Етикети

, , , , , , , ,

Според твърде стара, забулена във времето традиция българския народ посреща Новата година с месо от домашна или дива свиня (глиган) на трапезата си. В древния български календар, обявен от ЮНЕСКО през 1976 г. за най-точен на планетата, първият месец от Новата година се нарича докс (свиня, глиган, Sus scrofa).

Сред българските исторически засвидетелстваните имена се срещат няколко носители на личното име Докс. Най-старото сведение за това име е от около I в., където Докс е български военачалник в Армения, вероятно брат на Вананд и Булхар. Следващият Докс е боил-чигот по времето на Аспарух (681–701). По-късно, след покръстването, през 907 г. Тудор[1] Доксов е старобългарски книжовник в двора на Симеон I. Този духовник е известен с преписа си на Четирите слова против арианите на Атанасий Александрийски (ок. 295-373), създаден по поръка на цар Симеон. Този препис съдържа данни за времето и мястото на изписване, за историята на превода, както и важни исторически сведения, включително датата на смъртта на княз Борис I Михаил, и годината на покръстването на българите, отбелязана според прабългарския календар.

Въз основа на тези предварителни бележки се породи въпроса дали е запазено подобно лично име в наше време. Добри справочници за тази цел са изследванията на Стефан Илчев (1969) и проф. Йордан Заимов (1994), които съдържат в много голяма степен личните и фамилни имена на българите от IX-XX век. Без проучване на топонимията такова изследване, разбира се, не може да мине.

Фамилното име (ФИ) Доксанлѝев Илчев свързва с диалектно *доксан ’който е на 90 години или има 90 (декара имот, коне или нещо подобно‘. Забелязано е в Козловец (Търновско), Шипка (Казанлъшко), Кочериново (Благоевградско). Доксàнов се среща в Павликени и Варна. Доксев се среща в Каварна. Според Илчев ЛИ Докси е съкратено от Евдокси, Доксим (Галичник) е кръстоска между Докси и Евдоким, а Доксин е видоизменено от Доксим (среща се в Лазарополе). Авторът на първия труд по антропонимия в България добавя и фамилното Доксинов. Накрая смята женското лично име Доксия за съкратено от Евдоксия (Илчев 1969: 177). Последното се обяснява от гр. eudoxia ‘добро име, слава‘.

Смятаме, че мнението на Илчев за Доксанлиев попада в съществуващата малка група от думи в българския език, за които авторите не могат да посочат ясна и задоволителна етимология, въпреки че смисълът им е пределно добре известен. Поради тази причина, те обикновено ги характеризират като диалектни думи и толкоз. Все пак задача на ономастиката е да изследва личните и географските имена до първия етимон. По-нататъшно търсене попада в т. нар. „дълбока“ етимология.

Нека направим разбор на останалите имена: Доксанов по строеж е Докс-ан, също както Вълк-ан, Вук-ан; Доксин е като Вълч-ин, Вуч-ин и др. и вместо извеждане от гръцки могат да изведат успешно и от български език.

В речника на Заимов лични имена Докс и производни въобще липсват. Изброени са Доксанлѝев и Доксàнов също като при Илчев (Заимов 1994: 274).

Нека видим какво е положението в микротопонимията:

Докса е име на височина край с. Кортен, Новозагорско, а Докса баир е названието на същото възвишението. Местност Доксана се намира северно, досами село Тулово, общ. Мъглиж. Доксов бунар се намира западно от село Димитровче, общ. Свиленград. Тук вече няма съмнение, топонима може да се изведе само и единствено от лично име или прякор. Доксаница е название на нива, разположена северно от Скрът, Благоевградско.

Следва да добавим две лични имена с по-особен строеж, които обаче са засвидетелствани в турски данъчни документи от 16-и век, което добавя хронологична рамка. В село Корони, с неустановено местоположение, защото най-вероятно е изчезнало, но разположено някъде в Ениджерардарско през 1527-1532 г. османския служител е записал следните глави на домакинства (данъкоплатци) – Яни Вургар, Стайко Гомара, Йорго Доксара, Киряко Пелекан, Атанас Вургар, Никола Доксара, (ТИБИ 7: 133-4).

Микротопонимията се счита за относително неустойчива, защото при смяна на собственика често се променя и местното име. За тази цел издирихме и едно селищно име. Ойконимите се смятат за устойчиви във времето названия. Доксат (дн. Доксатон) (Трайков 1946: 21) е селищно име, днес на територията на Северна Гърция, което е изследвано от Й. Иванов. Той го свързва с  τοξάτον, външна колонада < τόξον, дълга арка (?!) От кога имената на селища не са извеждани от антропоними или земеписни нарицателни? Каква е семантиката на селищното име? (виж). Дори гърците, които са преименували всички селищни имена в новозавладените територии на Егейска Македония са се затруднили с етимологията на това селище и само са го дооформили с гръцко окончание. Видно е, че етимологията на Йордан Иванов е неиздържана семантично, а това е най-важният признак за едно название. Освен това той не привежда типологични успоредици. Село Доксат (Dhoksat) съществува днес в южна Албания, недалеч от Гирокастро. Името следва да се свързва с именната традиция на древните българи, населили рано Албанските планини, оставили следи и в Егейска Македония, защото при тях докс ‘глиган, дива свиня‘. По строеж името е подобно на Вълкат – село или местност край р. Вардар в Солунско. Вълкат е отъждествено в близост до село Каракоч, което представлява тимар Али, син на Ине хан. Жителите му са били лодкари, притежавали вакъфски държавни лодки за превоз на стоки и хора през р. Вардар (ТИБИ 2: 406). Друго подобно по строеж име вече сме изследвали – Коматево.

Днес семантиката на името Докс ‘глиган, дива свиня‘ може да е странна, обидна или пейоративна, но в миналото не е било така. Като тотемен символ дивата свиня е отхвърлена след покръстването и може би това обяснява липсата на „преводни“ имена в „славянски език“ с изключение на Звиница (Свиница) – втори син на българския кан Омуртаг и баща на кан Пресиян.

ВЕСЕЛИ ПРАЗНИЦИ НА ВСИЧКИ!


[1] Тудор е типичното старобългарско име и няма нищо общо с гръцкото Теодор. Всъщност Тодор е нещо средно между старото българско име и гръцкото, станало популярно след покръстването.


Литература:

Заимов 1994 – Заимов, Йордан. Български именник, 2-ро издание, Сф., 1994.

Иванов 1982 – Иванов, Йордан. Местните имена между Долна Струма и Долна Места. Принос към проучването на българската топонимия в Беломорието, Сф., 1982.

Илчев 1969 – Илчев, Стефан. Речник на личните и фамилните имена у българите, София, 1969.

РГН – Регистър на географските названия в България, интернет.

ТИБИ 2 – Колектив. Турски извори за българската история, Сф., 1966.

ТИБИ 7 – Колектив. Турски извори за българската история, Сф., 1986.

Трайков 1946 – Трайков, Веселин. Населените места в Тракия и Македония под гръцка власт. Стари и нови названия, Сф., 1946.