Етикети

, , , , , , , ,

Защо се получава така, че тракийският и/или дакийският език се свързва с всевъзможни индо-европейски езици, но не и със славянските?

Произходът на някои тракийски и дакийски имена и думи може да се обясни чрез връзки със славянските езици. Огромното мнозинство учени обаче отхвърля тези обяснения, като същевременно приема, че тракийските, дакийските и илирийските езици може да са свързани с балтийските, с германските, с келтските, с иранските, с почти всички индо-европейски езици, но не и със славянските.

За да отделим другите индо-европейски езици от славянските, може да потърсим типични славянски представки, наставки или корени, които не се срещат в други езици, и да видим дали се срещат сред тракийските, дакийските и илирийските езикови данни.

Такава представка е „по-“, в смисъл на „покрай“, „при“, „до“.

Няма спорове, че немското название на регион Pommern, на полски Pomorze, на английски Pomerania, произлиза от славянската представка „по-“ и корена „море“. В Померания дълго е живеело славяноговорящо мнозинство, което към края на Средновековието се германизира.

Няма спорове, че названието на региона Подолие в днешна югозападна Украйна произлиза от представката „по-“ и корена „дол“.

Няма спорове, че названието на село Поибрене в община Панагюрище, област Пазарджик, произлиза от представката „по-“ и корена „Ибър“, което е българското име на приток на река Марица, която пък е известна на гръцки като Еврос.

В някои случаи тази представка се изписва и като „па-“ със смисъл „территориальная близость — Па́озерье — местность по берегу озера“ (Макс Фасмер – руски етимологичен речник).

В литовския език (който е от балто-славянската група) имаме представка „па-“ с подобно значение.

Нека видим дали можем да намерим такива тракийски, дакийски или илирийски названия.

Parentium/Párenthos — в Илирия, днешен Пореч, Хърватска

Красив град в областта Истрия. Смята се, че е основан преди около 2000 години. Според приетото мнение, Пореч е пославянчена форма на Parentium, което пък е с неизвестна етимология.

Едва ли произходът е от латинското parens (родител). В днешна Италия има само един град с подобно име, който е от края на 17-и век. Гръцката версия на името е Πάρενθος, с „θ“, т.е. оригиналът най-вероятно не е съдържал „т“, а друг звук, може би „ч“.

Ако Parentium е била полатинчена форма на илирийското Пореч, то имаме славянска представка „по-“ и славянски корен, произлизащ от „река“, а цялото име е със значение „поречие“. В днешна Македония има област Поречие. В Беларус, Русия и Украйна има множество населени места с това име. В Сърбия има област Пореч около река с име Поречка, която се влива в Дунава, а старото име на град Доњи Милановац също е било Пореч.

Коренът „река“ е засвидетелстван и в други тракийски и илирийски топоними, като реката Рехиус (Rhechius) и крепостта Миларека (Millareca), споменати от Прокопий в „За строежите“.

Polonda/Paloda — в римска Дакия

Спомената в Географията на Птолемей, 3.8.4. В това издание четем Polonda, а в това на стр. 180 — Πάλοδα.

Тук може да имаме наличие на носова гласна, която е съществувала в старобългарския език, в български диалекти в днешна северна Гърция през 19-и век и в съвременния полски език.

Ако имаме представка „по-“, то коренът може да е „лонда/лода“. В българския език думата е съществувала във формата леда/ледина, със значение подобно на поле или поляна. В тази песен от Прилеп се пее за „руда ледина“. Руската форма е „ляда“, полската е „ląd“, което на български звучи като „лонд“.

Porolissum/Paralissum — в римска Дакия

Римски град, основан през 106 г., в началото на втората война на Траян срещу даките. Името се смята за дакийско. След основаването му в близост са се появили няколко дакийски села. Открити са надписи с римско-дакийски имена.

Изписването е Septimium Porolissensis, Porolissum, в един случай — Paralisensium civitas, Πορόλισσον при Птолемей, Porolisso в Tabula Peutingeriana, веднъж Porolissum и веднъж Porolissos в Равенската космография, Παρολισσῷ в надпис от Сирия (имало е много сирийски войници в Дакия, включително в Поролисум).

В случая може да става дума за представка „по-“.

Коренът може да е сроден със славянска дума „ро́ля“, означаваща „поле“. Например на полски думата е rоlа, на чешки е roli. Свързана е с думата рало. В днешен Беларус има село на име Роличи.

Cassius Dio пише за вожд на племето на гетите (което е друго име за даките) на име Roles (Ῥώλης).

Ако не става дума за представка „по-“ и корен роли-, възможно е да имаме корен, свързан с глагола „поря“, руски „поро́ть“. Друг интересен факт е, че в Украйна и Русия има фамилно име Пороло.

Potaissa/Pathissus — Дакия, дн. град Турда

Там е имало римско укрепление. През този град минава река Ариеш, която пък после се влива в река Тиса. Името в тази му форма за пръв път е записано върху римски километричен камък (militarium) от 108 г., открит наблизо. Камъкът е отбелязвал разстоянието от 10,000 стъпки до Потаиса. Римляните са завзели местността между 101 и 106 г., по времето на император Траян, и са запазили местното име. Името е записано по същия начин и в Пойтингеровата карта от 5-и век.

Коренът Таиса явно е дошъл от реката Тиса. Реката Тиса се нарича Потисье в частта, течаща през днешна Сърбия. Плиний Стари, починал през 79 г. сл. Хр., я нарича Pathissus. Виждаме същата славянска представка „по-“, предадена с „а“ на латински.

Етимологията на Тиса може да е свързана с дървото „тис“ (Taxus baccata), което се среща и около река Тиса. Думата „тис“ е славянска.

Potalia/Pautalia — дн. Кюстендил

Pautalia е древно име на днешен Кюстендил, смятано за тракийско. Според Иван Дуриданов етимологията на Pautalia е сродна с литовското putà, със значение „пяна“. Дифтонгът „au“ в някои случаи е писан като „o“ — Potalia. През 553 г. при император Юстиниан I (527-565), в Константинопол е свикан Петият вселенски събор, на който присъстват 156 делегати, сред които е и пауталийският епископ Фока Пауталийски (Phocas religiosissimus episcopus Potaliensis).

В областта Ликия в Мала Азия е имало град Podalia (Pliny, Natural History, book 5, chapter 28).

В случая очевидно става дума за представка „по-“.

Коренът може да е сроден с българското „дол“, индоевропейски dhel-, dholo- (линк). В днешния български не съществува форма „удол“ и „удолие“, но такава съществува в словашки и е засвидетелствана в старобългарски (Синайски псалтир). В Русия има топоним Удолье. Подолие (на украински: Поділля) e историко-географска област в югозападната част на Украйна. Кюстендил се намира в „Кюстендилската котловина“, в подножието на планината Осогово. „Котловина“ означава „малка долина“.

Ако коренът не е сроден с „дол“, може да има връзка с българското „уталожа“. В Литва има топоним Utalinka.

Pagyritai — племе в близост до Дакия

Име на племе, споменато от Птолемей през втори век. Не е точно локализирано, но се е намирало в съседство с Agathyrsoi (които са живеели в Дакия), Aorsoi (северно oт Черно Море, около река Дон). Северно от Черно Море по онова време е съществувало Боспорско царство, чиито владетели са имали тракийски имена.

Изписването на Птолемей е Παγυριται. Буквата υ се е произнасяла като българското „у“ в древността и като немското ü в класическия гръцки. Понякога обаче чужди думи с българско „у“ са предавани с υ на гръцки и по-късно, например quaestor — κυαίστωρ, Омуртаг — Ομυρταγ.

В тази дума имаме представка „по-“ или „па-“. Коренът е сроден с българската дума „гора“, която се произнася „гýра“ в полски със значение „планина“. Сроден е също с литовското giria, което значи „гора“.

Pagyritai е означавало нещо като „Погорци“, „погоряни“. В днешна Босна има населено място Pogorioci, в Молдова има Pohorniceni.

Но славяни се споменават за пръв път в изворите през 6-и век, когато траки не е имало!

Както виждаме, типична за славянските езици представка се среща в тракийски, дакийски и илирийски топоними. Защо това досега не е прието за утвърден факт в лингвистиката?

Лингвистиката си сътрудничи с историята при установяване на произход на думи. „Склавени“ се споменават за пръв път в изворите през 6-и век, „склавени“ в днешно време се превежда като „славяни“, следователно историците приемат, че нито една известна по-рано дума не може да е от славянски произход. Съответно при наличието на данни за такива думи, лингвистите приемат, че тези думи са от какъвто и да е друг индо-европейски произход.

Oseriates е име на илирийско племе в Панония. Ezeritai (Ἐζερῖται) е славянско племе, което живеело в Пелопонес в южна Гърция през средните векове. Понеже по времето на илирийците славяни не е имало, според лингвистите озерятите не могат да са имали име от славянски произход. Понеже езеритите са наречени изрично „склавени“ от техни съвременници, според лингвистите името им е от славянски произход.

Логиката на пръв поглед изглежда солидна. Всъщност е грешна поради една фундаментална причина. „Славянски“ е лингвистично понятие. Славянски народ няма и не е имало. Народи, носещи различни имена, са говорели славянски езици, без никой да ги нарича „славяни“.

Появилите се през 6-и век „склавени“ не са били единствените славяноговорящи за времето си. Съвременните автори, като Прокопий Кесарийски, пишат, че антите говорели същия език като склавените. Но антите не са били склавени. Т.е., не можем да сложим знак за равенство между склавени и славяноезични. Прокопий е най-подробният източник за тяхната ранна история. Той описва надълго и широко една интересна, но в днешно време малко коментирана случка.

Един ант, пленен от склавени, успешно се е представил за пленен византиец с титлата magister militum per Thracias на име Хилвудий (ГИБИ II, стр. 123 и сл.). Склавените му повярвали, въпреки че той говорил „склавенски“ с тях. Антът говорел и латински, и то толкова добре, че заблудил и византийците, които повярвали, че това е византийският magister militum. Оказва се, че един поробен от склавени ант е могъл да се представи за византиец, роден и израсъл на юг от Дунава преди предполагаемото заселване на славяни. Ако допуснем, че антите и склавените са говорели „славянски език“, то на юг от Дунава също се е говорил такъв език, според Прокопий.

Освен това, византийските автори са разделяли народите по различни критерии, като езикът е бил почти без значение. Важни критерии са били географско положение, начин на живот, политическа ориентация. По тази причина за византийците не е било проблем да се смятат за римляни, въпреки че са говорели гръцки език. По същата причина не можем да очакваме от византийските източници да ползват „славяни“ в смисъл на „славяноезични“.

Византийските възгледи за критериите, според които се класифицират народите, са важни и по въпроса за изчезването на траките. За тях не е имало значение какъв език някой говори вкъщи. Траките във Византия, които не са наричани „траки“, са живеели по същите места, водели са същия начин на живот и са имали същата политическа принадлежност като византийците. Следователно за византийските автори са били римляни, като самите византийци.

Тук е подходящ един цитат от заключението на Florin Curta на книгата му The Making of the Slavs:

As with material culture emblemic styles, the Slavic language may have been used to mark ethnic boundaries. The emblematic use of Slavic, however, was a much later phenomenon and cannot be associated with the Slavic ethnie of the sixth and seventh centuries. Slavs did not become Slavs because they spoke Slavic, but because they were called so by others.

Както и при материалната култура, славянският език може да се е използвал за отбелязване на етнически граници. Това приложение на славянския език обаче е късен феномен и не може да се свърже със славянската народност от шести и седми век. Славяните не са станали славяни, защото говорели славянски, а защото са били наричани така от други.


Автор: Никола ЦЪРЦАРОВ

Източник