Методът на геоинформационната картография се използва широко при изготвянето на ландшафтно-топонимични карти. В резултат на това се използват различни по мащаб топографски, геоложки, хидроложки, геоморфоложки, почвени, растителни, животински карти, чертежи, резултати от теренни наблюдения, получени чрез GPS, и исторически архив, най-старите картни данни. Географските карти съдържат много ценна информация за исторически данни, която дава възможност за определяне на топонимите, правописа и местоположението им. Най-трудните въпроси в топонимията са събиране на материали, анализ на данните, определяне на произхода на етимологията. Топонимичните проучвания включват такива процеси като събиране на географски имена, възстановяване на предишния запис на имената. Важната роля на картата в топонимичните изследвания е известна още от древността. Например древните китайци, римляни, гърци са използвали топонимичен метод (включително картографски) при засаждане на растения, изграждане на пътища, прокопаване на напоителни канали и др. Върху картата (във формата на пръстен), създадена от Махмуд Кашгари, виден учен, живял през Средновековието, има информация за древните топоними. Н. Надеждин в изследването си, наречено „Опитът на руската историческа география“, показва, че географските карти играят важна роля в топонимичните изследвания и притежават много информационна стойност. Това може да се види на неговите крилати фрази, една от които е че географските имена са езикът на земята, а земята е книга, където човешката история е записана в географската номенклатура.[1]
Наблюденията на Надеждин са много сполучливи и по-съвременен начин бихме могли да опишем географските имена или топонимите, както още се известни, като визитна картичка. Те съдържат пространствена локализация за даденото място то ест адрес, по който ако познаваме специфичния език на топонимите можем да научим много за вида на обекта, природните му особености, релеф, наличие на флора, фауна и подобни. Топонимите съдържат и имена на хора, които често са тясно свързани с именувания обект – собственици на имоти, стопани или хора, които са сполетени от дадено събитие, нерядко и техния занаят.
Значението на думата чу̀ка книжовните речници обясняват като ‘камениста, гола височина или връх‘.[2] Тя се среща още в старобългарския език, където е чюка. Според едно мнение в книга на проф. Николай Ковачев думата възлиза от индоевропейски корен *keu- със значение ‘изпъкнал‘, а съставката –ка е наставка. Според това сведение сръбското съответствие на общия индоевропейски корен е кик ‘гърбица‘.[3] От етимологични речник на Петар Скок разбираме, че индоевропейската връзка на чука е предложена от акaд. Ст. Младенов.[4] Този географски термин е разпространен из цяла България, Македония, Сърбия и Черна гора. В нашите диалекти географския термин чука показва завидна разновидност – среща се в образите чукар, чукара, чукер, чукла, чукле.
На представената карта са нанесени географски имена с елемент чука в Сърбия (с Косово) и Черна гора, Румъния. В РСМакедония топонимите със съставка чука са 339 на брой и не са нанесени с изключение на изчезналото село Чука при гр. Велес. На територията на България те са над 1000 и е безпредметно да се нанасят. В Босна и Хърватска не се среща географския термин чука. Чука е заета дума в албанския език. За територията на Албания и Румъния засега няма достатъчно ГИС данни. Заемката чука в Румъния се сраща във фонетично изменена форма – cioaka, чоака; coka/чока, но понякога е запазена и във вида чука.
В Гърция са нанесени само няколко селища с названието Чука с илюстративен характер. Повечето от селищата с името Чука или Цука, по местно произношение, са запазили името си непроменени. Не ще и съмнение, че чука е заемка в гръцкия език. Имена на местности се срещат на юг чак до Морея или Пелопонес, както и на един остров, който е в близост до Малоазиатския бряг. Повечето имена на селища и местности в днешна Гърция са преименувани и издирването на повече топоними изисква допълнителни усилия, а не това е целта на сбирката.
Логиката на разсъжденията е следната: тъй като чука не се среща в западнобалканските страни, то тя следва да е иновация, характерна за централния и източен Балкан. Наличието на чуки в Гърция означава българско езиково посредничество, тъй като Сърбия е владяла малки части от днешната й територия и то за кратки периоди от време.
На представената карта добре се вижда дистрибуцията на местни имена с чука в западно направление от границата на България – области, които са част от българското етническо землище в миналото. Остава да си обясним чука като типична българска иновация в географските термини, тъй като този термин не се среща при източните и западни славяни.
Със рубинен цвят на същата карта са поставени за сравнение отметки за всички топоними от вида кик. Топоними с елемент кик не се срещат в Хърватска, според наличните към момента геопространствени данни.
Бележка за източниците: Следва да се има предвид малкия общ брой топоними с локализация за отделните страни. Въведени са само малък процент от всички топоними, а оттам и тези върху които днес се фокусираме.
Написа: Евгени ТАНУШЕВ
ИЗТОЧНИЦИ:
https://cartographic.info/names/
КНИЖНИНА:
Ковачев 1961 – Ковачев, Николай. Местните названия от Севлиевско, С., 1961.
Ковачев 1987 – Ковачев, Николай. Българска ономастика, С., 1987.
Skok 1971 – Skok, Petar. Etimologijski rječnik hrvatskoga ili srpskoga jezika, knjiga prva A-J, Zagreb, 1971.
БЕЛЕЖКИ:
[1] Ковачев 1987, 22.
[2] https://ibl.bas.bg/rbe/lang/bg/чука
[3] Ковачев 1961, 16, 20.
[4] Skok 1971, 190.
Т о п о н и м и о 
През 1859 г., Г. Раковски документира следното състояние на етническите българи на Балканите:
„Българският народ, макар и да е под турско иго, и да се е преселил много при падането си във Влашко, Богданско, Немско, и най-вече в Бесарабия, Крим, и другаде в Русия, от него обаче в отечеството му е останало значително число, превъзхождащо всички други народи, живеещи в европейска Турция. Днешните му жилища се простират: от сегашната граница на сръбското княжество от Радуевац, където река Тимок се втича в Дунава, по цялото крайбрежие на тази река до устието ?, което се втича в Черно море на мястото наричано Солина, а оттам по цялото черноморско крайбрежие чак до Босфора, по Руманската (тракийската) страна, оттам по крайбрежието на Мраморно море, Дарданелите, и крайбрежието на Бяло море (Средиземно) до град Солун, като включим крайбрежните градове, където обитават смесени българи с преселници римогърци, турци, арменци, евреи и цигани, вътрешните градове и села се обитават преимуществено от чисти българи. От Солун до Атонската планина, също така, повечето обитатели и туземният народ са българи. От Атонската планина, по почти цялата наречена Тесалия до залива Артъ, и оттам по Юнаническо море, през Албания до Нови пазар, град лежащ в Босна, а оттам към Запад до днешното сръбско пограничие, което започва близо от Крушовиц, до гореспоменатата река Тимок, където се влива в Дунав. По всички тези места, като изключим неколцина римогърци, погърчени арбанаси, турци, евреи и цинцари (хромовласи) всички други, ако ги попиташ: какъв сте народ вие, те казват: българи, или бльгари, или бугари. А, ако ги попиташ на какъв език говорите, те отговарят: български, бльгарски, бугарски. Освен тези българи има и други българи, обитаващи и в самата Морея (Пелопонес, б. изд.) и в Мала Азия. А в днешното сръбско княжество, от Крушовиц до Смедерево, почти всички села са населени от родом българи и говорят още български език. Около Белград (който винаги е бил старобългарски град) се намират повече от 20 знаменити български села, а именно: Мокри лук, Винча, Мириево, Сланици, Велико село, Железник, Бела вода, Княжевец, Вишница, Болич и село Пали лука, което се държи от самия Белград. Тези българи са съхранили езика си, народното си облекло, обреди и стари обичаи. А окръжията (нахии), които в последно време княз Милош е откъснал от Видинската област и е присъединил към сръбското кнжество, които се наричат Крайна – те почти всичките са българи.“
ХаресвамХаресвам