Етикети

, , , , , , , , ,

1) Боховà е село, разположено в северното подножие на връх Огорелица от планината Кървав камък, на двата бряга на Вучина бара, десен приток на река Ерма. Името му е старо, записано в османски документи още през 1576 г., но е създадено много по-рано. Свързват го с легенда за живели в околността трима братя, основатели на съседни села: Рея – Реяновци; Джия – Джинчовци и Боя – Бохова.

Селото има събран център и пръснати шест махали. В местността Селище са открити останки от антично селище. От местността Бош към местността Цръквище води стар тръбопровод от римско време с глинени тръби на дълбочина на 1,5 м. В средата на миналия век край селото са намерени останки от тракийско селище. Накратко в землището на Бохова има сведения за поселищен живот в рамките на около 2 хилядолетия.

Край местността Орловъц в посока към село Джинчовци се намира малкият необитаем манастир Св. Богородица. Вероятно затова съборът на селото е в първата събота на месец септември[1].

Въпреки, че е само легенда, без засега да има твърди доказателства, сегашното име на селото е вероятно е свързано с името Бохян, с образи Боя или Бохя, за който е известно, че е син на воеводата Стрезимир от XI в. – по време на последния отпор на българската държава, начело с цар Самуил срещу Византия. Брат на Стрезимир е бил Слишан. Стрезимир имал няколко синове – Кострош или Костадин, Джия или Джиян и Реян.

RTK1878_Bohova

Откъслек от топокарта, издание 1878 г. (kade.si)

Анна Чолева съобщава записите Бухова (Бухово), Бочава от 1576 г., Бухаво от XVII в., Бухава от 1780 г., 1781 г., 1848 г. Въз основа на тези сведения тя мисли, че името се извежда от бух ‘бухал, Strix bubo‘. Смислово го сравнява с името на село Бухово. Тя не отчита възмона връзка между названията Бохова, Джинчовци, Кострошовци, Реяновци, Слишовци, Стрезимировци и историческите личности с идентични или подобни лични имена. Наличието на шест съседни села ни кара дълбоко да се съмняваме в случайно възникване на тези села и наименованията им.

2) Джинчовци – разположено е южно от река Ерма, в западния край на Знеполе, по поречието на незначително безименно поточе в подножието на един от склоновете на Власина планина, наричан Сварковица. Граничи със землищата на Стрезимировци, Реяновци, Бохова и три села в Сърбия. Отнася се към селата от събран, купов тип. Археологическите данни показват, че поселищната му история е свързана със селищата Зелениград, Земен, Сабалевци, Звонци, Пале и Ерул, които са съществували по едно й също време и са били свързани по между си.

Селището се е намирало в равнинна местност, наричана сега Сабалевци. На около 4 км  в подножието на Руй планина се откриват рудни шахти. В развалините се намират останки от зидове, старинни предмети, монети. На 1 км южно от селото е открит османски калдаръм, а вдясно от него – останки от римски път. Предполага се, че това е чат от Виа Адриатик, който е свързвал Средец с Беломорието и Адриатика. В местността Цръвуля има зидове с причудливи форми, намерени са керемиди и се предполага, че това са останки от селище, изоставено от населението след преминаване на кръстоносци от последния кръстоносен поход.

Името на селото е записано в 1576 г. в османски извори. Според преданието то е по името на първия заселник. Една от легендите за основаване на селото, известна и в селата Реяновци и Бохова, е, че тримата ратя Реям Боя и Джия или Джиян (синове на воеводата Стрезимир) са основатели на трите села.

Църквата Св. Николай е построена 1840 г. Има манастир Св. Богородица, параклис Св. Петка, близо до лековития извор Света вода (над него се е намирал манастир Св. Петка, който е опожарен от турците) и оброк Св. Спас с оброчен каменен кръст в местността Кръст, който е един от най-старите в Знеполе[2]. Наличието на няколко култови обекта в землището на селото говори в полза на неговата старинност.

Анна Чолева представя записа Джинджовча  от 1576 г. Според нея името на селото излиза от жителско име Джинчо, умалително от Джино, а то от Гино, с г’ > дж в говора. За сравнение дава метните имена (топоними) Джиновци и Джиновица в Радомирско[3].

3) Ко̀строшовци – село в Трънско до 1920 г. Днес по полит. причини част от Сърбия.

Kо̀строшовци към 1940 има 666 жители и със село Паля изглеждат като махали на едно селище. Така, с. Кострошовци е разположено от двете страни на Палюшката и Микуличка реки, със същите природни богатства, а и имотите им в по-голямата си част са размесени, като части от едно и също землище. Много от различните обичаи се извършват съвместно и до днес.

В центъра на селото е църквата Св. Никола, сравнително нова, но все пак от незапомнени времена, а в махала Станьина е манастирчето-църква Св. Неделя, възобновена отпреди около 40 години – дотогава от дълго време мястото й е било забравено. А свещенически семейства, изглежда, е имало някога две, които с дали имената на махалите: Поповци и Попадийски (находящи се доста далеч една от друга).

Старото селище е било събрано (съсредоточено) на мястото, дето се събират рекичките Палюшка и Микуличка и не много отдавна преди Освобождението селото се пръснало по могили, по места, дето са били кошарите за добитъка. До окупацията от сърбите (1920 г.) имало е 127 сгради – домакинства с население 853 ж.

Анна Чолева дава следните данни за името на селото:: Kостуршовица  в 1451 г, Kострошовча в 1576 г.; Kострошовци 1878; Kostroševci.  Според нея то излиза от жителско име от начално местно име *Кострошово, Кострошево, прил. от *кострош, костреш, диал. костреж ’вид сладководна риба, Perca fluviatitlis’, сравнимо със сърбохърватско. kostreš ’вид риба’, също и ’някаква билка’. Най-старият запис насочва към основа костур-, също този вид риба и суфиксални словообразувателни елементи. За сравнение тя дава селищните имена Kostreš, Kostroša в Босна и Херцеговина, Kostreši в Хърватско[4]

Според сведение от интернет Кострош или Костадин е бил син на Стрезимир. Според исторически потвърдени сведения Татимир – боляр по времето на Асен и Теодор-Петър, се мисли за потомък на Костадин (Кострош). Пѐтър IV е по-възрастният от братята водачи на въстанието на Асен и Петър и български цар от 1185 до 1197 г.

4) Реяновци се намира в планинска долина близо до Руй планина, в югозападната част на Знеполе, отдясно на рек Ерма. Граничи със землищата на Джинчовци, Стрезимировци, Слишовци, Цегриловци, Бохова, Кострошевци и Сухи дол (Сърбия). Край селото протича Вуча бара (Боховска бара), десен приток на близката река Ерма.

Реяновци е старо българско селище, средновековно и дори по-старо, защото го срещаме записано в османски документи от 1453 г. Историята му има връзка с изчезнало след XV в. село от което е останало само името на местността Сабальевци, където са открити останки от римска или ранновизантийска вила – зидове, керамика, съдове, монети, както и с близкото до него селище в местността Селище. Според легендата в местността Дупкина кория се заселил Реян и се появило селото. Всъщност в района е имало живот още от неолита. С рударство се занимавали живелите тук траки и римляни, от които са останали безбройни следи от пещи, шлака и пр.

Съществува предание за създаването на трите съседни села Реяновци, Бохова и Джинчовци. Това предание минава от поколение на поколение и се знае в други села на Знеполе. Ето какво пише в една справка от 1 април 1926 г. главният учител в джинчовското училище Евтим Спасков, роден 1896 г. до Софийския окръжен инспектор: „В старо време имало трима братя – Рая, Боя и Джина, които са живели в съседното село Реяновци. Когато семейството им се уголемило, те се разделили и отишли на три страни. Най-старият Рая останал в старата къща и там се създало сегашното село Реяновци. Вторият Боя отишъл на кошарите, то ест където отгледвали овцете, и поставил началото на сегашното село Бохова. А третият, най-младият Джина дошел на другите кошари, където отгледвали само кози и основал село под името Джинчовци и оттогава досега селото носи това име.“

Църква  в селото не е имало – черкували си се в близкия манастир Св. Богородица, наричан още Реяновски манастир.[5]

Според Анна Чолева Рея`новци се среща в книжнината със следните стари записи: Реяновци в 1451 г.; Раялуфча (Раяловци) в 1453 г., Раянуфча в 1624 г.; Раяновче, Райановча в 1576 г.; Реяновци 1878. Името е жителско от мъжко собствено име Реян, с преход ра > ре от Раян, срв. СелИ Раянци в Радомирско, Раяновци в Сливнишко. Една заселка на село Яловик извор в Сърбия също носи името Реяновци (ТК100).

По исторически сведения знаем за Реян – син на Стрезимир, живял в XI в.

Из „История на България“ от Блазиус Клайнер, съставена в 1761 г.

Пръв вожд на българите, към лято Христово 504-о завзел не само България, но и голяма част от Унгария и Сирмиум. От Сирмиум обаче той бил отблъснат от краля на Италия Теодорих и на връщане завзел Банат и земите около Тиса. Най-сетне той получил във владение обещаната земя от император Анастасий и я нарекъл България. Той царувал дълго, а след него [царували] синовете му.

В бележка под линия Ив. Дуйчев съобщава, че името трябва да се чете Кеан заради записа на латински: „Terram vero que iacet inter Thisciam et Danubium, preoccupavisset sibi Keanusmagnus dux Bulgari(a)e, avus Salani ducis, usque ad confinium Ruthenorum et Polonorum et fecisset ibi habitare Sclavos et Bulgaros“[6]

Кеан не открихме в нашата топонимия, за разлика от Реановци. Лично име Реан се среща и в османски дефтер от 1570 г. за Кюстендилски санджак (ТДИМН V, 4, 400). Към него принадлежи и село Раяновци.

От езиково гледище е напълно възможно името Реян да е фонетичен образ на Раян, а то от Райо. В съседния Косовски санджак за 1571 г. се срещат имената Рая, Раян, Раяш, Раяшин, Райета (Катич 2010, 588). Изходната форма е Рая, дат. вин. падеж на Райо. Райко пък е народно название на слънцето[7]. Срещат се Райково – квартал на Смолян и Раюв камък – забележителна скала и скално светилище в Еленския Балкан.

5) Слишовци се намира на 18 км запад-югозапад от Трън, в полите на Рудина планина, близо до връх Руй. Граничи с Бохова, Джинчовци, Реяновци, Цегриловци, Главановци, Рани луг, Стрезимировци и границата със Сърбия. Разположено е на заселки северно от пътя София – Пирот, по дължината на пътя, поради което е от полупръснат тип. В гората към сръбската граница има Паметник на замръзналия войник, със забит кръст в земята.

Селото е старо българско, споменато в османски регистър от 1453 г. По предание първите заселници на Слишовци са дошли от Босилеградско, Краището и Клисура, а името му е дошло от боляр (хунски княз) на име Слишай. Той се влюбил в красиво момиче от селото, но за зла участ момичето се разболяло и умряло. И зада му напомня за момичето, болярът се заселил в този район, а селото било наречено Слишовци.

В околностите на селото се намират останки от старинни водопроводи. Изровени са множество пръстени и водопроводни тръби. В землището са намерени три каменни чука, част от керамична брадвичка, старинни монети, грънчарски произведения и др.

Западно от селото в местността Манастир са съществували редица манастири като Св. Рангел, Св. Петка, Св. Илия, които при нахлуването на кърджалиите в Трънско били опожарени, а монасите – избити[8].

За Слишовци Анна Чолева пише: стар запис е Слушовица от 1451 г.; Ишлушувидже от 1453 г., Ислишофча в 1624 г.; Слишовци от ХVIII в. в Поп Стефанов поменик; Слишовци в 1878 г. Името излиза от жителско име от изчезнало лично име *Слишо. За сравнение тя дава хърватското Sliško, стпол. Slysz, стб. слышати ’слушам’, диал. слишам[9].

Знае се, че Слишан е бил трънски воевода по времето на Самуил, Гаврил-Радомир и Иван Владислав, брат на Стрезимир – то ест в X-XI в.

6) Село Стрезимировци се намира в западния край на Знеполе, na 19 км запад-югозапад от гр. Трън, на шосето Трън – Клисура, по левия бряг на Ерма, в полите на Въртоп и Рудина. Планинският терен обуславя разпръснатия тип на селото – състои се от множество махали, разположени от двете страни на р. Ерма, след влизането й на българска територия, както и по южните склонове на планината Рудина и северните възвишения на Кървав камък. Граничи със селата Слишовци, Джинчовци и Сърбия (Сухи дол, Драинци, Грознатовци и Преслап). Към селото се числи и махала Бойна. След 1919 г. селото е разделено по-голямата му част (Горно Стрезимировци), заедно с църквата и гробището, е останала в Сърбия. Днес на границата има ГКПП. Постоянните му жители към 2012 г. са само 4.

Селото е старо българско, споменато с това име в османски извори още в 1453 г. По предание то носи името на войводата Стрезимир – един от войните на Кракра и цар Самуил от края на X в. и началото на XI в. Преданието свързва имената на двамата братя Стрезимир и Слишай, загинали в сражение с кръстоносците, с местността Слишовска могила.

Землището е било обитавано още пред древността. Оттук е минавал важният път Вия Дакия, затова е имало пътна станция при траки, римляни и византийци. На естествено възвишение С 2 от селото в местността Кулата има множество следи от ранновизантийска, римска и старобългарска керамика, зидове, кула и следи от металодобив.

Има легенда, че махала Бойна е заселена от преселили се след Чипровското въстание българи, обикаляли през Албания.

Оброкът Св. Рангел и издигнатият през 2004 г. параклис Св. Архангел Гавриил при махала Бойна е на мястото на средновековна църква. До нея са открити надгробни камъни с издълбани кръстове, характерни за XI – XIV в. Населението смята, че останките от старата църква „са от латинско време”. Преди столетие зидовете й още личали добре. След разделянето на селото по силата на Ньойския договор по-голямата част от него останала в Сърбия, а църквата им – в България. Когато там решили да си строят църква, тайно отнесли престола от старата църква (по-късно оброкът Св. Рангел) в Сърбия, но той по чудодеен начин се връщал на старото си място, колкото пъти и да се опитвали да го вземат.

Повече за други Трънски села:

ЕРУЛ

ЗАБЕЛ

СТРЕЗИМИРОВЦИ


КНИЖНИНА:

Катич 2010 – Татјана Катић. Опширни попис призренског санџака из 1571. године, Београд, 2010.

ТДИМН V, 4 – Колектив. Турски документи за историјата на македонскиот народ. Опширен пописен дефтер за Ќустендилскиот санџак од 1570 г., т. V, кн. 4, Скопje, 1985.


БЕЛЕЖКИ:

[1] Цветкова, Лалка. Местните имена в Трънско, В. Търново, 2016, с. 18.

[2] Цветкова, Лалка. Местните имена в Трънско, В. Търново, 2016, с. 41.

[3] https://naum.slav.uni-sofia.bg/node/1843 < 13.12.2019 >

[4] Чолева-Димитрова, Анна, Селищни имена от югозападна България, С. 2002 г., с. 69.

[5] Цветкова, Лалка. Местните имена в Трънско, В. Търново, 2016, с. 98-9.

[6] http://macedonia.kroraina.com/bk2/bk_5a.htm < 13.12.2019 >

[7] https://tangrabg.wordpress.com/2013/08/23/slunceto/ < 13.12.2019 >

[8] Цветкова, Лалка. Местните имена в Трънско, В. Търново, 2016, с. 101.

[9] https://naum.slav.uni-sofia.bg/node/1843 < 1312.2019 >