„Дъното на лодката нищо не казва за дълбочината на водата.“
Допълнителна информация за характерните особености на бреговете на Черно море и за народите, които са ги населявали в миналото може да се почерпи от топонимите и хидронимите, които по Българското черноморско крайбрежие както навсякъде по света се отличават с голяма устойчивост, като се запазват непроменени в продължение на столетия, а някои дори на хилядолетия, например Анхиало, Аполония, Ахтопол, Варна, Дионисопол, Несебър, Одесос, Созопол.
В древността Българското черноморско крайбрежие е било населено от тракийски племена и някои от топонимите като Атия, Несебър (Месамбрия), Кокодива, Урдовиза и др. имат тракийски произход. През VII–VI в. пр.Хр. започва основаването на древногръцки колонии от градовете Милет, Мегара, Бизантион и др. и в продължение на 25 века корабоплаването и риболова по Западното черноморско крайбрежие са се осъществявали предимно от гръцки моряци. По тази причина голяма част (около една четвърт) от всички топоними са от гръцки произход, например Алепу, Калиакра, Кастро, Колокита, Лахна, Лимнос, Ропотамо, Созопол, Таласакра, Форос и др. През I в. сл.Хр. крайбрежието е завладяно от римляните, но от тях остават малобройни топоними като Емона и Темплум Йовис (Обзор). От IV в. Българското черноморско крайбрежие е територия на Източната Римска империя (Византия). През VI в. започват нашествия на славянски племена и аварите, а в 681 г. се счита, че е основана Дунавска България. През средновековието редица черноморски селища Козяк (Обзор), Емона, Месемврия (Несебър), Анхиало (Поморие), Созопол, Агатополис (Ахтопол) преминават ту към България, ту към Византия.
През втората половина на XIV в. някои селища временно са завладени от генуезците и от савойския граф Амедей VI, но от тях не са запазени топоними с изключение на местността Джанавара (Дженоа – Генуа), разположена югозападно от н. Галата. Крайбрежните селища Месемврия, Анхиало и Созопол окончателно са покорени от османските турци през 1453 г. От времето на Османското владичество са останали най-голям брой топоними (повече от една трета от общия им брой) като Бегликташ, Каваклар, Калкантепе, Карталбурун, Кая, Козлука, Кюприя, Пашадере, Сиврибурун, Тузлата и др.
След Освобождението на България през 1878 г. и Съединението с Източна Румелия през 1885 г. в пределите на Българската държава влиза черноморското крайбрежие между н. Сиврибурун и н. Атлиман. След Балканските войни съгласно Цариградския договор от 1913 г. границата с Османската империя преминава по р. Резовска и са присъединени крайбрежните селища Ембелец (Лозенец), Василико (Царево), Варвара, Ахтопол, Каланджа (Синеморец) и Резово. Същевременно по Букурещкия договор от 1913 г. Южна Добруджа преминава към Румъния (с изключение на периода на Първата Световна война 1916–1918 г.). Съгласно Крайовския договор от 1940 г. територията е върната на България и в нея са включени крайбрежните селища Дуранкулак, Крапец, Сатълмаш (Езерец), Шабла, Калъчкьой (Тюленово), Кая бейкьой (Камен бряг), Гявур суютчук (Българево), Каварна, Михал бей (Божурец), Татар суютчук (Топола), Балчик и Екрене (Кранево).
След Букурещкия мирен договор (1913 г.) и до Ньойския мирен договор (1919 г.) Беломорското крайбрежие между градовете Ксанти и Дедеагач (Александруполис) е присъединено към Царство България. По време на Втората световна война (1941–1944 г.) Беломорската област временно е поставена под български административен и военен контрол.
Преименуване на топоними се осъществява след преврата от 19 май 1934 г. и след връщането на Южна Добруджа през 1941–1942 г. като гръцки и турски имена са заменени с български. Като цяло промените са сполучливи. Например Василико (грц.–царски) е преименувано на Царево; Кая бейкьой (тур.– село Скала) – на Камен бряг, Ембелец (грц.–лозя през тур.) – на Лозенец, Галазьо (грц. небесносин) – на Синеморец и др. Допуснати са и някои неточности: Гьозекен е преименувано през 1934 г. на Козякград, а през 1935 г. на Обзор като се е считало, че името произлиза от гьозекен (тур. място от където се гледа) и оттам Обзор. Всъщност Гьозекен е турското произношение на средновековната българска крепост Козяк и в този смисъл по-сполучливо е било името Козякград.
По време на тоталитарния режим също са предприети някои преименувания (през 1949 г. Варна става Сталин, а през 1950 г. Царево – Мичурин), но те се оказват необосновани и поради това недълготрайни.
Най-северният нос на границата между Румъния и България се нарича Сиврибурун (тур. остър нос). Носът, разположен южно от него е Карталбурун (тур. орлов нос). Най-северното село е Дуранкулак (тур. долина, спираща водата; от 1942 до 1963 г. се е наричало Блатница). Южно от него са разположени село Крапец (стбълг. Карп – шаран) и с. Езерец (старото му име до 1942 г. е Сатълмаш, тур. – продадено село). Името на нос Шабла според едни изследователи е старобългарско и означава “място, залято от вода”, а според други произлиза от латинската дума sabulosus – песъчлив.
Старото име на с. Тюленово до 1942 г. е Калъчкьой (тур. село Сабя), а на с. Камен бряг – Кая бейкьой (тур. село Скала). Курортът “Русалка” е разположен в местността “Тауклиман” (тур. Птичи залив), а южно от него е местността “Яйлата” (тур. обезлесена карстова повърхност, пасище). Северно от н. Калиакра (грц. красив нос) се намира лиман Болата (грц. рибарска мрежа), чието старо име е Мухулиман (грц. закътано пристанище).
Западно от н. Калиакра са разположени местността “Зеленка” със старо турско име “Йешила” и селата Българево (до 1942 г. Гявур суютчук – тур. село на неверници – християни) и Топола (до 1942 г. Татар суютчук – татарско село). Името на гр. Каварна произлиза от древни индоевропейски думи със значение на “хубава вода”. Античното име на града е Бизоне (трак. град), а през средновековието е известен като Карвуна, Карбона, Карнава. На запад от Каварна се намират местностите Калкантепе (тур. калканов връх или хълм – щит), Икантълък (тур. място, което се руши) и Тузлата (тур. солница). Гр. Балчик (тур. калище) е с антични имена Круни (грц. извор) и Дионисопол (грц. град на Дионис).
Курортът “Албена” (тур. албени – съблазън, лат. албус – бял) се намира в местността Балтата (рум. мочурище) до устието на р. Батова (тур. потъващо, заливано място). Село Кранево (до 1934 г. Екрене) носи името си от средновековната българска крепост Кранея, а Екрене е турското произношение на Кранея. Бел, моя: Етимологията на КК Албена е незадоволителна, повече тук).
Курортът “Златни пясъци” е разположен в местността Узункум (тур. дълги пясъци), а южно от него е местността Кабакум (тур. дебел, едър пясък), достигаща до н. Каваклар (тур. тополи). Курортът “Св. Св. Константин и Елена” (от 1948 до 1991 г. “Дружба”) носи имената на римския император Константин и неговата майка, а резиденцията Евксиноград (грц. гостоприемен град или град на Евксински понт) е наречен така през 1893 г. от княгиня Мария Луиза, а преди това от 1881 г. се е наричал Сандрово на името на княз Александър І Батемберг.
Варна е древна индоевропейска дума, означаваща “място до вода” и е превод на античното название на града Одесос, което също означава “място до вода”. Според някои изследователи името произлиза от река Врана (стбълг. черна), която се отъждествява с р. Провадийска (грц. Проватовца, представлява превод на името на средновековната българска крепост Овеч). През периода 1949–1956 г. Варна се е наричала град Сталин. Квартал Аспарухово носи името на кан Аспарух, който тук е укрепил крайбрежието с вал. Старото му име е Сес севмес (тур. който не обича шум) и през 1927 г. е бил преименуван на Тихина. Името на кв. Галата е от гръцки произход – галати означава келти, гали. Според едни изследователи името произлиза от старобългарската дума галат – хълм, а според други от гръцката дума галатас – млекар.
Южно от н. Галата са разположени местността “Фичоза” (грц. морска трева, водорасли) и н. Иланджик (лъжа), наречен още Лъжегалата, защото понякога е бил взиман погрешно за н. Галата. Още по на юг е устието на р. Камчия (стбълг. лодкари; антично име Панисос, средновековни имена Тича и Камчи Сую) в местността Лонгоз (грц. гъста гора с храсти). Южно от реката се намират с. Шкорпиловци (до 1934 г. Фъндъкли–тур. лешник) и Черни нос (превод на гръцкото име Мавро моло и на турското Карабурун).
На юг от Черни нос са разположени гр. Бяла (до 1878 г. Акдере– тур. Бяла река; средновековно име Аспро–грц. бял), р. Двойница (до 1942 г. Чифте дере, средновековно име Козя река) и с. Обзор (древногръцкото му име е Навлохос; римското–Темплум Йовис, храм на Юпитер; средновековното – Козяк; до 1934 г. се нарича Гьозекен, до 1935 г. – Козякград).
Южно от Черни нос се намира местността Иракли (грц. Херакъл), където се влива р. Вая (грц. върба). Името Вая означава още и празникът Цветница.
Емине е турското произношение на с. Емона (до 1884 г. Емон, до 1934 г. Емине). Името му произлиза от латински език: Хеми промонториум (нос Хемус) или от тракийски: Аймон (Хемус, т.е. Стара планина).
Западно от н. Емине до р. Козлука (тур. място с орехи, орешак) е разположено ваканционното селище “Елените”, а още по на запад гр. Св. Влас, наречен на покровителя на животните Св. Власий, епископ в Кападокия. В южния край на курорт “Слънчев бряг” е устието на река Хаджийска (до 1942 г. Хаджи дере, тур. аджъ–горчив). На югоизток от него се намира гр. Несебър (до 1934 г. Месемврия). Най-старо е тракийското му име Месамбрия (град на Мелса). На югозапад са разположени н. Акротирия (грц. крайност, морски нос) и селата Равда (грц. пръчка, тояга) и Ахелой (грц. змиорка), което до 1934 г. се е наричало Чимос (грц. гняв), а до 1960 г. – Чимово.
В най-северната част на Бургаския залив се намира гр. Поморие с антично и средновековно име до 1934 г. Анхиало (грц. крайморски). Старобългарското име на града е Тутхом (четири). На запад от него са носовете Кротирия (грц. шум, грохот) и Лахна (грц. зеле, зеленчуци) и кв. Сарафово. (до 1934 г. Папарос).
Бургас носи името си от гръцката дума пиргос–кула. Известен е от късното средновековие под името Пиргос и Боргос. В южната част на Бургаския залив се намират носовете Форос (грц. данък), Чукаля (грц. гърнета), Атия (трак. полуостров) и Акра или Акин (грц. нос, морски бряг, връх).
Село Черноморец до 1951 г. се е наричало Св. Никола, а източно и югоизточно от него са разположени носовете Таласакра (грц. Морски нос), Пахатури (грц. дебел) и Хрисосотира (грц. златно спасение).
Созопол е името на Аполония след приемане на християнството. Превежда се от гръцки като град на спасението или на Спасителя. Христос е спасител на душите, но бог Аполон е бил и лекар, т.е. спасител на телата. Вероятно такава е връзката между имената Созопол и Аполония.
На югоизток от гр. Созопол се намира п-ов Буджака (тур. ъгъл, кът) с носовете Колокита (грц. тиква, кратуна), Св. Стефан и Христос. На юг до лагуната Алепу (грц. лисица) е разположено ваканционно селище “Дюни”, а южно от него – лагуната Аркутино (грц. мечка) и р. Ропотамо. Според едни изследователи името на реката произлиза от орос потамос (грц. гранична, планинска река), а според други е съкращение от калогеропотамос, тъй като до устието и се е намирал средновековен манастир.
Източно от р. Ропотамо се намират носовете Коракя (грц. гарвани), Бегликташ (тур. камък, на който се е плащал данъка за дребния добитък беглик) и Маслен (превод на гръцкото име на носа Еля–маслиново дърво и на турското Зейтин бурун–маслинов нос). На юг са лагуната Стомопло (грц. устица) и н. Кюприя (тур. мост), на който е разположен гр. Приморско. Средновековното име на града е Зонарита, до 1934 г. се е наричал Кюприя.
Южно от гр. Приморско се намират н. Атлиман (тур. конски залив), гр. Китен (до 1937 г. Урдовиза–трак. град на реда) и н. Караагач (тур. бряст).
Старото име на с. Лозенец до 1931 г. е Ембелец (грц. лозя през тур.). На югоизток от с. Лозенец са разположени носовете Тарфа (грц. храсталак), Верготи (грц. прът), Арапя (тур. черни хора, негри). Град Царево до 1934 г. се е наричал Василико (грц. царски, името означава още босилек), а между 1950 и 1993 г. – Мичурин. Носовете около града са Какоси (грц. беда, нещастие), Лимнос (грц. пристанище) и Кастро (грц. крепост). На югоизток от гр. Царево се намират с. Варвара, гр. Ахтопол (антично име Агатополис – грц. град на щастието, на богатствата) и р. Велека (Велика). Югоизточно от р. Велека е с. Синеморец, което до 1934 г. се е наричало Каланджа (тур. дебел). Каланджа е турското произношение на гръцкото име на селото Галазьой – небесносин. На юг са разположени носовете Листи (грц. разбойник, пират), Силистар (грц. място близо до разбойници) и Хондрус (грц. зърно). До границата с Турция се намира с. Резово, наименувано на тракийския цар Рез, известен от “Илиада” на Омир. Турското наименование на р. Резовска е Мутлудере.
Понастоящем 36% от съществуващите над 700 топонима и хидронима от Българското черноморско крайбрежие са от турски произход, 32% – от български, 25% – от гръцки, 2% – от тракийски, 1% – от латински и 4% – от друг или от неизвестен произход.
⇒ извор ⇐
Т о п о н и м и о 