Из „Собствените имена в България“

ОНОМАСТИКАТА КАТО НАУКА ЗА СОБСТВЕНИТЕ ИМЕНА

И НЕЙНИЯТ РАЗВОЙ В БЪЛГАРИЯ

1. Ономастиката като самостоятелна езиковедска дисциплина

През миналия век ономастиката се оформя като отделна наука за собст­вените имена. Това се налага от факта, че собствените имена се отличават от нарицателните имена по това, че „отделят единичния предмет от кръга на предметите, означени с общо име“ (Георгиев 1965), хакто и но специфичните функции, конто изпълняват: номинативна, идентифицираща, диференцираща (основни функции) и социална, информационна, емоционална, акумулативна. деиктическа (указателна), адресна, експресивна, естетическа и стилистическа (допълнителни функции) (Бондалетов 1983: 20-21). Независимо от това собствените имена споделят с нарицателните общи развойни тенденции, като образуват отделна подсистема на езика, с изследването на която се занимава самостоятелната езнковедска дисциплина ономастика.

Изключителното разнообразие на назоваваните ономастични обекти е довело до обособяването на следните дялове на ономастнката:

1. Антропонимия – занимава се с личните, фамилиите, бащините и родовите имена, с прякорите и прозвищата, с псевдонимите, криптонимите, към които спадат конспиративните (нелегалните) имена, калугеронимите (монашеските имена) и др.
2. Топонимия – занимава се с названията на географски обекти. Към топонимията се включват следните поддялове:

а) хидронимия – занимава се с названията на водни обекти (водни име­на или хидроними);

б) ойконимия – занимава се с названията на селища (селищни имена или ойконими);

в) оронимия – занимава сс с названията на планински обекти (планин­ски имена или ороними);

г) агронимия – занимава се с имената на различните видове землени участъци (агронимн);

д) дримонимия – занимава се с имената на горските участъци (дримоними);

е) урбанонимия (урбонимия) – занимава се с названията на всички обекти от вътрешноградското пространство на населените места (урбаконими или урбоними), като улици (ходонимн), пътища (дромоними), шосета, мостове, площади, пазари (агороними), жилищни комплекси, жилищни блокове, по-известни сгради (ктироними), паркове, градини, стадиони, паметници и пр.

Термините агронимия и дримонимия се употребяват рядко от българските ономасти, които предпочитат да използват по-общия термин топонимия при проучванията си върху имената на местности, а вместо агроними и дримоними употребяват термините теренни или местностни имена.

3. Xрематоиимия – занимава се с названията на обекти или предмети от материалната култура на хората (хрематоними, фирмоними и ергоними).
4. Теонимия – занимава се с имената на божества (теоними).
5. Еклезионимия – занимава се с названията на религиозни и сакрал-ни църковни обекти, на места за поклонение или обредни места (еклезионими, сакрални имена).
6. Зоонимия – занимава се със собствените имена на домашните животни (зооними). Основни нейни ноддялове са:

а) геладонимия – занимава се с имената на крави (геладоними);

б) кинонимия – занимава сс с имената на кучета (киноними);

в) галонимия – занимава се с имената на домашни котки (галоиими).

7. Космонимия – занимава се със собствените имена на небесните тела (космоними) – планети (планетоннми), съзвездия (астернсмонимн), звезди (астроними), зони от космическото пространство и галактики.
8. Вентонимия (анемонимия) – занимава се със собствените имена на ветровете (вентоними или анемоними).
9. Навионимия – занимава се с имената на водните съдове (навионими).
10. Еортонимия – занимава се с имената на празниците (еортоними).
11. Хрононимия – занимава се с имената на отделни исторически епохи и сьбития, свързани с хронологията в живота на отделни страни и народи (хрононими).
12. Фитонимия – занимава се със собствените имена на растенията (фитоними).
13. Мястото на българската ономастика сред другите научим дисциплини

В зависимост от спецификата на собствените имена, изучавани от ономастиката, се определя и положението на тази наука спрямо другите дисциплини. Докато в миналото с ономастични проблеми са се занимавали предимно историци, географи, фолклористи, възрожденски писатели, поети и книжовници, днес ономастичната наука в България се е наложила като самостоятелна езмковедска дисциплина. Като такава българската ономастика е тясно свързана с фонетиката и фонологията, морфологията, синтаксиса, историята на българския език, с проблемите на българското словообразуване, на българската лексикология и лсксикография, на българската стимология и диалектология.

Българската ономастика се намира във връзка и с научните дисциплини история, археология, география, картография, краезнание, етнография, фолклор, културология, социология, психология, естетика, право и др. Тя е извор на ценен материал и за палеонтологията, ботаниката, зоологията, геологията, почвознанието, икономиката и т.н. Това се дължи на факта, че ономастичната ситуация, в която възниква едно собствено име, е мотивирана не само от езикови, но и от екстралингвистични причини.

3. Развитие на ономастиката в България. Основни периоди

Историята на българските ономастични проучвания бележи три основни периода. Тези изследвания спомагат да се разрешат много от всс още неясните въпроси в балканските земи, където през вековете са преминали повече от 20 народи или племена и всички те са оставили следи в топонимията или антропоннмията.

Първият период трае откъм средата на 19 в. до Освобождението на България през 1878 г. Тогава се поставя началото на ономастичните изследвания в България с някои дилетантскн опити на български възрожденски писатели, поети и книжовници в областта на антропонимията и топонимията. През това време се полагат и основите на географската терминология от домашен и чужд произход.

Нов период в развитието на ономастичните проучвания настъпва след 1878 г. Той се характеризира не само със задълбочсността на научните търсения, но и с интереса преди всичко към античната предславянска топонимия в трудовете на редица учени. През този период български и чуждестранни историци и езиковеди се занимават предимно с многобройните имена от славянски произход в Албания, Гърция и Румъния, като помагат да се осветлят проблемите, свързани със заселването на славяните в земите на Балканския полуостров.

Третият и най-значителен период от ономастичните проучвания в България започва през 1945 г. Той се характеризира с оформянето на ономастиката като отделна наука, със системното и целенасочено събиране на ономастичсн материал и разработването на различни проблеми от историческата и съвременната наука за географските названия, антропонимите и другите категории собствени имена. Топонимичните изследвания през този период са насочени предимно към следните направления: дескриптивно, етимологично, структурно-семантично, контактно-лингвистично, социолингвистично и т.н.

Състоянието и проблемите на българската ономастика във всеки един от тези периоди ще бъдат подробно разгледани по-нататък.

За състоянието, проблемите и перспективите на развитие на българската ономастика са писали Ст. Младенов (Mladenov 1928), Ив. Дуриданов (Дурнданов 1956б. 1957а, 2002, Duridanov 1957, 1995), Й. Заимов (Заимов 1958, 1972, 1985, Zaimov 1970), Вл. Георгиев (Георгиев 1959, 1961), Н. Ковачев (Ковачев 1990, 1996). Г. Христов (Христов 1990), Д. Михайлова (Михайлова 1990а), А. Чолева (Чолева 1990), М. Ангелова-Атанасова (Ангелова-Атанасова 1996б,2006в). Л. Димитрова-Тодорова (Todorova-Dimitrova 1999б, 2001б, 2005а), Т. Балкански (Балкански 1990, 1996а, 2006б), Р. Русинов (Русинов 1993) и др.

Издадената през 1996 г. във Велико Търново книжка 3 на поредицата „Състояние и проблеми на българската ономастика“ съдържа очерци с подробна информация за ономастите и ономастичните изследвания в България до 1996 г. В книгата се съдържат биограми на изследователи в следния ред: Г. С. Раковски, Ст. Младенов, В. Бешевлиев. Ив. Дуйчев, Г. Вайганд, В. Миков, Вл. Георгиев, Ив. Дуриданов, Й. Заимов, Н. Ковачев, К. Попов, Г. Христов. А. Саламбашев. Й. Н. Иванов. Б. Симеонов. Д. Михайлова, М. Москов, В. Велев, Ив. Умленски, Н. Намерански., Т. Балкански. Л. Димитрова-Тодорова, А. Чолева. Р. Донева-Кокаличева. М. Ангелова-Атанасова, Н. Иванова, Л. Минева-Ковачева, Ал. Арнаудов, Б. Николов, К. Костадинов, П. Вълков, Й. Еленин, Др. Лалчев. Б. Кръстев. Ив. Гайдаджиева. Ел. Гайдарова-Георгиева, Н. Бечева, Л. Андрейчин, Ст. Илиев, Св. Иванчев, Р. Русинов, А. Кондукторова-Вълканова. К. Цанков и М. Жечева. В края на книжката са приложени от Н. Ковачев библиографски трудове за живота и дейността на още някои неспомепати по-горе изследователи в българската ономастика, сред които са и К. Влахов, Д. Вукадинов, Д. Дечев, П. Джамбазов, Й. Иванов. Ат. Илиев, К. Иречек. Ан. Иширков. Тр. Китанчев и Ст. Романски.

Библиографски сведения за изследванията върху българската ономастика за периода 1914-1925 г. са публикувани от Ст. Младенов (Младенов 1927). Още от първия си том през 1950 г. белгийското списание „Олота“ започва всяка година да обнародва пълна библиография на българската ономастика с автор Ив. Дуриданов. Автори на библиографски приноси за периода 1940-1980 г. са Ив. Дуриданов и Ст. Андреева (Дурнданов-Андреева 1972, 1980). за периода 1971-1980 г. са А. Чолева, Н. Бечева, Р. Кокаличева и Л. Лазарова (1993). Н. Ковачев (Ковачев 1999б) публикува библиография на българската антропонимия. П. Чолов (Чолов 1974) издава историческа библиография за периода 1944-1973 г. В нея са включени много изследвания от областта на ономастиката, предимно на топонимията. В момента авторски колектив от Института за български език под ръководството на Т. Балкански с подготвил за печат библиография за периода 1981-1990 г.

3.1. Изследвания в България през първия и втория период от развитието на ономастиката

Независимо от това. че ономастиката сс намира в своя начален стадий на развитие, тя се радва на голям интерес от страна на български учени, писатели, възрожденци и краеведи. Изследванията през тези два периода са предимно в областта на антропонимията и топонимията.

Представеният преглед на ономастичните изследвания през двата начални периода от историята на българската ономастика се основава на проучвания от Ив. Дуриданов (Дуриданов 1956б, 1957а) и на собствени наблюдения, докато прегледът на съвременното състояние на ономастичните изследвания у нас се основава само на собствени наблюдения и интерпретация.

3.1.1. Изследвания в областта на антропонимията

За основоположник на българските антропонимични проучвания се смята възрожденският писател Л. Каравелов, който през 1861 г. в Москва издава сборник „Памятники народного бьiта болгар“. В третия дял на този сборник са включени български народни лични имена заедно с кратка статия, посветена на някои общи въпроси на антропонимията, като традиция при даване имена на новородените, структура на българските лични имена – съкратени и гальовни, и връзката им с пълната им форма, семантика на имената, свързани с имена на растения и животни, чужди по произход имена – турски и гръцки и пр.

През 1887 г. в София излиза кратък речник от 24 страници „Тълкувач на собствени имена“ от Т. К. Коджов, в който авторът прави опит да обясни някои български имена.

Първото системно изследване върху значителен материал от български народни лични имена е публикацията на Тр. Кнтанчев „За някои собствени имена в българския език“, излязла през 1893 г. Авторът разглежда личните имена от езиковедска, етнографска и историческа гледна точка. Според Ив. Дуриданов (Дуриданов 1956б: 366) „в общата разработка на въпросите в тази интересна статия личи известно влияние на познатия труд на Фр. Миклошич (Мiclosich1860 – б.а.) върху славянските лични имена“. Ще вметна, че трудът на Миклошич е сериозна научна основа за изследванията на личните и на местните имена както у нас, така и във всички славянски страни. В него авторът е направил анализ на строежа на славянските лични имена (едноосновни и двуосновни), откроил е суфиксите за образуване на eдноосновните имена и типовете съставни елементи на двуосновните имена. За съжаление в своето изследване той е отделил много малко място на българските лични имена. По негов образец Тр. Китанчев отделя следните наставки, с които се образуват личните имена: -ан, -йо, -й, -ко, -но, -не, -шо, -ия, -ен, -ши, -еш, -ун, -ул и др., но не разграничава продуктивните от непродуктивните наставки. Той разглежда доста подробно хипокористичните форми на българските лични имена. Китанчев е събрал и лични имена по eтноними или по областни названия на жители ог типа на Куман, Македoн, Мизе и пр. Слабост на изследването са някои неточни тълкувания на имената, което се дължи на неезиковедската подготовка на автора, напр. той извежда ЛИ Райо, Райко и под. от апелатива рай, а не от ЛИ Рад, ЛИ Кипра и Кипре от апелатива кипарис вместо от ЛИ Киприан и т.н.

Истинска научна основа на антропонимичните проучвания върху българската личноименна система е поставена от немския учен Г. Вайганд (Weigand 1921) с неговата студия за българските лични имена, за техния произход, съкращения и новообразувания. Той използва личните имена от речника на Н. Геров (Геров 1904: 622-631), както и от редица сборници и вестници. Въз основа на това изследване той издава през 1926 г. в София популярната си книжка „Българските собствени имена. Произход и значение“. В своята студия Вайганд установява закономерностите в процеса на съкращаването на българските лични имена, които често водят до създаването на по-особени форми, като се загубва етимологическата връзка между тях и основните им пълни форми. При съкращенията се наблюдават различни видове промени: афереза, синкопа или апокопа. В зависимост от наставките в хнпокористичните форми Вайганд отделя три редици съкратени форми, като по негово мнение те не водят до промяна в значението, а са възникнали с цел да придадат на имената по-гальовно звучене. За съжаление Вайганд не е вземал предвид много от възможностите, водещи до тези словообразувателни процеси, напр. че ЛИ Дiцо и Дичо биха могли да произлизат от ЛИ Йордан, а не да са съкратени от ЛИ Давид, както предполага той. Според него ЛИ Борис произлиза от ЛИ Борислав, но името Борис се смята за тюркско (прабългарско) (Бешевлиев 1934а), докато името Борислав е славянско.

авт. Лиляна ДИМИТРОВА-ТОДОРОВА

ИЗТОЧНИК