Етикети

, , , , ,

Землището на Аксаково е предлагало благоприятни условия за живот на много култури и теренът е богат на останки от древността и средновековието. Селище е открито на километър и половина северно от Аксаково в местността Мюхлюза. То било разположено под висока скалиста чука, където в по-късни времена се издигала крепостта Мъглиш. Праисторическото селище в Мюхлюза до Аксаково не е единично явление. Такива селища имало по южните и източните склонове на Франгенското плато на мястото на селата Слънчево и Доброглед. За тракийски се определят и могилите между Варна и Владиславово, прилежащи към тракийските селища в местностите Елен дере и Балабан дере. Братя Шкорпил съобщават и за тракийски селища в местността Малтарла, на възвишението Гебек над Владиславово, където са намерени голям брой обредни плочки с образа на Тракийския бог-конник.

aksakovoПървите засвидетелствани от писмени паметници жители на тези земи били траките, по-конкретно племето кробизи. Страбон и Павзаний ги сочат като голям народ, който винаги е желан съюзник, защото може да изкара до 200 000 бойци, “благочестиви, смели и неукротими”. Кробизите обитавали земите по крайбрежието на Черно море от Варна до Калиакра и Белоградец.

За предшественик на днешното селище се смята селото под крепостта Мъглиш. Името на крепостта е засвидетелствано в много документи, съобщения и публикации във връзка с Битката при Варна от 1444 г. Крепостта вероятно е влизала още в римската укрепителна система, а селището под нея води началото си от древни времена. В района на селото и крепостта са намерени много монети, останки от керамика, стрели, копия и други средновековни материали, които свидетелстват, че тя е живяла дейно и по време на Първото и Второто българско царство. През втората половина на XIV век крепостта минава във владенията на добруджанските деспоти, заедно с Варна “като главен укрепен град”. В 1388 г. Али паша превзел Шумен, Станата (Нови пазар), Провадия и обсадил Варна. Градът упорито се отбранявал и Али паша се оттеглил. Дали при тази обсада е била превзета крепостта Мъглиш, няма сведения. След три години Али паша повторил щурма и Варна била превзета. В Мъглиш бил настанен турски гарнизон. В хрониката “В страната на Шишман” авторът дава ценни сведения за българските земи на север от Стара планина, споменава имената на 24 крепости. Между тях е и Мъглиш. В запазените източници за битката при Варна през 1444 г. тя е наричана Михелич.

В периода 1444 г. до 1573 г. българското население в района на Мъглиш значително намаляло. Появили се смесени и чисто турски села. Вземаме тези две години за ориентир, защото най- ранните демографски сведения за този край намираме в данъчните регистри за джелебкешаните от 1573 год. Тези регистри включват сведения само за овцевъдите, които отглеждат овце за пазар. Село Мъглиш фигурира в списъка за джелебкешаните като Маклис. То е било голямо село за онова време, защото имало поп и нямало турци овцевъди. Село Джиздар /Припек/ е посочено само с турци-овцевъди, а в с. Гебедже богаз /Белослав/ се съобщава за Добрешко, брат на Юсуф ага, което сочи, че вече е започнало потурчването, щом единият брат е Добрешко, а другият Юсуф ага. Село Мъглиш е преживяло робството и вече в XIX век е посочено на руските карти като Мюхлюзкьой, а на австрийските като Муаличкьой.

В други данъчни регистри за данък джезие, плащан само от немохамедани – от 1676 и 1685 год. наред със с. Маклис вече е посочено и с. Аджемлер. Двете села съществуват паралелно. Първият регистър описва данъкоплатците по ханета /1 хане=10 къщи/, а вторият поименно като всяка отделна къща е едно хане. Сравнението на двата регистъра показва, че българското население през XVII век е катастрофално намаляло.

За пръв път срещаме писмени сведения за с. Аджемлер в двата турски данъчни регистъра от 1676 и 1685 год. Няма никакви документални данни, които да сочат кога и кой е сложил началото на селото. Старите жители на Аджемлер оставили неясни легенди, че основатели на селото са перси /Аджеми, Acemi/, насила колонизирани тук след турско-персийските войни от първата половина на XVII век. За перси търговци във Варна се съобщава в едно писмо до Ватикана от 1620 год.

Явно е, че името е свързано с аджеми-перси. Дали те са основателите му или само са построили странноприемници, в които почивали и нощували пътници, като последна спирка до Варна, не е ясно. Вероятно идването на персите в селото като основатели или търговци е станало в началото на XVII век, но не е изключено селото да е съществувало и по-рано.

Населението на двете съседни села Маклис и Аджемлер било еднородно. За това свидетелстват имената в регистъра от 1685 год. Те са църковно-християнски: Николи, Костадин, Георги, Димитри и българославянски: Стойо, Недялко, Пройчо, Добри, Райчо, Драгостин, Чавдар, старинни по произход. Съвсем допустимо е част от тези българи да са слезли в Аджемлер, където било по- равно и удобно за живеене.

През Кримската война в околностите на Аджемлер станували английски войници, пехотна и кавалерийска част, избягали от страшната холера, която косяла войските и населението в града. Но болестта стигнала и тука и много войници англичани намерили тука своя гроб. Били създадени английски гробища край селото, наречени от турците Латин мазер (Латин мезар). След Освобождението преселниците българи извадили надгробните камъни и превърнали мястото в ниви.

След 1878 год. турците от Аджемлер, водени от Кара Ахмед Ходжиолу, обявили имотите си за продажба и се преселили в Турция. Закупили ги бежанци от Турция, Беломорието, Македония, преселници от Балкана и околните села. Компактната маса от това население били тракийци, избягали от Узункьоприйско и Лозенградско. Местни българи – въяци наричали бежанците маджури. Аджемлерските маджури не били от една етнографска група. По-голямата част от тях били поленци от селата Ерменикьой, Чопкьой, Търново и др. на равното Узункьоприйско поле. Те тръгнали след руските войски в 1878 год. и се пръснали по цяла България. Едни се запътили към Варна, в чиято околия имало изселени техни земляци още от времето на Бозгуня /1829 год./. Узункьоприйските бежанци носели прякора какавани , защото употребявали в диалекта си за глаголите в бъдеще време частицата “ка”, вместо “ще”. Втората бежанска група в Аджемлер били тронките. Те дошли от лозенградските села: Едига, Паспалово, Косово, Корията, Курудере и други. Отличавали се от какаваните и по носия, и по диалект, и по бит. Тронките били планинци. Били по-имотни и не скитали много, а се насочили направо от Странджа за Варна. Водели със себе си стадата си от овце и друг добитък. Заселили се в отделна махала, която какаваните понякога наричали Чокойската, защото там имало по-богати стопани.

През 1910 г. Комисия Ралчов предлага за с. Аджемлер име Аксаково, като пояснява: „Приспособено, в чест на Аксакова. Комисия 1931 получава предложение с. Аджемлер да се нарича Аксаково и го утвърждава. През 1932 г. БНМС предлага селището да се нарича Равнище, с уточнение „По вида на положението му”. Равнище означава ‘равно място; поляна, равнина’. Със Заповед № 2820, обн. на 14 август 1934 г., с. Аджемлер е преименувано по фамилното име на Иван Сергеевич Аксаков (1823-1886) – руски публицист и славянофил, който развива активна дейност за освобождението на България. [1]

adjemler_village_aksakovo

Фиг. 1. Откъслек от Австро-унгарска карта, 1908 г.

Известно е, че названията на местности или други географски обекти (топонимит)/ са фолклорно наследство, именната история на едно селище. Те отразяват войни, други събития, пътища, имена на собственици на имоти, чешми, извори, особености на местности, политическо и културно общуване на хората живели по тези земи, предания и легенди. Затова те са предмет на изучаване и от лингвистиката, и от историята, и от географията. За местните названия в Аксаковското землище съществен е факта, че завареното турско население вече е било именувало съществуващите обекти (турски език говорели и селяните от изчезналите села Ментеше и Мюхлюзкьой), така че преселниците през 1878/9 год. приели турската топонимия, като създали и някои нови, чисто български названия или пък използвали турски и български думи за изграждането на нови топоними.

На 25 май 1935 год. кметът на Аксаковска община назначил комисия, в състав от бивш народен представител, главен учител и свещеник да огледа имената на всички местности в землището и да предложи български названия за тях. Комисията обходила цялото землище и съставила протокол, в който описала местностите и предложила нови названия.

Ментеше буруну – местност северно от пътя за Добрич, между Аксаково и Владиславово. Тя била получила названието си по името на изчезналото село Ментеше. Наблизо се намирало манастирчето “Св. св. Константин и Елена”, затова комисията предложила названието “манастирчето”. Населението обаче не приело новото име и продължило да нарича местността Ментеше, като само земите в непосредствена близост до манастира носят името предложено от комисията.

Веселин Николов отбелязва: „Ментеше може да се преведе от старинен турски още като ’очакване‘ и като ‘крайпътна станция’, а в османския турски от края на XIX век означава и ’ъгьл‘ (при кроене на дрехи и оформяне на улици и площади) и ’пергел’.[2]

Старата кория е обширна местност от долове и хълмове по височините между Аксаково и Владиславово. Затова наред с общото название тук се оформили и няколко локални имена. Общото название Старата кория говори за наличието на стара гора, която е напълно изчезнала и е останало само названието. Баирите в местността са обрасли с редки храсти и лозя. Комисията предложила превода на името – Старата гора. Те огледали и няколко локални названия: Кулак дере, в превод от турски “уши дол”, тъй като местността действително прилича на човешко ухо; Кабътъ (Каба баир) – в превод “груб, неприятен”, в някои диалекти “мек”, тъй като при дъжд мястото се разкалвало много и пътниците избягвали да минават оттам, комисията предложила името Висока поляна , което населението не възприело. Шилесто тепе – остър връх, каквото било и предложението за име на комисията, но отново останало старото название. Ставревата нива получила името на притежателя на имота – дядо Ставри. Дивата череша – името напомня за съществуването на това място на дива череша, която отдавна е изчезнала. Названието е ново и е дадено от преселниците тракийци. Дренака е също ново българско название на малка местност, където навремето имало много дрянове. Хасан тарла – носи името на притежателя на нивата. Част от местността е във владиславовското землище. Кору дере е дол близо до Елен дере и също минава през двете землища. Комисията превела името на български – Сухия дол. Като и двете наименования се употребяват. Егрека – местността била наречена така от тракийците – преселници, които заварили тук много кошари. Комисията предложила пладнището, но не се възприело.

Пелитлика е обширна местност на изток от Аксаково. В основата на названието стои турската дума, означаваща “жълъд”. Местността е безводна и каменлива. Някога е била обрасла с черен дъб, който раждал много жълъди. Комисията предложила Желъдник, но името отново не било възприето. В Пелетлика има няколко местности с локални названия. Байракът е най-високото място на Франгенската верига. Името е свързано със знаме развявало се на върха. Преданието за този байрак има няколко варианта, но винаги се свързва със руско знаме развявало се тук през войните 1828-29 год. или пък Освободителната война. Названието е наследено от турците в Аксаково. Жителите на Владиславово наричали местността Кокален баир, защото оголените от дъждовете пластове, приличали на кокали. Комисията предложила за име старинната дума Пряпорец, но си останало старото име. Шарап йолу е част от Пелетлика, получила названието си от стария път, който води от селата край морето, минава северно от Аксаково и води за Добруджа. По този път са минавали кервани, натоварени с вино. Комисията му дала името Винарски път. Много въпросителни буди местността Киречкуюсу. Преселниците заварили тук останки от стари сгради, очертани дворчета и градинки. Хора не живеели. Само няколко татари правели тук вар. Името на това старо селище не се среща в нито един турски документ. Няма го и в руските карти. Комисията нарекла местността Варовиците и името си останало само предложение, както и другите. На запад от Киречкуюсу имало 30 вековни дъба, един от които бил толкова голям, че няколко стада пладнували под него. Тези дървета били изкоренени, за да се оформи блок за сеене.

Кабалъците е до самото селище. Там били преместени през 1935 год. гробищата на селото. Комисията го нарекла Новите гробища и макар те вече да са остарели, името останало.

Мюхлюза е много обширна местност, в която има повече от 10-15 локални названия на малки местности. Намира се на север от Аксаково. Думата “мюхлюз” е арабска и означава “чист, искрен, верен”. Името се изяснява чрез проследяване на фонетичните промени, станали с българското име на крепостта и селото под нея при нагаждането му към турската фонетика: Мъглиш/Маклис/Мюхлюз. Център на местността е едно възвишение, на което е била кацнала средновековната българска крепост Мъглиш. Тя било кръстена Михлюз кале или само Калето. Комисията предложила названието Крепостта. На запад от Калето се спуща стръмен дол със скалисти брегове, по които орлите виели гнезда – Картал дере. Комисията предложила името Орлов дол, но никой не нарича местността така. Под Калето е Чобан чешма. Тя била някога любимо място на овчарите. От чешмата се спуща надолу дълбок дол – Чобан дере. Те били наречени съответно Овчарска чешма и Овчарски дол, названия които започнали да се употребяват наравно с другите. Каменливите ямачи (Кайрак баир) – името носи особеностите на местността – стръмнина, осеяна с дребен камък. Турците я наричали Кайрак баир, а българите променили названието на Каменливите ямачи. Иванчова чешма (Мюхлюз чешма) е малка местност, която се намира на територията на старото село Мюхлюзкьой. Някой си Иванчо от Аджемлер ремонтирал чешмата и селяните я нарекли Иванчова. Йосифов кюнк е малка местност, получила названието си от водопроводната тръба, останала от старинна чешма в нивата на Йосиф Цонев. Комисията предложила име Йосифова чешма, населението я нарича Кюнка или Тракийската чешма, защото Тракийската организация в Аксаково възстановява чешмата. Артиковото (дядо Димовото) ровище е западно от Иванчова чешма. То е чисто българско название, появило се след идването на тракийските преселници. Тук дядо Димо Артика имал нива, ровил земята и коренил храстите, за да я разшири. Селяните нарекли местността “ровище”. Комисията предложила название Димово коренище. Не било възприето. Милюво тепе е скалиста чука, която се намирала в нивата на Милю Романов. И сега се нарича така. Прокуроровите или Кояевите кайнаци са две съседни местности, получили името си от изворите в нивите на Петър Прокуроров и Н. Която. Комисията заменила думата “кайнаци” с “извори”, но населението продължило да ги нарича кайнаци. Бараката – местността носи името си от бараката на работниците, които работили при изграждането на водопровода за Варна. Бараката отдавна не е там, но името останало. Комисията предложила име Изворите, което също не се наложило. Мюхлюз кору е гора насевер от Калето в равнината. Пресичат я Шарап йолу и шосето от Суворово за Балчик.

Армуд гьолджук е малка местност на североизток от Мюхлюз кору. В нея преселниците заварили блато и круша, която се оглежда в него. Сега и крушата и блатото са изчезнали, останало е само името. Комисията нарекла мястото Крушева локва, но то както и останалите не било възприето.

Батова. Това е обширна местност – голяма гора, която започва от с. Изворско и стига до морето. Комисията изтълкувала името като произхохдащо от турската дума “бет”-ува, която означава ‘пусто, непроходимо, проклето място‘. Някога батовската гора била наистина непроходима и през нея минавали само два прохода. Проходът Юрук дере преминавал край Дончовата воденица и водел за Добруджа, а Аллах капу (Божия врата) бил много стръмен път свързващ Добруджа със с. Въглен през с. Долище. Думата “юрук” често се сраща в имена на местностти в Североизточна България. Предполага се, че по този край е живяло турско номадско племе – юруци. Комисията предложила Юрук дере да бъде преименовано Хайдушки дол, смятайки, че “юрук” означава “разбойник”. Локални названия на малки местности в района на Батова са: Солу дере (Ляво дере); Парчак кору – местността била обрасла с отделни малки горички или групи дървета, което обусловило названието, намира се покрай пътя от Аксаково за Батова.

Манда Кеневри е на север от Парчак кору. По-голямата част от местността е в землището на с. Изворско. Названието е турско и се свързва с ядене и коноп. То няма нищо общо с особеностите на местността. Мястото е безводно и е неблагоприятно за засяване на коноп. Наблизо са Катарджик чешма и Върбица чешма, които остават в изворското землище.

Айджи баир (Авджи баир) е местност между шосетата за Добрич и Балчик. Там са ниви, но през 1878 год. е имало гора. Названието е свързано с ловджия, лов. Комисията предложила названието Мечи гребен, което си останало само предложение.

Баирска чешма. Местността е наречена така заради намиращата се там чешма. Понеже е близо до комплекс “Панорама”, името му все повече измества старото.

Кантона. Той вече е изчезнал, но името на местността е останало. Намирал се е на кръстовището на двата пътя: Суворово – Балчик и Варна – Добрич. Кантонът е свързан със събития по време на Юнското и Септемврийското въстания от 1923 год.

Юрутлука е местност между пътищата за Суворово и за Добрич. Това наименование също е често срещано в Североизточна България, почти във всички райони има местности с такова име и то означава мястото на старо изчезнало селище. По тази причина може да се предположи, че тук също е имало селище.

Баир баши – обширна местност, която обхваща стръмнината от Дървения мост до Кантона. По нея се изкачва пътя за Добрич.

Дьонемеча – местност затворена в завоя на магистралата за Добрич. Някога е била обрасла с непроходима гора от габър, където често били устройвани разбойнически засади. Неми свидетели на човешки трагедии са паметни къмъни на убити от разбойниците пътници. Комисията предложила името Завоят и то се наложило.

Дървеният мост – малка местност близо до Аксаково край стария път за Добрич.

Вълчанова чешма – местността е наречена по името на ханджията Вълчан, който направил хан край чешмата, която била построена от богатия аксаковчанин Кара Ахмед Хасан Хаджиолу преди Освобождението за спомен на сина и снаха му, обърнали се тук с каруцата си.

Големият мост – местност край Аксаково, до стария път за Добрич. Носи името си от моста строен тук в турско време от български майстори.

Чучура. Името на местността идва от изчезнала чешма.

Училищната градина ново название, дадено на местността след създаването на градината.

Хавралък се намира на юг от Кум тепе. Там преселниците заварили изоставени от турците лозя и ги възстановили. Запазило се старото име.

Кум тепе. Местността е в съседство с Дьонемеча – вън от завоя на шосето. Обрасла е с габърови гори и по-нови насаждения от бор. Хумусът и е много слаб, поради което местността дълго време е била почти пуста. В средата и има възвишение високо дълго около 700 метра, наречено Голо бърдо. Там била създадена пясъчна кариера. След 1944 год. пясъкът бил изгребан и местността била засадена с борови гори, които виреят отлично. Комисията нарекла мястото Пясъците, населението продължавало да ги нарича Кум тепе.

Саръ баир – намира се близо до западния край на Аксаково. Там жените навремето са копаели жълта пръст, за да мажат къщите. Комисията превела името Жълтия баир. Употребявали се и двете имена.

Еди меше – малка местност на границата с игнатиевското землище. Името и идва от седем вековни дъба, които били изкоренени при създаването на кооперативните блокове на това място.

Табаците (Табак чешма) се намира край пътя за Шумен. Там имало чешма, край която се намирала работилница за обработка на кожи- табаци. Чешмата била разрушена, а работилницата преместена във Варна, останало само името. Хаджи Михал от Игнатиево възстановил чешмата.

Каваците. Местността е на границата между Аксаковско и Игнатиевско землище. Името идва от раслите там вековни каваци, които също били унищожени при оформянето на кооперативните блокове.

Чаллъка – обширна местност в землището на Аксаково и Игнатиево западно от Летището, обрасла с редки глогове.

Оркулдаг (Херкул даг, Оркуллук) – интересно название с неизяснена етимология. Местността се намира югозападно от селото. В нея има могила, в чието подножие е имало две чешми, разрушени по-късно. Хаджи Костадин от Аксаково възстановил едната. Името съдържа турското съществително “даг”, което значи “планина” или “възвишение”. Предложеното от комисията име Хаджикостадинова чешма никой не възприел.

Шуменско джеде – включва местностите около пътя за Шумен. Подобни имена на местности около главни пътища се срещат често в Североизточна България. Такива местности в аксаковското землище са: Инджикьовски път – черен път от Аксаково за Тополи, минавал през летището, източно от местността Мерсизови ниви. Русларският път тръгвал от Варна, минавал през средата на мястото, където е разположено летището сега, на юг от Табак чешма и през Чаллъка отивал в Игнатиево. Всички земи около пътя носят неговото име. Елечйолу излизал от Аксаково при Хамам тепе, минавал през каваците, Таушан тепе и отивал в Елеч (Доброглед). Сазйолу излизал също при Хамам тепе от Аксаково, минавал източно от Табак чешма и Оркулдаг и водел към езерото, откъдето аксаковчани сечали саз /тръстика/ за покриване на къщите си. На север от Аксаково водели: Керванджийския път, който минавал през Мюхлюза и се отправял през Манджа кеневири за Добруджа. По равното горе го наричали още Таукчу йолу и Хайван йолу. Керваните го предпочитали пред калдъръма на шосето, защото в сухо време бил по-мек и не чупел дървените тараби. На север от Аксаково водел и Кьомюрлушкият път.

Клисе баир. На юг от Шуменското джеде в землището на съседното с. Тополи се издига самотна могила. На нея имало останки от стара църква или манастир и мястото се смятало за свещено. По спомените на първия кмет на Аксаково Манол Димитров Манолов, записани от внука му/ Манол Иванов Канлиев – роден през 1911 год., на това място някога ставал голям събор, на който идвали християни от околните села, палели свещи в развалините, свещениците отслужвали литургии. Живеел спомен за някакво християнско селище около могилата, но не са останали дори развалини, които да свидетелстват, само името напомня за съществувалата църква.

Изворите в аксаковското землище бликали по склоновете на платото и долу в равнината. Старите аксаковци разказвали за седем големи и малки кайнаци (извори). Най-силни от тях били Картал дере. Намирали се в усойния дол на орлите, което е и превод на турското название. Днес всички останали извори са каптирани и водите им се използват за водоснабдяване. Неясни предания разказват, че от тях се снабдявало с вода средновековното село Мъглиш. Новите преселници заварили тук разрушени тепавици и мелнички – знак, че водата е била използвана за двигателна сила.

Ракиеният кайнак се намира в един дол върху източните склонове на платото. Изворчетата били три, с много студена вода. И до тях са открити останки от варджийници и воденици. Имало и чешма, но тя била разрушена и използвана за строеж на сгради. Изворът получил името си от ледената вода, в която овчарите охлаждали ракията си. Кондаковото кайначе е по средата между Калето и мястото, където е било старото село Мъглиш. Носи името на дядо Кондак, в чиято нива се намирало. Прокуроровите кайнаци извирали от скалистото Милюво тепе. Кулак дере кайнак е малък извор на границата с Владиславовското землище. Водата му извирала изпод Кара Ахмедовата кошара и била използвана някога от имотния турчин-животновъд за водопой на стадата му.

Аязмото (т.е свещен извор) е име на два извора, които се намират на противоположни места в аксаковското землище. Първият се състои от няколко слаби изворчета в подножието на Баир Баши. Вторият блика изпод Голямата канара близо до манастира Св. св. Константин и Елена. Мястото около извора се смятало за лековито и околните дръвчета били окичени с парцалчета от дрехи, за да остане болестта тук. От тези извори водела началото си водата на изчезналата Кара Ахмедова чешма покрай старото шосе за Добрич преди летището. Изворът Ташкайнак извира на границата между аксаковското и тополовското землище. Водата бликала с голяма сила изпод огромен камък (таш). Наблизо имало могила с развалини на сгради върху нея. Има предание, че там някога имало манастир.


[1] „Справочник на селищните имена във Варненска област”, Аджемлерски, В. Търново, 2012, стр. 38

[2] Виж предната бел.


ИЗТОЧНИК