малки поделци и по-големата й част се намира съвсем близу до къщите в махалите. Съвсем малко са ония имоти, които служат само за ливади, а обикновено последните са засадени с овощни дървета, най-много със сливи. Онуй, което другаде сме навикнала да наричаме гора, в землището на с. Горно Уйно не съществува, защото редките дъбови дървета, често пъти отдалечени с по 5—10 м едно от друго и не повече от 500—600 на едно место, не могат да се наричат гора. Ако селяните немаха нужда от дъбовата шума за храна на добитъка, тогава и тия жалки горички (наричани кории) щеха да бъдат унищожени до сега. Като се почне от черквата надолу, от двете страни на долината-пороище (повечето от селяните целата я наричат Су’о полье) преди години са се редили овощни градини, най-хубавите в целото Краище. Днес по-големата част от тех са засипани и унищожени и то повече от страничните пороища от колкото от главния. Горноуйненските овощни градини се считат за най-стари в Краище. Понеже местата, дето са те, са запазени от студените ветрове чрез Ресенския баир, а са открити на южните, то и плодовете на дърветата зреят по-рано, и стават много по-добри. Тук, благодарение на благоприятните некогашни условия и желанието у хората да имат всекакъв сорт овощия, сега се срещат много видове плодни дървета. От сливите днес се срещат маджàрки, дришлѝвки, тургуньè, црънослѝвки, су̀ргулишки, бèлвици и джàнки; от ябълките — кечòвки, цръвèнки, цѝганки, пèрши, бèли, тèгавици, аванлѝи, бу̀авици, бошнянки, блажѝчки (петровки), стамбòлки и др.; от крушите — водницѝ, сѝнявци, жлъ̀ти, редовки, рашки (зимпи и летни), прòкиселници, бòгърмье, бàнявци, тòпавци, извòрки, стамбòлки, обли круши, латкѝни, дръвеня̀ци, каргѝи, тèтовки и др. Освен тия плодове, в горно уйненско землище виреят още орехи, мушмули, кайсии, праскови, череши и вишни. Правени са опити и със засаждане на лозя. Сега има засадени неколко декари земя с лозя, които узреват сравнително добре. Ако се изберат по-други сортове, които да са приспособени за по-високи места (лозето на Боне Янев е на 720 м височина), тогава и лозарството би виреяло със същия успех както и овощарството.

Нивите, ливадите, кориите (горите), бахчите (овощните градини) и пасбищата им се намират в места, които носят следните имена: ниви: Гумнище, Гьаковица, Дубрава, Калинова орница, Вирове, Радулъ, Чèремигье, Габра, Ракьева ливада, Борскѝ дол, Яловица, Цинцарица, Поповъ връх, Стамболка, Лòзища, Вѝшорица, Пашнно гумно, Плазйе, Колибище, Стубел, Корбулица, Янджичковица, Песяк, Додин дол, Табачко присое и др.: ливади: Парата, Бу̀нино, Джалева ливада, Ястребов дол, Цръвилица, Гробища, Су’о поле, Антова ливада, Локва, Рупйето, Какаразин дол и др.; кории (гори); Калевити дол, Караджинà кория, Дръ̀ма, Курещица, Змиини брегове, Звездà, Стръмоль, Ясѝките, Сечината, Рогуша, Свинярник, Ашерица, Прокарище, Рамняк, Росуля, Радшиан, Шинушнѝк и др.; бахчи: Пашинà маала, Пòстолица, Пейчови, Топилото, Осъкье, Пакьедево, Ливагье и др.; пасбища (съвсем малки): Пропадналото, Сурдулица, Атанас, Мачкàтица, Калуджаров дол, Кошутица, Тръняко, Джокашица и др.

Село Горно Уйно е разбиен тип селище. Разделено е на 36 махали, некои от които се делят и на по-малки.

От лева страна на суходолината, по страничните иадинки и валози, са разположени следните махали, като се почне отгоре надоле:

  1. Махала Крèцул — 20 къщи. Отдалече изглежда като малко село, понеже къщите й заедно с всички останали домакински сгради са твърде близу една до друга. Намира се от лева страна на Какаразин дол.
  2. Дръндèвци — 5 къщи, всички от едно потекло.
  3. Джалèвци — 14 къщи; от тех 3 се казват Магдини.
  4. Кушèвци — 2 къщи.
  5. Ѝгнатовци — 1 къща, преселена преди 60 години от с. Полетинци.
  6. Момчиловци — 3 къщи, от едно потекло.
  7. Панагонова махала — Панагоновци, 10 къщи от един род. От тех 3 са отделно, по настрана, и се казват Цековци.
  8. Долни Амиджинци — 6 къщи. Произходът на името й е от турската дума амиджа.
  9. Дудèва махала — 4 къщи. Име носи от прекора на основателя й Стойчо Дудев, преселен тук от с. Пещера (Радомирско) преди около 80 години.
  10. Цръвиличанье махала или, както ги казват некои, Пицанковци — 5 къщи.
  11. Здравкова махала — 3 къщи. Основательт й, дедо Здравко, е прселен тука от с. Враня стена (Радомирско) преди около 100 години.

Във всичките тия махали, като изключимъ само Крèцул и донейде Дръндевци, къщите са раздалечени по 100—200 крачки, а в махалата Джалевци кжщите са на няколко групи, между най-отдалечените на които има и по 1000 крачки.

От десна страна на Су’о поле по склоновете на долината, както и по тия на Варни дол са разположени тия махали:

  1. Локва — 19 къщи. Тя се дели на по-малки махали, които носят фамилни имена: Гьèлковци, Самарджѝинци, Караджинцѝ, Чаушèвци, Гèровци и Бòйковци.
  2. Махала Пръ̀шор — 6 къщи.
  3. Махала Шутèвци — 2 къщи,
  4. Демя̀новци — 2 къщи.
  5. Кръльòвци — 3 къщи.
  6. Бачèвци — 3 къщи.
  7. Божѝловци — 4 къщи.
  8. Стамболѝинци — 7 къщи. Основательт на махалата е преселен от Македония (Кратово) преди около 100 години.
  9. Порожàновци — 5 къщи.
  10. Олтомàнци — 7 къщи. Казват, че некога махалата заедно със съседните й била самостойно село, което после се присъединило към Горно Уйно.
  11. Срегньи рид — 5 къщи. Махалата носи име от името на местността.
  12. Джокашцѝ — 3 къщи.
  13. Табацѝ — 3 къщи.
  14. Рàдулица — 2 къщи.
  15. Парнèвци — 3 къщи. Името си носи от това, че некога ходили много дрипави.
  16. Антòвци — 4 къщи.
  17. Горни Амѝджинци — 10 къщи. Те са от един род с другите — Долни Амиджинци.
  18. Ковачèвци — 3 къщи.
  19. Бòйковци — 2 къщи.
  20. Бèрковци — 4 къщи.
  21. Янджйчковци — 3 къщи.
  22. Тòдоровци — 2 къщи.
  23. Речѝнье (Голема река махала) — 11 къщи.
  24. Ръ̀теница — 2 къщи.
  25. Село-махала — 10 къщи. Тази махала се намира при черквата. Тук са още кръчмите, бакалниците, училището и близу до тех водениците.

Не било отдавна, нещо преди 70 години, както разказва старецът дедо Джоне Гьеров, кога селото било купио — всички къщи били на едно место, в днешната махала Село. Днес мнозина от селяните, пръснати из махалите, владеят у Село местата, дето били построени некогашните им къщи. Като се поумножило селото и като се разорали и най-отдалечените места от землището за ниви, явила се нужда и от постоянното присътствие на домакинството до тия ниви. Изпърво в тия места били построени само сгради за добитъка, а после и такива за хората и сега село Горно Уйно държи едно от първите места по множеството на махалите си измежду крайшките села.

Говори се още, че в кърджалийско врeме цeлото село „бегало“ към Вранье (Сърбия) и по радомирскитe села, но послe селянитe пак се върнали на огнищата си, за да се разселят окончателно по махали.

Никой не знае за оногова, който пръв пyт е дошъл в с. Горно Уйно и забилъ колец, та основал селото. Говори се, че прeди 200 години селото било чифлик на един турчин, който живeл в гр. Вранье. Tой бил бездeтен и заявил на селянитe, че желае да им продаде земята, та, ако искат, нека си я изкупят. Послeднитe това и направили. По-послe сa правени опити за завладяването на богатото нeкога Горно Уйно от страна на нeкои турци из Кюстендил. Нeщо прeди 100 години един от тия турци купил бахча под махалата Момчиловци и почнал със сила да присвоява околните имоти, като бил с явно намерение да „притисне“ целото село. По такъв начин искал да засвои и бахчата на некой си дедо Младжо, прадедо на днешните Панагоновци. Дедо Младжо разбрал, че след бахчата ще дойде ред и на другите му имоти, та затова отишъл в Кюстендил да се оплаче па кадията, негов познат и добър приятел, и да иска съвет. Последният му казалъ: „И Младжо бре! И кога ти сретне ралото трън у ньивата, ти що правишъ на него, бре?“ — „Епа, ага, узнем копачо, та го изкопам.“ Кадията тогава му казал: „И ти, Младжо, донеси на мене малко масло и мед, па изкопай тръно и не бой се!“ Дедо Младжо разбрал много добре смисъла на разрешението „да извади тръна“, върнал се у селото и не след много време (турчинът) „търнът“ бил убит, и по тоя начин дедо Младжо отървал своите имоти от заграбване и селото от ново поробване. Този е същият дедо Младжо Панагопов, когото турците заедно с некой си Янко Бръзако от с. Долпя Любата набили на колъ и ги оставили така да се мъчат 3 деня, додето умрели, за да сплашат краишчани да не дигат глава прогив господарите-кьесимджии.

Никой не знае нещо достоверно за произхода на името на селото. Селяните мислят, че то (името) произхожда от думата „вуйна“ или „уйна“, както се произнася тая дума в Краище. Уж некой от околните заселници имал вуйна в това село, когато то броило само една къща, и когато тръгвал за гости у вуйна си, питали го: „Къде ще ходиш? — У уйна“, отговарял той. Това тълкувание, обаче, е неприемливо.

В синора на селото се намират в изобилие остатъци от старини.

  1. В Клисурата, над Изворо, около 1 1/2 км далече от черквата и училището, в местността Мръ̀шина цръква, се забелязват остатъци от стари градежи (хорозан и тухли). Има предание, че това место било монастир, разрушен от турците, които избили всичките калугери и богомолци във време на богослужение, та черквата се напълнила с „мръша“ (разлагающи се трупове). Затова уж местността днес носи име Мръ̀шина цръква.
  2. До местността Осъ̀кье (при махалата Долни Амиджинци), се намира градище. От него днес има само хорозан, камъни и тухли. Тухлите са особено големи и са служили за гробове — една отдолу и две отстрани, слепени с горните си ръбове над трупа. Сега тук се намират цели гробници със скелети, главите на които са към запад.
  3. При главата на карстовия извор Извор извадили преди години 2 големи кюпа, събиращи 500 и 800 кг вода. Преди 2 години на същото место, дето са извадени кюповете, пороят е открил основите на голяма каменна сграда с дебели зидове, камъните на които са слепени с вар. Тъкмо над извора (на запад въз баиря) на една голяма и надвисна скала личи кръст, издълбан в камъка. Около него има и драскулки, прилични на писмо, но те не са никакво писмо.
  4. От десна страна на поройния конус на Ракев дол, в местността св. Атанас, с открити основите на малка черквица. Преди десетина години „се присънило“ на некой си дедо Димо от същото село, че тука, (тогава съвсем здрава поляна) имало черква, която требва да се разкрие и „обяви“. Той самичък почнал да копае и действително „обявил“ черквата. До преди разкопването основите на черквата, па и сега селяните правят тука обща селска служба на летни св. Атанас.
  5. В местността Мàнастир, над махалата Горни Амиджинци, съществувал некога монастиъ св. Богородица. До преди 15 години тук са стърчели развалини от изгорена сграда-черква: стени, обгорели греди и порти (врати). Върху тия развалини на същите основи селяните издигнали малка черквица. Когато разчиствали и събрали остатъците от дуварите, намерили кандилници, част от епатрахил и един чифт калугерски павти, които и сега се пазят. Всека година на 8 септемврий (Малка Богородица) тук става молебствие и селска служба. Говори се, че монастирът Яким Осоговски имал в своите тевтери една сметка с горно уйненския св. Богородица, а именно, последният бил заел на Осоговския монастир една значителна сума в пари, които сега требвало да се върнат, за да се възобнови и горно-уйненскии монастир.

Освен посочените старини, на 2 места има и оброчища: над махалата Село, до едно старо глогово дърво, се намира оброчището св. Илия. Тук на Илинден селяните се събират на обща селска служба иад шосето Босилиград-Кюстендил, до махалата Голема река, се намира и друго оброчище пак с име св. Илия.

Почти навсекъде, при означените до тук места като старини, се изравят монети — медни и сребърни, все „латински“. Интересно е да се спомене и това, че в селото на неколко места има стари дъбови и брестови дървета, наричани от селяните „кръстàти дръвйе“. Никой не смее да сече даже и стебла от тех, защото щело да ги постигне големо нещастие (смърт, сакатлък), а майките не позволяват на децата да отиват под тех, за да не „оградшпат“.

Главното занятие на селяните е земеделие, скотовъдство и овощарство. В селото се оре много земя, но малко плод се получава поради състава на почвата: по-големата й част е песъклива. За да може да си помине, да се изхрани едно средно по големина семейство (7—8) души, необходими му са 100 декара земя, от които 50 ще стоят на угар, 50 декара гори, най-малко 5 декара бахчи, 50 „брави“ (овци или кози), чифт волове и две-три крави. От земята ще се храни, с дохода, който ще получи от продажбата на овощната, ще изплати даждията и ще посрещне некои дребни нужди, а с вълната на овците, обработена у дома, ще се облече целото семейство. Преди 30 години селяните на с. Горно Уйно са минавали като едни от най-състоятелните в Краище благодарение най-много на големото количество овощия, изнасяни от тука. Тогава не са били бедни и като земеделци; а сега целото село е осиромашело. Ето защо селяните са принудени да излизат по печалба из цела България и то главно като дюлгери. Горноуйненските овощия днес се изнасят най-много в София; а по-долните — в Трънско и Брезничко.


Извор: Захариев, Йордан. Сборник за народни умотворения и народопис. Kнига XXXII. Кюстендилско Краище, София, 1918 г., с. 409-418.