В миналото, а и днес, в Гърция се отрича каквото и да е присъствие на българи или въобще участие на българи в историческите съдбини на появилата се едва през 1832 г. държавица. С албанците и власите гръцката историография няма такива комплекси – даже замества и извърта сведения, за да ги представи за православни гръкоезични. Нищо ново – голяма част от елинската култура е присвоена и нагло узурпирана от днешните гърци.
Наскоро по време на гръмки протести относно новото име на т.нар. Бивша Югославска република Македония – днес Северна Македония, жители на Атина са излезли със знамена и плакати „Македония е Гърция“[1]. Историческата действителност всъщност е доста по-различна. Можем да обявим друго „Гърция е българска“!
Географски имена от чужд произход на територията на днешната държава Гърция са били обект на изследване от наши и чужди учени през годините, включително и от гледище на произхода им от политически коректния термин славянски народ, съответно от славянски език[2]. Вникването в материята обаче показва, че една част от топонимите носят езикови белези, които са присъщи само и единствено на българския език. Съответно, ако желаем да сме напълно коректни следва да се използва термина български исторически топоними на територията на днешна Гърция вместо славянски, което е по-общо и количествено днес обхваща около 300 млн. души.
В топонимите из цялата територия на Гърция, включително множество острови, се съдържат следи от по-ранни периоди на развитие на българския език, включително характерни звукове, които липсват както при гърците, така и при другите славяни от Балканите, така и топоними, извеждани от народностното име (етноним) българи.
Според сегашните бегли представи на историческата наука до към XV век за южна Гърция и до XX-XXI век за северна Гърция, е засвидетелствано население говорещо български език, което е създател на тези названия. Тия земи до късно да били, но и днес се обитават от хора с български произход, като едно от най-ярките доказателства са названията на географските обекти, на селищата на тия българи, както и местности в околностите, свързани с бита на жителите им.
Разбира се гръцката историография категорично отрича каквото и да е присъствие или участие на българи по произход. Донякъде допуска участие на неизтриваеми личности в съдбините на днешна Гърция, но ги приема за такива с гръцко самосъзнание. Влахи и албанци не са проблемни и затова често българи се обявяват за такива с цел маскировка и заблуда.
Представяме ви 11 етнонима, които са записани при теренни проучвания на топографските имена на местности в северен Епир – днес преобладаващо обитаван с население от албански произход. Топонимите говорят обаче за по-стар пласт – българи, които са живели тук, именували са географски обекти и по-късно са претопени или имигрирали.
Етноними:
1) Bulgjeri – пасище край Сивота, със старо име Муртос.
2) Bulgjeri Sasqidhë – дъбова горичка край Муртос.
3) Grava Bulgjer – пещера при градеца Муртос.
4) Bira e Bulgjerinës – пещера при село алб. Varfanj/Varfanji, дн. гр. Parapótamos (Παραπόταμος).
5) Prroi i Bulgjerit – поток край Smogovina (Смоковина, от смоква, смокиня), алб. Smogovinë, дн. гр. Sikokhórion (Συκοχώριου).
6) Bulgjeri – пасище при село алб. Kushovicë (Кушовица, може би от *К(р)ушовица), гр. Agia Marína (Αγία Μαρίνα).
7) Trap i Urgarës – поли на планина, подножие при Кушовица.
8) Vurgara – рид при село Кушовица.
9) Rrahu Bulgjer – склон на рид при село Нунешати.
10) Shtegu i Bulgjerit – възвишение, бърдо при Nuneshati, Nuneshat, Nëneshat, Nënshat ose Neshat, гр. Nounesátion (Νουνεσάτιον).
11) Qaf’ e Bulgjerit – седловина при село алб. Mazrek, гр. Mazarakiá (Μαζαρακιά).
Ако статията ви е допаднала и желаете да продължите да четете по темата, посетете „Топонимът Богатица в Епир“.
БЕЛЕЖКИ:
[1] http://news.bnt.bg/bg/a/grtsiya-na-protest-sreshchu-dogovora-ot-prespa-za-imeto-severna-makedoniya < 28.11.2019 >
[2] Основно е монографията на немския славист Макс Фасмер (1886-1962) „Die slavischen im Griechenland (1941, 1970), както и поредица от студии и статии на забележителния наш ономаст проф. Йордан Заимов (1921-1987); няколко монографии за местните имена в северна Гърция – на Йордан Н. Иванов (1982), Патриарх Кирил Български (1960) и Иванка Гайдаджиева (2015). Книгата на ПКБ „Българомохамедански селища в Южни Родопи“ е достъпна за ползване в интернет на този адрес.
Т о п о н и м и о 
Много ценно! Наистина много ценно!!!
ХаресвамХаресвам
Ми ценно, я!
Винаги ми е било много интересно защо българските исторически проучвания на юг от Македония задълбават в детайли, следвайки чужди модели и матрици, без липса за цялостна родна визия!
Името на областта следва от XIX век древногръцкия шаблон. По това време (началото на XIX век) това е южна османска Албания, достигаща комай до Лепанто. Ендонимът е ЧАМЕРИЯ. С българска етимология.
До 13 век, ако не и до по-късно тази област през средновековието се нарича Вагенетия. Епир се нарича в склонност към архаизъм от византийските автори! Както между впрочем се нарича по крайбрежието на Бяло море областта – Велегезития.
Съществени топоси: ЯНА е името на днешна Янина с което града фигурира във всички карти от османско време до XVIII век. Хубавата Яна дето се не дава на турска вяра! КЪРПЕНИЦА е центъра на южните части на МЕЦОВАТА ПЛАНИНА. Дето постфактум й приписват античното сегашно име – Пинд. При това на целия планински масив от Корча до Лепанто. С името Мецово фигурира цялата планинска земя във френската енциклопедия от XVIII век когато няма Гърция! Даже днес източно от Янина планината се нарича Мицикели на гръцки.
Най-югоизточната част на „Мечкарника“ носи звучното българско име КРАВАРА или КРАВАРИ. И така … до Делфи.
И нещо за десерт – хидроним: най-голямото днес езеро в Гърция е Трихонида, което до XIX век носи звучното българско име ЦАРОВИЦА с етим. от „ЦАР“. Записано е погрешно в документите по демаркирането на първата граница на Кралство Гърция като САРОВИЦА. На югозапад от Воница е езерото Βουλκαρία, а на края на древно-съвременна Беотия към Атика се намира езерото ТОПОЛИЯ. Последното прекръстено естествено, но със села със звучни български имена на източния му бряг през 1832 г. на географските карти – Кочино и Къртица.
ХаресвамLiked by 1 person
Както съм коментирал под други статии за топоними, като тази за Морея (днес Пелопонес),
и тази за Тесалия:
името на днешните административни области Епир и Етолоакарнания до създаването на съвременна Гърция с първата й сухоземна граница е АЛБАНИЯ! За разлика от съседна Тесалия, Епир не е запазил античното си име. Даже и този индикатор издава, че цялата тази област наричана до 1832 г. АЛБАНИЯ, а последно по османско време и ЧАМЕРИЯ, е извън формиралата се в рамките на Византия през X век новогръцка общност, завещала ни разни хроники, като тези на Монемвасия и Галаксиди, и жития – на Лука Еладски.
С други думи, дори въз основа на исторически сведения, като тези за обхвата на въстанието на Петър Делян – може да се съди вън от топонимното наследие, че в историческа средновековна и османска АЛБАНИЯ – гръцкото присъствие е малко, дори незначително и основно концентрирано по крайбрежието на Патраския и Артенския заливи. Вътрешността е българска и населена от негръцко население, независимо как е наричано то – власи, арванити, турци, българи. Макар под всички други ужким днес (етно)названия да се крие (старо)българско население. Съвременната гръцка теза за новогръцкия народностен характер на областта е базирана на едно обстоятелство, е то е че по късноосманско време РУМ МИЛЛЕТ и ГЪРЦИ са взаимозаменяеми синоними и под двете понятия се стаява едно КОНФЕСИОНАЛНО – ПРАВОСЛАВНО, а не НАРОД! И така до така наречената ГРЪЦКА РЕВОЛЮЦИЯ.
В Тесалия, която единствена е запазила към 1832 г. античното си название /за разлика от съседните АЛБАНИЯ и ЛИВАДИЯ, а и МОРЕЯ/ има доста по компактни гръцки анклави по време на гръцката революция, за разлика от Епир (и Етолоакарнания). И това е обяснимо и предвид топонимистичното изследване на Йордан Заимов за славинското заселване на т.нар. гръцки полуостров (и Крит). Трасето за заселението е преминало през областта в посока Морея и Крит, за разлика от Тесалия, където славинския поток е секнал в Беотия, за да достигне дори до днешните предградия на Атина със село ЗАСТАНИ и връх ЗАХАРИЦА, от който се разгръща като на длан цяла АТИНА:
В днешна административна Западна Гърция също славинското топонимно присъствие е доста по-силно, за разлика от османската област АРВАНИТОХОРИЯ, която е единствената на континента опазила като цяло новогръцката общност – затворена от българските царе през X век в Егейско море!
ps. С други думи трябва да се обърне парадигмата и в Епир да се търсят гръцки етноними, като малцинствени – ДО 1832 ГОДИНА!
ХаресвамLiked by 1 person
Миналата година излезе нещо много ценно, свързано с темата и в частност за българската власт над „Епир“. Умишлено го слагам в кавички, защото коректния средновековен етноним и автоним, вкл. до създаването на Гърция през 1832 г., е АЛБАНИЯ. „Епир“ е архаизъм употребяван само в съчиненията на византийските хронисти и писатели. Местни средновековни апелативи, които обаче не обхващат целия този регион носещ за последно името ОСМАНСКА АЛБАНИЯ – са ВАГЕНЕТИЯ /славиния/ и ЧАМЕРИЯ.
Първото интересно сведение за българския регионален характер на (ТАЗИ) АЛБАНИЯ е това за епископския център КОЗИЛ от 1020 година в грамотите на Василий II за Охридската архиепскопия, който КОЗИЛ най-вероятно според подредбата на изброяването е днешното село Амбелакиотиса в КРАВАРА, носило до 1927 г. името Козица. По време на въстанието на Петър Делян (1040 –1041), жителите на византийската тема Навпакт се вдигат въоръжени в подкрепа на българския цар, което значи огромен брой българско население в областта, ако ли не и преобладаващ брой! Френският абат Гиберт през 1104 г. пише за „епиротите, които се наричат българи“ (Epirotas, quos dicunt Bulgaros). Според норманският хронист Готфрид Малатера, епирският „столичен“ град Арта /упоменат за първи път през 1082 г./ е разположен на българска земя. Той пише, че Боемунд с войската си остава „при българите“ (apud Bulgaros) и обсажда „града, наречен Арта“ (urbemque, que Arta dicitur).
И СЕГА ИДВА В ХРОНОЛОГИЧЕН РЕД ТЕНЧО ПОПОВ, който миналата година издаде докторската си дисертация в книга – „Солун и Епир под върховната власт на цар Йоан Асен II след 1230 г.“ с ISBN 9789540756745. Според проучване на монетосеченето на цар Йоан II Асен с деспот Мануил Комнин Дука и деспот Михаил II Дука (монетарниците са две – в Солун и Арта), и не само, Тенчо Попов заключава че „Солун и Епир под върховната власт на българския цар след 1230 г., т.е. след битката при Клокотница“.
И после следва историята на Епирското деспотство, завладяно от цар Стефан Душан, след което региона е феодално разпокъсан, а историята му е предадена от двете хроники – Янинската и на Токо. И накрая до 1479/99 г. /ОКОНЧАТЕЛНО/ целия този регион попада под османска власт, за да бъде наречен ОСМАНСКА АЛБАНИЯ.
И няколко интересни гръцки заглавия по темата:
ΗΠΕΙΡΟΣ – ΝΟΤΙΑ ΕΛΛΑΔΑ, Η ΣΤΕΝΗ ΕΘΝΟΛΟΓΙΚΗ ΣΥΓΓΕΝΕΙΑ ΤΩΝ ΣΗΜΕΡΙΝΩΝ ΕΛΛΗΝΩΝ, ΒΟΥΛΓΑΡΩΝ ΚΑΙ ΤΟΥΡΚΩΝ; ISBN13 9789608580008 ;
ΤΟ ΧΡΟΝΙΚΟΝ ΤΩΝ ΤΟΚΚΩΝ; ΕΛΛΗΝΕΣ, ΙΤΑΛΟΙ, ΑΛΒΑΝΟΙ ΚΑΙ ΤΟΥΡΚΟΙ ΣΤΟ ΔΕΣΠΟΤΑΤΟ ΤΗΣ ΗΠΕΙΡΟΥ (14ος – 15ος ΑΙΩΝΑΣ) – Η ΚΟΣΜΟΘΕΩΡΙΑ ΤΟΥ ΑΓΝΩΣΤΟΥ ΣΥΓΓΡΑΦΕΑ; ISBN13 9789606741999 ;
ΤΟ ΔΕΣΠΟΤΑΤΟ ΤΗΣ ΗΠΕΙΡΟΥ ΚΑΙ ΤΑ ΙΟΝΙΑ ΝΗΣΙΑ ΚΑΤΑ ΤΗΝ ΠΕΡΙΟΔΟ ΤΗΣ ΔΥΝΑΣΤΕΙΑΣ ΤΩΝ ΤΟΚΚΩΝ; ISBN13 9789608431744 ,
и едно специализирано изследване излязло през май миналата година – за заселването на сулиотите във Врахори, днес Агринио:
ΗΠΕΙΡΟΣΟΥΛΙΩΤΕΣ ΣΤΟ ΑΓΡΙΝΙΟ (1823-1845), ΕΠΟΙΚΗΣΗ ΣΤΟ ΒΡΑΧΩΡΙ, ΣΤΗ ΝΑΥΠΑΚΤΟ ΚΑΙ ΣΤΟ ΞΗΡΟΜΕΡΟ; ISBN13 9789604857678 ,
както и един пътепис на Алфред Филипсън от 1897 г., когато по-голяма част от региона с „хубавата Яна“ е все още османски:
ΘΕΣΣΑΛΙΑ ΚΑΙ ΗΠΕΙΡΟΣ, ΤΑΞΙΔΙΑ ΚΑΙ ΕΞΕΡΕΥΝΗΣΕΙΣ ΣΤΗΝ ΒΟΡΕΙΑ ΕΛΛΑΔΑ (ΧΑΡΤΟΔΕΤΗ ΕΚΔΟΣΗ) – THESSALIEN UND EPIRUS // REISEN UND FORSCHUNGEN IM NORDLICHEN GRIECHENLAND; ISBN13 9786185105389 ,
а също и едно друго издание за опитите на епирските деспоти /и под сюзеренитета и на цар Йоан Асен II/ да си възвърнат Морея:
Η ΚΑΤΑΚΤΗΣΗ ΤΗΣ ΝΟΤΙΑΣ ΕΛΛΑΔΑΣ ΑΠΟ ΤΟΥΣ ΦΡΑΓΚΟΥΣ, ΙΣΤΟΡΙΚΑ ΚΑΙ ΤΟΠΟΓΡΑΦΙΚΑ ΠΡΟΒΛΗΜΑΤΑ; ISBN13 9789602066034 .
В последно време има и български автори засягащи (странично) тематиката с проблематиката за „обяснение на българската топонимия на територията на Гърция, вън и на юг и запад от областта Македония“:
ЗАПАДНАТА ЕКСПАНЗИЯ НА БАЛКАНИТЕ: ВОЕННОМОНАШЕСКИТЕ ОРДЕНИ И ИТАЛИАНСКИТЕ МОРСКИ РЕПУБЛИКИ ХІІ–ХV В.; ISBN: 978-954-07-5020-0 ,
ЗАПАДНИЯТ МОДЕЛ НА УПРАВЛЕНИЕ В ЕГЕЯ – ФРАНКИ И ВЕНЕЦИАНЦИ (XIII – XV ВЕК); ISBN: 978-954-07-5803-9 .
PS. Предвид изследванията на Йордан Заимов за пътищата за заселение на т.нар. гръцки полуостров с българославяни през ранното средновековие /през теснината между заливите на Патра и Коринт, където днес се намира моста между Антирио и Рио/, образували славинии вкл. в Морея, се оказва и според последвалите историческите данни, че ТЕРИТОРИЯТА НА „ЕПИР“ Е ИЗЦЯЛО ОБЪЛГАРЕНА. За което се съди най-вече и предимно въз основа на топонимите в областта, вкл. такива опазили се до днес. Като ЕМБЛЕМАТИЧНАТА ПЛИСКА В ЕПИР.
ХаресвамХаресвам
В сравнение със съседна Тесалия, тази територия означавана от гърците с Епир /макар през средновековието, а и по османско време областта да е обхващала и днешна Етолоакарнания/ е била изцяло българска. Връщам се към „бащата на българската историография“ Васил Златарски: „… Сам Делян навлязъл в Тесалия и завладял гр. Димитриада на северния бряг на Пегасийския залив (сег. Воло). Тук той отделил друга една част от войската си и под началството на воевода Антим я изпратил на юг в елладската тема с цел да разпространи въстанието и в Средна Гърция. Тя проникнала навътре в Елада и достигнала до стария град Тива, гдето излязъл насреща й Алакасевс, вероятно, управителят на темата. При Тива било дадено сражение, в което ромеите били обърнати в бягство, и голямо множество тиванци били избити. Успехът на българските войски в тая посока се обяснява с въстанието, което в това време избухнало в навпактската тема, южно от драчката на мястото на стария Епир. Един царигражданин Иван с прозвище Куцомит, който бил там изпратен за практор – бирник да събира данъци, почнал силно да притеснява населението и навлякъл върху си страшна гибел и въстанието на жителите. Като не могли повече да понасят неговото користолюбие, те се побунили против него и го разсекли на парчета, а сами, като укорявали ромейския император, се присъединили към българите. При това Скилица-Кедрин отбелязва, че „те (жителите на навпактската тема) се вбесили и скъсали ромейското иго не толкова поради примамката към Делян, колкото поради ненаситността на Орфанотрофа и повишението на данъците“. Ние мислим, че въстанието и присъединението на тамшните жители не в по-малка степен се дължат и на тяхното сънародно чувство, тъй като населението на тая тема в ХI век била в своята маса славянобългарско.“. Реромеизация няма в областта! Старото население е изтикано на йонийските острови и по крайбрежието, а етническата картина била аналогична на онази съществувала по черноморското крайбрежие след Освобождението.
МАЛКО ФАКТОЛОГИЯ ЗА СРЕДНОВЕКОВНОТО ВЛАДЕНИЕ: Първият владетел на Епир, удостоен с титула деспот, е Михаил II Комнин през 1249 г. – от никейския император Йоан III Дука Ватаци, при това деспот на Епир и Тесалия! С други думи владетелският титул е АРХОНТ, като даже небезизвестния Теодор Комнин някъде между 1225-1227 г. е коронясан за император в Солун от охридския архиепископ Димитър Хоматиан. И следва КЛОКОТНИЦА.
Византийското ойкумене недопуска това владение да е „империя“, като в този смисъл през 13-14 век владетелите на областта са номинално и такива на Тесалия, а понятието „Епирско деспотство“ е по-скоро технически термин за означаване на владението номинално, с уговорката че по принцип архонтите са титуловани като „деспоти на Епир“. Владението се е простирало по някое време на север до българския Дуръс/Драч, на юг – до Лепанто, а на изток (с Тесалия или без) е достигало до Лидорики, досамата Ливадийска крепост. Своеобразна столица на владението е град Арта, който се споменава от 1082 г., следователно Арта е едно съвсем типично средновековно селище. Арта е известна най-вече с многобройните си и запазени до днес църкви и манастири със специфична архитектура. Подобно на Мистра.
Много е интересна етимологията на АРТА (Άρτα). Първата интуитивна асоциация е за АРТ – ИЗКУСТВО, и това е логично предвид архитектурното и изобразително такова в средновековния град и региона. Обаче George Babiniotis през 2002 г. в Dictionary of the Modern Greek language (2nd ed.), изд. Athens: Lexicology Center дава две възможни етимологии на името на града – от метатезата на река Арахтос, въз основа на латинското „artus“ (тесен), или от „славянската“ дума „balta“ (блато). На изток от Арта се намира Βάλτος heißt eine Eparchia von Akarnanien bei Laon. Chalkond. I 200, auch bei A. Denselben Namen Βάλτος führt ein Nebenfluß des Achelous, der im Altertum Πητίταρος hieß, vgl. R. Ι 753. Es kann sich um Benennung durch Griechen, aber auch um slav. *bolto oder alb. bal’tε handeln. Am wahrscheinlichsten ist die erste Möglichkeit – по МАКС ФАСМЕР!
И друго: от двете страни на залива на Арта са разположени Превеза и Воница, като и двете градчета със славянобългарска топонимия /и по Фасмер вкл./. Най-големият град на днешна Етолоакарнания е носил до 1835 г. или до създаването на Гърция – името ВРАХОРИ, а днес се казва АГРИНИО. Районът е наситен със славянобългарски топоними, като даже има цели райони САМО със славянобългарски имена, като АПОКУРО, днес дем Термо, със своя ГОРИЧКИ МАНАСТИР, в който има запазени надписи на старобългарски! Горичкият манастир се намира непосредствено над най-голямото езеро в днешна Гърция, чието име до възникването на държавицата е ЦАРОВИЦА, т.е. е с етим. от „ЦАР“.
ХаресвамХаресвам
ПАРДОН ЗА УТОЧНЕНИЕ: от двете страни на ВХОДА НА залива на Арта са разположени Превеза и Воница.
ХаресвамХаресвам
Оставяйки настрана въпроса за двете родствени или не фамилии Булгари(с) – от острова (Корфу) и от Парамития на известната бижутерска марка „Bulgari“ – Епир несъмнено e народностно много по-български от съседна Тесалия. Това се доказва от разни факти – родствен или роден на Евгений Булгарис и Стаматис Булгарис; на един от тримата учредители на Филики Етерия – Атанасиос Цакалов, който представлява областта на учредителното гръцко народно събрание в Аргос през 1832 г.; на „автора“ на мегали идеята Йоанис Колетис /КОЛЕТО/ и т.н. и т.н.
Обаче Епир не може да бъде в сравнителен план толкова „стойностен“, колкото е съседна Тесалия за младото гръцко кралство в периода от възникването му през 1832 г. – до момента на присъединяването на първите неостровни територии към държавичката – 1881 г., или тамън след 50 години! Както съм коментирал в статиите за българските топоними в съседна Тесалия – без подарената на Гърция в Цариград през 1881 година Тесалия – нямаше да има нито Солун, нито Македония, а по-всяка вероятност нямаше да я има и самата Гърция на днешната политическа карта! След Берлинския конгрес османците изключително ПРОЗОРЛИВО предлагат ГЪРЦИЯ ДА БЪДЕ КОМПЕНСИРАНА с Крит и някой друг остров, обаче не и с Тесалия – до Олимп! Даже са по-благосклонни да отстъпят Епир, но не и Тесалия. Франция обаче се възпротивява срещу отстъпването на областта, и по-специално на ЯНИНА (хубавата Яна), но за сметка на Янина към Гърция е присъединена АРТА С ЦЯЛА ТЕСАЛИЯ, а последната е „златното ключе“ за Солун, Македония, Света гора, Тракия, черноморското крайбрежие, Константинопол, Византия и … в крайна сметка … и за малоазийската катастрофа. Както се казва, заради плодородната тесалийска равнина /житница/ – никой не е по-голям от хляба! Дори и Епир без Яна.
От друга страна в контекста на българо-гръцката църковна разпра през 19 век, трябва да се има предвид следното ИЗКЛЮЧИТЕЛНО СЪЩЕСТВЕНО ОБСТОЯТЕЛСТВО – до 1847/48 г., или до смъртта на Колетис и „пролетта на народите“, не може да говори „в цялост“ за обтегнатост в българо-гръцките общностни отношения по причини, че едната общност се отъждествява с другата, а и „аспирациите“ дотолкова доколкото ги има от миниатюрното гръцко кралство към съседните земи са „базирани“ на конфесионална, а не на етноконфесионална основа! Едва със създаването на Еладската църква с томоса от 29 юни 1850 г., в навечерието на Кримската война, възникват предпоставките и за етноконфесионално противопоставяне! При това ИЗЦЯЛО ИНСПИРИРАНО ОТ ВЕЛИКА СИЛА – БРИТАНСКАТА ИМПЕРИЯ. В ХОДА НА „ГОЛЯМАТА ИГРА“. Което в крайна сметка води до „обвинението“ в етнофилетизъм срещу българския народ, като цяло, от „вселенския фенер“ – след учредяването на Българската екзархия през 1870 г. След което „връщане назад няма“! С други думи, всичкото „добро“ от предходния период 1815-1850 години е или забравено, или заличено. Иде реч за българското участие, принос или най-точно – съучастие – в т.нар. гръцка революция. И в частност естествено, под похлупака на държавните граници – за българския етнос останал или настанил се по стечение на обстоятелствата на територията на младото гръцко кралство. Което кралство започва да се люшка по зададеното „мегали“ целеуказване – между византийския исторически романтичен блян и новогръцкия национален егоизъм с центризъм! Последният обтакан от комплекс за малоценност на фона на всеобщия филелинизъм от първата половина на 19 век.
В това менгеме се оказват най-вече историческите Тесалия и Епир. Но както отбелязах по-горе, Епир все пак по обективни причини е по-слабо засегнат от елинската мания и „гърцизма“. На стр. 153 от „Исторические разыскания о славянахъ въ Албаніи въ Средніе вѣка“ на Викентій Макушевъ /има я качена в интернет/ се казва дословно: „Изъ списковъ селеній Эпира, составленныхъ г. Аравантинò (Χρονογραφία τῆς Ἠπείρου, при 2-мъ томѣ), видно, что на 1539 селеній приходится 717 съ славянскими названіями (въ янинскомъ округѣ 228 на 555, въ дельвинскомъ 155 на 365 и въ авлонскомъ 334 на 619. Изъ чего слѣдовало бы, что половина жителей южной Албаніи была славянскаго происхожденія. Но, принимая во вниманіе необходимую вслѣдствіе вышепомянутыхъ причинъ утрату многими мѣстностями первоначальныхъ ихъ славянскихъ названій, мы невольно должны согласиться съ показаніемъ византійскаго писателя, что славяне заселили весъ Эпиръ.“. След което авторът прави уточнението, че много топоси не са отчетени като „славянски“, разбирай – български и следователно броят им в цялостност е доста над половината ойконими. При това имайки се предвид, че чисто славянобългарски селища носят гръцки или турски имена. Освен това османските регистри предават поне до 18 век, че всички местни селски лични имена в областта звучат като цяло по български, макар че има и строго отличителни регионални имена като Гин, Гон, Кеке, Геге, Пал, Леш, Кука, Лека, Лика, Бун, но тези кратки именни словоформи не са много отдалечени от българското словообразуване, а и са почти без изключение засвидетелствани в османски дефтери/тефтери, като двусъставни с други типично български старинни имена. В този контекст следва да се дири епистемологията на албанската (и куцовлашката) филология (и в областта). Османската е ясна, имайки се предвид хоронима – ЧАМЕРИЯ.
И още нещо: в областта най-важните лимноними са ЦАРОВИЦА (ТРИХОНИДА), СТАНО (Στάνου) или БАЛТОС (Βάλτος) – АМБРАКИЯ; ЛИЗИМАХИЯ (Λυσιμαχία), захранвана от малката рекичка ЕРМИЦА; ОЗЕРОС (Οζερός) И РАЗБИРА СЕ ЕТНОЛИМНОНИМА – БУЛ-К/Г-АРИЯ (на гръцки: Βουλκαρία).
ХаресвамХаресвам
Нещо интересно което открих в допълнение по мотото на статията: „Гърция е българска“:
През 2019 г. в книжка първа на списание „Македонски преглед“ излезе статия на Спас Ташев със заглавие „БЪЛГАРИТЕ В ДЕМОГРАФСКАТА СТАТИСТИКА НА АДМИНИСТРИРАНИТЕ ОТ ФРАНЦИЯ РАЙОНИ НА АЛБАНИЯ (1916 – 1920)“. В статията се цитира анализа на албанското население от Жак Буркар (Jacques Bourcart), сътрудник по гражданските дейности на командващия албанските територии, администрирани от Франция през Първата световна война, а именно: „Вече обърнахме внимание на любопитния факт, че цялата топонимия на Южна Албания, на Епир, както и останалата голяма част от Тесалия, е от славянски, при това от български, но не и сръбски произход.“. Етнографският опис излиза под заглавието „Les confins albanais administrés par la France (1916–1920)“ в Revue de geographie, Paris през 1923 г., а „етнографското обобщение“ е на страница 305 във френската публикация.
ЗАКЛЮЧЕНИЕТО Е МНОГО ЦЕННО, не заради друго, а поради това че било до края на Първата световна война въобще – единственото по рода си статистико-демографско проучване на Балканите от небалканска държава, при това дело на велика сила. Несъмнена е неговата безпристрастност, още повече, че Франция и България са във война по това време, или поне до сключването на Солунското примирие.
ХаресвамХаресвам
Ролята на Франция в историята на съвременна Гърция е много двуяка! Първо Франция спасява „гръцкото въстание“ с така наречената и известна МОРЕЙСКА ЕКСПЕДИЦИЯ. Франция е една от трите „велики“ гарантки на младата гръцка държавица през 1830/32 г. В която държавица спонтанно възникват три партии – руска, английска и френска. Начело на френската застава Йоани Колети или както е понародному – КОЛЕТО. И така до смъртта му през 1847 г. и последвалата пролет на народите през следващата година. По това време до средата на 19 век държавицата под формата на кралство едва достига и надхвърля 1 млн. население. 1848-1864 години са време разделно за Гърция, защото френското влияние се претопява по време на Кримската война във Великобритания и с отстъпването на Йонийските острови и възкачването на Георгиос I за монарх – крал, в Гърция на антируска основа е вселен „славянския страх от север“, като по този начин с английски пари, преса и пропаганда е извикан и възроден духа на Василий Българоубиец! След което попечителката Англия през 1881 г. след Санстефанска България „любезно“ осигурява Тесалия на Гърция, за да възпре руското влияние към Егейско море, с опцията България заради Русия никога и по никакъв повод да няма излаз на Бяло море. Което се и случва и е СТАТУКВОТО и до ден днешен, продължено от САЩ заместили по геополитическо правоприемство изчезналата Британска империя.
Епир е друга бира от Тесалия и остава странично, но на него му се наглежда … Дучето. Заради отрантския проток! С Корфу.
Та по темата френско присъствие в Гърция. В хода на Балканските войни Гърция се оказва с доста едра плячка – Солун и хубавата Яна, включително днешната южна Албания почти до Вльора или Валона. Което и провокира декларацията от Вльора за албанска независимост. В хода на тези перипетии междувременно избухва Първата световна война. Германски инспирации успяват да вкарат Османската империя на страната на Централните империи. Започва галиполската операция на Чърчил. Пълно фиаско за Антантата. В хода на операцията става ясно, че България (заради Македония) ще влезе на страната на Централните сили в световната война. Лошо Седларов, лошо (sic)!
На 15 май 1915 г. по време на „българското световно лято“ Венизелос печели парламентарните избори в Гърция. Крал Константинос който „води“ сестрата на германския кайзер и се ползва с подкрепата на руския император е твърдо против участие на Гърция в световния конфликт, като даже симпатизира на „прусаците“. На тази екзистенциална основа възниква напрежение в самата Гърция и разцепление довело до „национална схизма“. Венизелос е „разтоварен“ от краля и военните да не съставя правителство и той с подкрепата на англо-френските империалисти (разузнаване) се установява в Солун, където преди официалното включване на България в ПСВ на 1 октомври – на 26 септември дебаркират англо-френски войски от галиполския контингент. На 27 октомври 1915 г. в общи линии по българо-гръцката граница от Букурещ 1913 г . се установява стабилна фронтова линия, станала известна като СОЛУНСКИ ФРОНТ (мечта за Лудендорф). Насъпва зимата на 1915/16 г.
Гърция е формално неутрална, де юре, а реално във войната с двата крака на Венизелос. ОБАЧЕ, СОЛУНСКАТА СЪГЛАШЕНСКА БАЗА е застрашена освен от север, но и от юг – от верните на краля войски в ТЕСАЛИЯ! В края на май 1916 г. българската армия завзема Рупелския проход, а крал Константинос I в Атина се прави, че нищо не се е случило. Антантата е с предчувствие за ново Галиполи. И по-зле даже! През ноември стар стил в Атина е осъществено англо-френски десант с въоръжени сблъсъци на 1,2,3 декември, станал известен като НОЕМВРИАНА. Завършил със споразумение гръцката армия да се изтегли от Катерини и Тесалия, за да не застрашава в гръб и от юг Солунския фронт. Предвид позицията на фронта през цялата 1916 г. Войната се закучва.
На 27 май 1917 г. Великобритания уведомява Франция, че ще се изтегли от Солунския фронт, защото армията й е нужна другаде повече! А гръцкият крал си трайка и управлява от Атина с военните и своето правителство. В резултат от което ФРАНЦИЯ РЕШАВА ДА ОКУПИРА ЦЯЛА ТЕСАЛИЯ – на 11 юни Еласона, на 12 влиза в Лариса, на 13 – Велестино, Вили и Трикала, на 15 юни – Каламбака и Метеора, а крал Константинос абдикира под предлог ОКУПАЦИЯТА НА ЕПИР ОТ ИТАЛИЯ. На 26 юни Франция окупира и Ламия, която е „гръцка“ още от 1832 г. ТРАГЕДИЯ! Венизелос печели и Гърция влиза на страната на Антантата в Първата световна война.
ТАКА ЧЕ, ПРЕЗ 1917-1929 ГОДИНИ ФРАНЦИЯ ВЛАДЕЕ, АДМИНИСТРИРА И УПРАВЛЯВА ТЕСАЛИЯ И ЕПИР. И Епир реално, защото италиански сили по това време са реално само по фронтовата линия която е в днешна южна Албания, а френски са в тил и в Епир.
ХаресвамLiked by 1 person
Така че, етнографското заключение на Жак Буркар е абсолютно коректно, правдиво и обективно етнологически за цялата подопечна на Франция област през годините 1917-1920, включваща освен района на Корча, но и цяла Тесалия с Епир! И В ТОЗИ СМИСЪЛ Е ОСОБЕННО ЦЕННО.
Ето и нещо на гръцки по въпроса за френската окупация на Тесалия:
https://www.politeianet.gr/books/9786185275228-charitos-g-charalampos-ibi-i-galliki-katochi-tis-thessalias-1917-me-ti-matia-ton-xenon-293879
ISBN13 9786185275228
Сборникът е издаден през декември 2018 г.
ХаресвамХаресвам
За довършване на обстоятелствената проверка за етнографския характер на тази територия, маркирана като Епир след създаването на съвременна Гърция, трябва да се отговори на следните въпроси:
Спорът като предимно исторически се свежда най-вече до СЛЕДНОТО – дали предвид наситеността с български етноними /може би с най-висока концентрация от историческите области/, Епир по времето на Фалмерайер е гръцки, или е „славянски“, разбирай – български?
Дали средновековен византийски Епир носи „гръцки етнохарактер“, или алтернативно има „друг“ такъв, т.е. най-вече български?
След унищожаването на Първата българска държава/царство – Епир променя ли своя ранносредновековен етнохарактер – до превземането на Константинопол от франките в резултат от Четвъртия кръстоносен поход?
В случая започвам отзад – напред. Както по-горе цитирах Златарски, по време на въстанието на Петър Делян, населението на „навпактската тема“, т.е. разбирай Епир, е изцяло въвлечено и ангажирано с въстанието. Според Златарски това е най-вече резултат от народностното му (само)съзнание. Въстанието обхваща цялата територия на Епир, т.е И ДНЕШНА АДМИНИСТРАТИВНА ОБЛАСТ ЕТОЛОАКАРНАНИЯ, КОЯТО Е НЕРАЗДЕЛНА ЧАСТ КЪМТО ДНЕШНИЯ АДМИНИСТРАТИВЕН ЕПИР ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО. Въстанието поглъща територията на югоизток до Тива в Беотия, под стените на която местния ромейски военноначалник Алакасевс, с войската си, е разбит от българския войвода Антим (и въстаническата армия под негово предводителство). В резултат от което цялата тази територия и на Епир – до Тива – е освободена от ромейска власт и е поставена под българска такава. И това по ромейски източници. След което следва в рамките на двадесетина години ново въстание – това на Никулица Делфина през 1066 г. Вярно, не е в Епир, но е в съседство на североизток – Лариско и Тесалия. Следва въстанието на Георги Войтех от 1072 г., което заради междуособни сражения в Македония, по обективни причини, не може да слезе надолу и да се разрастне обхващайки „гръцкия полуостров“. И изведнъж с края на македонската династия и излизането на сцената на Комнините, българските бунтове и въстания в Романия секват, като че ли отрязани от вълшебна невидима ръка? И тази „ръка“ се нарича от мен – успешното интегриране в българските болярски фамилии в управленските структури на империята, като династията на Комнините вече провежда вече друга имперска етнополитика, а и не само! В смисъл – без прикрит стремеж към асимилация на българското население с гърцизирането му, още повече че Византия след Манцикерт и предшестващата поражението „велика схизма“ от 1054 г. – е на ръба да грохне и да се сгромоляса, а империума се вижда принуден от чувство за самосъхранение – да колаборира етноконфесионално с българите. За да може успешно да отблъсква варварските нападения от север през Дунава и норманското от запад, последното засегнало по Via Egnatia и територията на последвалата Епирска държава след Четвъртия кръстоносен поход. Това е и „кръстоносно време“, след като папа Урбан II на 27 ноември /датата на Ньойския договор/ 1095 г. се провиква на Клермонския събор: „Dieu lo volti“! Историята за това време я знаем от „Алексиадата“, като съвсем спокойно можем да се доверим на Анна Комнина, че благодарение на баща й империята ПРОСТО оцелява! И така до въстанието на Асеневци по време на управлението на Ангелите.
Сега по горния абзац трябва да направя едно вмъкване на МНОГО СЪЩЕСТВЕНО УТОЧНЕНИЕ. Кога се формира българската народност – по проф. Димитър Ангелов: „Създаването на българската народност е продължителен и сложен процес, в който се преплитат много събития и действуват разнообразни фактори. В общи линии този етногеничен процес със своите две страни – консолидационна и асимилационна – завършва към края на IX и началото на X в. Тогава може да се говори вече за наличието на един оформен народ със свой език, със специфична материална и духовна култура, с ясно изразено народностно самосъзнание и със здраво установено и единно народностно име …“. Според мен образуването на (ново)гръцката народност протича паралелно и успоредно на българската, но не и огледално, а донякъде и е резултат от българската етногенеза! За последното има стабилен МАРКЕР – времето по което живеят и „тлеят“ двамата най-първи български и гръцки светци – Иван Рилски (876-946) и Лука Еладски (890-951). Видно е не само от това, но и от обстоятелството, че в Егея в сравнение с българските земи, „тържеството на православието“ забавя „благоговението си“, а освен това местните не са и така усърдни във вярата си в сравнение с българите. Понятието за „гърци“, като нещо различно от ромеи, т.е. поданици на империята, се появява за първи път в български извор по времето на Иван Асен II. И това е обяснимо, защото по това време империя няма! И все пак, тези гърци не изникват от само себе си етнически, а са се формирали в резултат от етногеничен процес, който протича в Егея, още повече че в резултат от славинското нашествие се налага император Никифор (с отрязаната глава) да преселва в „древна Елада“ ромеи от Мала Азия. Обаче ТЕЗИ ПРЕСЕЛЕНИЯ НЕ ЗАСЯГАТ ЕПИР! За подобни „реколонизации“ няма никакви исторически данни.
И така достигаме до времето Асеневци и в частност на „влаха“ Иван Асен II. По това време вече са се оформили трите „наследнички“ на Византия – в Никея, Трапезунд и Епир. Трапезунд е твърде далеч и странично, за да участва в замисляната и реализирана постфактум от Палеолозите – „възстановка“. Между другото пионер на съвременните исторически проучвания на Трапезундската империя е … ЯКОБ ФАЛМЕРАЙЕР с неговата „История на Трапезундската империя“ (Die Geschichte des Kaisertums von Trapezunt) от 1827 г.
И така на какво наследство се обляга „Епирската империя“ на Комнини? Географски – на своята откъснатост поради преградните по суша т.нар. Албански планини – това е днес планинския „венец“ започващ от масива на Проклетия на север – достигащ на юг до „свещения“ Парнас с Делфи над Тива, където се разиграва онова сражение между войводата Антим и местните ромеи през 1040 г. (според някои данни под български контрол преминава и Атина, а Антим достига до Коринт), измило позора и срама от разгрома на Самуил на река Сперхей през 996 г. Да, в навпактската тема и особено по йонийските острови има старо население, обаче от какво население се състои армията на кир Теодор Комнин? Войните на „кира“ като видели мирния договор набучен на копието на цар Иван Асен II – изоставили владетеля си /НА ЕПИР/ и преминали на страната на „правия“ владетел – българският ЦАР?! Че Иван Асен II не е „велик пълководец“ няма спор, но че успява да постави под властта си почти целите Балкани – и по това няма спор! Е как става това? След като на Балканите единствена православна алтернатива на Търново е Солун, наследил първата монетарница на Арта. И след Клокотница по естествен път Дунавска България с Велико Търново се оформя като свеобразен и пръв „Трети Рим“, а Епир с Арта си остава само иконографско украшение и архитектурно бижу със своите красиви православни храмове. След смъртта на Иван Асен II с позорния Регински мир от 1256 г. „естествено“ Епир излиза отново на сцената срещу Никея в противоборство за „византийското наследство“, решено в т.нар. пелагонийска битка през 1259 г. След поредната загуба, на мястото му изгрява „звездата“ на франкското на Анжуйците от Неапол – Regnum Albaniae (1272-1349). Което латинско кралство за мен е в основата на възникналата на местна почва … настояща Албания. Защото под Албания през средновековието се разбирала земята до планините (албанските), започваща от которския залив и завършваща на юг до Морея, т.е. до залива на Патра! Така че, епирските земи в широкия им албански обхват през средновековието, не губят българския си етноконфесионален характер, а просто живеят свой си етнополитически своеобразен живот по географски причини и детирминация, в съчетание със сполетелите ги исторически перипетии. Но доживяват да бъдат отново управлявани от български владетели през 14 век – Иван Комнин Асен във Валона и разбира се от ГРАФА НА ВЛАХИЯ – СТЕФАН ДУШАН, внук на цар Смилец! След което до края на 15 век цялата тази Османска Албания /за разлика от Венецианска/ минава с целокупните български земи под сюзеренитета на османския султан. За охрана на тези земи е издигната на входа на залива на Арта крепостта БУКА, а „МАЛКИТЕ ДАРДАНЕЛИ“, както е наричана теснината на мястото на днешния мост Рио-Антирио е „снабдена“ от османците с две крепости подобно на Босфора с Румели хисар и Анадолу хисар – Морейската крепост (Kastro Moreas или Kastelli) намирала се на мястото на днешно Рио и издигната от султан Баязид II през 1499 г., а отсреща – Румелийската крепост на мястото на днешно Антирио. НЕСЛУЧАЙНО ПО ВРЕМЕ НА ГРЪЦКАТА БУНА ВЪСТАНИЦИТЕ СЕ ДЕЛЕЛИ НА МОРЕЙЦИ И РУМЕЛИОТИ по примера на двете срещуположни крепости на морската теснина описвана като „малките Дарданели“, където днес се намира моста Рио-Антирио!
Та по втория въпрос: ГРАФЪТ НА ВЛАХИЯ – СТЕФАН ДУШАН НОСЕЛ ТОЗИ ТИТУЛ СЪВСЕМ НЕ БЕЗ ОСНОВАНИЕ! Той владеел Велика Влахия или Голяма Влахия, т.е. днешната тесалийска равнина с окръжаващите я планини, както Акарнания и Етолия – МАЛА ВЛАХИЯ, а по някои сведения планинския масив в днешен Епир по-известен сега като Пинд, а тогава МЕЧОВО/МЕЦОВО – се наричал Горна Влахия. Самото Епирско деспотство било наричано в държавата/царството на Душан – ВЛАХИОТСКА ЗЕМЯ, а през 14 век Йоан Кантакузин нарича Тесалия – Източна Влахия. Освен в Етолия и Акарнания за власи се споменава в Евбея, Морея и даже Крит („Армъните в Гърция“, автор: Георги Даскалов, стр. 21-24, ISBN 954-9445-01-1 и ISBN 954-07-2136-9). След смъртта на Душан започва най-общо процес на феодализация в Епир, завършил с османското завоевание, края на което е белязано от издигането през 1499 г. на визираната по-горе – Крепост на Морея! В Албания/Епир през 14-15 век възникват множество самостоятелни владения, люшкащи се между Венеция и Константинопол. В центъра на предходното епирско владение – Арта, както и в Ангелокастро, от островите Кефалония, Лефкада и Занте се издига и налага с наследниците си Карло Токо, които наследници се изпоженват за, и омешват с местната и византийска знат. Племенницата на Карло Токо – Магдалена Токо е омъжена за последния римски император – Константин XI Палеолог. По някое време и „хубавата Яна“ е под властта на Токо, но за кратко. И така, по акад. Йордан Иванов – обобщително: „В XIV-XV век българският елемент в Епир и Тесалия още се е държал“ („Българите в Македония“, автор: Йордан Иванов, стр. 46, фототипното издание от 1986 г. – има я в интернет).
И стигам до първия въпрос. Както е отбелязано и в по-горен коментар, в навечерието на т.нар. гръцка завера – посредством Филики Етерия – към въстанието са привлечени всички православни не само на Балканите, а и на север от Дунава. Нима във Влашко, където избухва въстание по това време, ще има „съпричастност“ към едно такова „частно“ гръцко дело? Отделно от това решението за надигането в Морея е взето на събрание ВЪВ ВОЩИЦА, а за целта на събирането местния войвода бил заблуден от участниците! Повечето от въстаниците не са от гръцки народностен произход. Примерно Йоани Колети, Янис Макриянис, Караискакис – са от Епир и въобще от РУМЕЛИ/ЛИВАДИЯ /както е коректното име на сегашната Стереа Елада/, като са по един или друг повод СВЪРЗАНИ С АЛИ ПАША. Примерно – Колетис е бил личен лекар на пашата и т.н. Отделен е въпроса за политиката на янинския паша и за отношението му и към т.нар. гръцка завера, а и за „мнението му“ за политиката на Портата на „реформаторите“ – започнала още от Селим III и „финиширала“ с избиването на еничарите, Одринския мирен договор и независимостта на Гърция. Освен това двама от тримата учредители на етерията са от Епир – Атанас/иос Цакалов и Николаос Скуфас /родом от артенското село КОМПОТИ/. Цакалов е представител на Епир в националното събрание в Аргос през 1832 г., когато е вече решено създаването на независима Гърция от великите сили.
След което хронологически стигаме до 1830-те години, когато излизат проучванията на Фалмерайер, които „дълбоко и издъно“ обиждат филелините и романтиците – „просветители“ на „модерна Европа“. Със своята вярност към истината! Фалмерайер е последван от Венелин и Раковски – от руска и българска страна. Венелин пише, че българите „частно“ населяват Албания /включва по това време и Епир/, а на юг селищата им се простират до Ливадия и даже Морея /на стр. 2-3 в „Древние и нынешние болгары в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношении к россиянам. Историко-критические изыскания“. Т. I. Москва, 1829 г./, а Раковски в своя „показалец“ излязъл в Одеса през 1859 г. пише на стр. 27: „… От Солун и до Атонската планина, също така повечето жители и местни са българи. От Атонската планина по почти цяла Тесалия, както и до залива на Арта, и оттам покрай Йонийско море през Албания до Нови пазар, град намиращ се в Босна …“ всички обитатели, с изключение на малцина римокатолици, погърчени арванити, турци, евреи и цинцари – били българи, а и отговаряли да са такива!
PS. Така че, явно плановете на „Колето“ са били други, а малкото гръцко кралство става жертва на интригите на английското злато, агентура и дипломация в навечерието на Кримската война от края на 1840-те, а след нея и на антируска политическа инспирация, обсебила изцяло всяка една политика на Гърция от 1864 г. – за насетне. Жертва на която са … българите. Оказали се на неправилното място в неправилното време, включая и в самото гръцко кралство. И малко статистика за населението на Гърция през онези години: През 1821 г. в годината на избухването на гръцката завера под мотото „свобода или смърт“, населението на областите които включва към 1832 г. младото кралство е близо милион – 938 765 жители. През 1828 г. след близо 7 години битки населението се стопило на 753 400 жители. През 1836 г. е още по-малко – 751 077 жители. Започва да нараства възходящо едва от 1842 г., когато е 853 005 жители, за да прескочи 1 млн. чак през 1853 г. в годината на избухването на Кримската война, когато е 1 042 527 жители. И вече през 1870 г., т.е. в годината на учредяването на Българската екзархия, след подаряването на Йонийските острови от Великобритания на младото гръцко кралство през 1864 година – Гърция вече има 1 457 894 жители. Приблизително колкото днешна София.
ХаресвамХаресвам
В текста на статията пише, че „… Съответно, ако желаем да сме напълно коректни следва да се използва термина български исторически топоними на територията на днешна Гърция вместо славянски, което е по-общо и количествено днес обхваща около 300 млн. души. …“.
Вероятно се визират около 3 млн. жители. И по мои приблизителни изчисления най-общо около 1/3 от гръцките жители са с такъв произход, като в това число включвам власи, арванити, помаци, чами и прочие, т.е. малцинства чиято топонимия е свързана по някакъв начин със старобългарския език, влияние, култура в и на т.нар. гръцки полуостров.
Атина с периферната Атика, Солун, Патра /трите най-големи града/ и Крит имат население надхвърлящо 5,5 млн. при население на Гърция към 2023 от 10,4 млн., т.е. над половината от гръцкото население е концентрирано в трите най-големи гръцки града с прилежащия столичен район и остров Крит. Абстрахирайки се от това, че в тези градове също има немалко асимилирани преселници от друг народностен произход, но имайки предвид и че гърци от тези компактни гръцки анклави се насочват към вътрешността и провинцията, то във всички случаи поне половината от гръцкото население е така да се каже с автохтонен произход /колкото и да е условно да е това означение/. Като по крайбрежията, островите, а и в редица градове също е имало приемуществено „автохтонни“, а не асимилирани новогърци, от което следва че не повече от 2/3 от днешното население на страната най-общо може да се числи към бройката „гърци по произход“ отпреди създаването на съвременна Гърция. Но и не по-малко от 1/2! Така че, аз обхващам бройка от между 3-4 млн., разбира се при цялата условност на това „изчисление“, без оглед на самосъзнание, народностна памет и родово самоотрицание или не. От друга страна това негръцко по произход население на страната, независимо от асимилацията, е концентрирано главно във вътрешните и предимно планински и селски райони на страната. По този начин то е разпръснато във всички случаи на територия, която е над половината от цялата на Република Гърция!
ПО ТАЗИ ПРИЧИНА все пак се намира от време на време някой да извика: „КРАЛЯТ (ГРЪЦКИЯ) Е ГОЛ!“, както това се случи в деня на св. Андрей, 2014 година, когато един честен грък го заяви на всеослушание: „Известният гръцки композитор, певец, писател и режисьор Стаматис Краунакис се осмели да каже публично, че кралят е гол. Краунакис доказа на практика невероятното – че не всички гърци са патологични шовинисти, а сред тях има и нормални хора, които могат да признаят на съседа си правото да говори на майчиния си език – българския.
Композиторът предизвика шумен обществен и политически скандал в Гърция, след като по време на едно забавно тв-предаване на Андреевден /30 ноември/ заяви следното:
”Дойде приятел от Северна Гърция и ми каза: „От колко години хората в Северна Гърция говорят на гръцки език? От 100? Преди освобожденията са говорили на български”. Както казват, никой от живеещите над Ламия не разбира гръцки език”.“. И така … „Епир е български“! Е, исторически … все пак.
ХаресвамХаресвам
А в „южен“ Епир? Българските етноними?
Започвам със селото Вургарели/Булгарели (Βουργαρέλι) на южните склонове на планината ЧУМЕРКА. Погърчена на АТАМАНИКА. До селото се намира Червената църква, идентична като изпълнение с една от охридските посветени на Богородица. Със сигурност са ги строили едни дюлгери.
Езерото Вълкария/България югозападно от Воница край пътя за Лефкада и при морето. Соленоводно заради нахлуването на морска вода в него.
А българските имена на основните планински масиви и в „южен“ Епир и Етолоакарнания?
Като Велухи, Вардуша, Гиона … и планината Вулгара/Булгара в близост до звучното Смоково със Смоковските бани, но това е вече Тесалия. И т.н. и т.н. А областите Аграфа и Кравара по османско време се числели и приспадали към Тесалия.
ХаресвамLiked by 1 person
В южен Епир етнотопонимите са описани от Макс Фасмер и включени в монографията му Die Slaven in Griechenland (1941,1970)
https://macedonia.kroraina.com/en/mv/index.html
ХаресвамХаресвам
За най-голямо съжаление, трудът на Фасмер си остава ВСЕ ОЩЕ непреведен и неиздаден на български. Както и Фалмерайер с едно изключение.
За толкова години от излизането му на немски през 1941 година трябваше поне някоя българска институция с издателство да се бе ангажирала с това народополезно дело! Уви! Преводът несъмнено трябва да е колективен, на полиглотско ниво и с участието на историци.
Трудът му си е ФУНДАМЕНТАЛЕН несъмнено, но по отношение на базата данни по обективни причини – непълен. Заимов в разни аспекти го допълва и продължава.
Новогръцката защита ми е най-смешна на ФУНДАМЕНТАЛНИТЕ ДОПУСКАНИЯ още на Фалмерайер. Славянските заемки в новогръцки били през албански. Почти всички арванитовлашки топоними на територията на Гърция звучат на български познато и „по нашенски“. Да не говорим, че теорията за Балканския езиков съюз е формулирана, презентирана и възприета след смъртта на Фасмер.
А и гръцкият езиков спор е също така решен след смъртта на Фасмер, с налагането на димотики като езикова норма. Така че, „гръцкият езиков измерител“ е променлива и относителна величина в анализите на Фасмер правени по време на Втората световна война, но все таки звучащи БЕЗПОЩАДНО АКТУАЛНО за историческата истина от лингвистична гледна точка!
ХаресвамLiked by 1 person
Според Викентий Макушев с неговите „Исторически изследвания за славяните в Албания през Средновековието“, излезли през 1871 г. – в Янинския окръг на Османската империя, от 555 регистрирани ойконима – 228, т.е. 41% от всички са славянски, разбирай български! Според Макс Фасмер, който вади славянските топоними от две карти от XX век – в Янинско, разбирай Епир, се намират 418 топонима от славянски, разбирай български произход! Арта с прилежащата й околия е присъединена към Гърция през 1881 г., следователно по времето на Макушев е влизала в Янински окръг и териториалните разлики между (ново)гръцкия Епир и османския Янински окръг, ако има такива – са минимални. Не вярвам броя на новообразуваните селища за 50-60 години на територията да е значим, но в никакъв случай не надхвърля 10% от общия брой. Даже и с тази корекция – 418 от 610 дава 68-69% от всички ойконими в Епир са от български произход, т.е. 2/3 ОТ ОЙКОНИМИТЕ В ЕПИР СА БЪЛГАРСКИ!
В Тесалия обаче не е така. Нямам данни за османската област /без Фтиотида/ присъединена към Гърция, заедно с Арта – през 1881 г. Обаче Фасмер намира САМО 175 славянски (български) ойконима, при положение че днес населението на гръцките региони Епир и Тесалия е в бройно съотношение точно 1:2. Ако пренесем „механично“ или интерполирано броя на населението към броя на селищата, то се получава стойност от 16%. При цялата „условност“ на тези изчисления, защото не цялата топонимия на Фасмер е ойконимия, а и Фасмер има многобройни пропуски все пак. Въпреки всичко, ИЗВОДЪТ Е КАТЕГОРИЧЕН: ЕПИР ЕТНОГРАФСКИ Е ПРЕОБЛАДАВАЩО БЪЛГАРСКИ КЪМ НАЧАЛОТО НА 19 ВЕК! Включая и планинските области на днешна Централна Гърция (Етолоакарнания, Евритания и Фокида при Фасмер на картата), означавани като ЛИВАДИЯ В НАЧАЛОТО НА 19 ВЕК.
ХаресвамLiked by 1 person
Всъщност броя на сменените българо-турски ойконими в Тесалия (присъединена към Кралство Гърция през 1881 г.) е 466:
https://www.thessaliatv.gr/news/20007/oi-palies-onomasies-twn-xwriwn-ths-thessalias/
Обаче има и много несменени от същия произход. При това САМО ойконими. Като ТИРНАВО(С) примерно, петият по големина град в Тесалия. Следователно в Тесалия по най-груба сметка поне половината от топонимията е от негръцки произход. ПОНЕ!
И откъде на юг започва същинската новогръцка етнография – от Ламия, както подсказва Краунакис, от славните Термопили или може би от Това – най-древния град на Древна Гърция?
ХаресвамLiked by 1 person
Въобще в историята на съвременна Гърция, както и в историята на българите през XIX век, има една съвсем ясно определима ГРАНИЦА за разпознаване „свой-чужд“. От която насетне връщане назад – няма! А преди това от времето на учредяването на етерията /номинално 26 септември 1814 г./ или от края на Наполеоновите войни и Виенския конгрес най-общо казано – 1815 година – до смъртта на приятеля на Раковски – Колетис/Колето и „пролетта на народите“, т.е. края на 1840-те с томоса от 29 юни 1850 година – ВЪВ ВЗАИМООТНОШЕНИЕТО МЕЖДУ ДВАТА ЕТНОСА НЯМА НЕГАТИВИЗЪМ, А ДОРИ НАПРОТИВ!
През тези 35 години българите НАЙ-АКТИВНО УЧАСТВАТ В ГРЪЦКАТА ЗАВЕРА. И като паликари, и като народни водачи. В контекста на РУМ МИЛЛЕТ донякъде умишлено не се прави разлика на тази етническа плоскост и от двете страни. Нещо повече – българите съвсем определено СИМПАТИЗИРАТ НА ЕТЕРИЯТА И Т.НАР. ГРЪЦКА ЗАВЕРА, ВИЖДАЙКИ ПОСРЕДСТВОМ НЕЯ „ШАНС“ ЗА ЦЯЛОСТНА ПРОМЯНА НА СТАТУКВОТО НА БАЛКАНИТЕ. Все пак „гръцката завера“ започва … във Влашко. Това никога не трябва да се изпуска и забравя! И е много издайническо за народната подкрепа на Балканите с която се ползва етерията и каква е каузата на етерията – в никакъв случай онази в която се превръща „националната кауза“ на Кралство Гърция след Кримската война и особено след преотстъпването на Йонийските острови на младото кралство от Велика Британия с възцаряването на новия монарх – Георгиос I. В крайна сметка „преломното време“ по „опознавателната“ свой-чужд са 1850-те и 1860-те години.
Преди тази граница какво се вижда: Както отбелязва от българска страна проф. Магдалена Костова-Панайотова в своите „образи в криво огледало“ – в българската литературна продукция до средата на XIX век преобладава тенденцията образът на гърка да се представя положително, като постиженията на древна Елада във всички области на знанието (по инерция от Просвещението) са отбелязани нееднократно. По българските земи никнат т.нар. и известни днес от историографията Елино-български училища, като първото такови се счита основано от Емануил Васкидович в Свищов през 1815 г. Нищо случайно, нали? Отделно от това, постфактум се изяснява, че „преданието за изгорената старобългарска библиотека в Търново“ не е нищо повече от легенда, при това съчинена „най-рано“ през 1850-те години или с други думи ТАЗИ ЛЕГЕНДА Е ПРОВОКИРАНА ОТ ПРЯСНО ПОЯВИЛИЯ СЕ РАЗРИВ, А ПОСЛЕ И РАЗЛОМ – В ГРЪКО-БЪЛГАРСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ С НАЧАЛОТО НА 1850-ТЕ ГОДИНИ!
От другата страна какво е отношението на гърка, т.е. поданика на кралството най-вече – към българите. Давам думата на Алексис Политис: „… Новогръцката интелигенция открива и регистрира националните искания на българския народ за първи път, мисля, през 50-те години на ХІХ в. … Внезапно обаче, особено след Кримската война, гърците установяват, че добрите съседи могат да станат особено опасни; те претендират за същите територии за собствената си бъдеща национална държава – изненада, която не е приятна. И особено важно за анализа, който следва, е, че изглежда гърците не притежават способностите и информацията, които биха им позволили да осъзнаят действителните измерения на това явление. … Е единство е съществувало. Или да го кажем по-точно, някои днешни различия тогава са липсвали. Основното разделение все още е било православен/мохамеданин (по-точно: неправославен) и в тази дихотомия българите и гърците са се намирали заедно на единия бряг. … През 1851 г. сблъсъците между двете народности вече трайно са започнали във Филипопол или Пловдив. …“.
Съвсем НЕСЛУЧАЙНО 11 МАЙ /ДНЕС 24 МАЙ/ СЕ ОТБЕЛЯЗВА ТЪРЖЕСТВЕНО ЗА ПЪРВИ ПЪТ НА 11 МАЙ 1851 ГОДИНА В ЕПАРХИЙСКОТО УЧИЛИЩЕ „СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ“ В ПЛОВДИВ ПО ИНИЦИАТИВА НА НАЙДЕН ГЕРОВ, КАТО ПРАЗНИК НА КИРИЛ И МЕТОДИЙ – СЪЗДАТЕЛИ НА ГЛАГОЛИЦАТА!
Политис дава гръцкото обяснение за разрива с две причини – външни фактори /абсолютно основателно – Англия и Франция, като две от трите гарантки на малка Гърция се подготвят за Кримската война/ и слабата патриаршеска пропаганда сред българите – напълно несъстоятелен аргумент, издаващ непознаването на „другия“. До смъртта на Колетис през 1847 г. издигнатата от него МЕГАЛИ ИДЕЯ НЕ Е ТЪЖДЕСТВЕНА С ГРЪЦКАТА НАЦИОНАЛНА ИДЕЯ, КАТО ВТОРАТА ПО СЪЩЕСТВО РЕВИЗИРА ПЪРВАТА ПРЕЗ 1860-ТЕ ГОДИНИ, НО НЕ И ТЕРИТОРИАЛНО /през 1865 г. са разпуснати старите руска и френска партии, а номинално английската остава да тлее до 1873 г./ . Идеята на Колетис визира Византия, а идеята на Папаригопулос – Древна Гърция, чиято средновековна история е византийската (sic!) – non-sens?! Византия не е Гърция, да ме прощава Папаригопулос!
И нещо ТРЕТО от годината на изкристализирането на „голямата идея“, с което съм напълно съгласен с Политис – след въстанието от 3 септември 1843 година на борците и последвалата първа гръцка конституция от 1844 година: „… грешки прави и гръцката политика. Защото с въпроса за вътрешните и външните гърци, т.е. с разделянето на гърците на такива, които са родени в границите на свободното кралство, и останалите, охлажда елинофилските чувства на Балканите и засилва тенденциите към разделение. Като коментира атмосферата след Конституционното събрание от 1844 г., когато това разделение става и официално, Пинелопи Лидорики, придворна дама на кралица Амалия, отбелязва много по-късно: „Това събрание не се ограничи до разделението между краля и народа, но пристъпи и към разделението на гръцкия род, като в мъдростта си създаде външните и вътрешните гърци […] този бяс на разделението от братята ни донесе една независима България и едно силно румънско кралство. Кой българин или румънец до 1843 г. можеше да помисли, че не е грък? Смяташе се за обида, ако някой дръзнеше да го нарече негрък, а сега смята за обида, когато го наричат грък. Тогава университетът ни беше пълен с румънци и българи, а гръцкият беше езикът на управлението в техните земи.“.“. Фактите потвърждават този ИЗВОД, след като през 1840 година в Атина е създадено „Славянобългарско ученолюбиво дружество“ от Иларион Макариополски и Иван Добровски, разпуснато през 1843 година, което пък е заместено от учредения през същата тази 1843 година в Атина „Трако-славяно-български комитет“ под председателството на Хаджи Христо Българина, от който комитет Хаджи Христо е избран за делегат и представител в Учредителното събрание по приемането на първата гръцка конституция!
Така че, 1844 година бележи „началото на края“ на гръко-българския повсеместен разрив, завършил точно след 20 години – през 1864 година, когато на трона се възкачва Георгиос I, а в Цариград „великденската акция“ е вече отминало събитие. Същата 1864 година в Константинопол акостира граф Николай Павлович Игнатиев, приеман /по Политис/ за автор на „кошмарният за гръцките (АНГЛИЙСКИТЕ) блянове Санстефански договор – вероятното му прилагане би означавало край на експанзионистичните стремежи“ на малката гръцка държавица.
И да се върнем към началото на „разказа“ – 1815 година, когато „елините, българите, власите, сърбите и албанците образуват днешните нации, като всяка от тях има своя език. Всички тези народи обаче и останалите, които обитават Изтока, обединени чрез вярата и Църквата, образуват едно тяло и една нация под името гърци или ромеи. Така османското управление, когато се обръща общо към поданиците си, православни християни, ги назовава общо ромеи, а патриарха нарича винаги патриарх на ромеите; когато обаче иска да говори само на един от тези народи, тогава го разграничава с основното му име“. За автори на този текст са подозирани Игнатий Угровлахийски, Кирилос Ливериос или Платон Франгиадис, НО НАЙ-ВЕРОЯТНО Е ПИСАН ОТ ИГНАТИЙ УГРОВЛАХИЙСКИ!
PS. Анализът показва, че в периода 1815-1844/50 години латентно е съществувало българско народно съзнание и никога не е преставало „да бъде“. Още предходно е било, за да бъде и постфактум! По това време е имало съвпадение на политическите цели и въжделенията на двете народностни групи.
Да се върнем назад – Яшкия мирен договор, кърджалийските безредици, Осман Пазвантоглу с неговия авер Константин Риза/Ригас Велестинлис; ямашкия бунт, убийството на реформатора Селим III и на консерватора Мустафа IV – син на българка; Махмуд II начело на „реформираща“ се империя завършила с гръцката буна, избиването на еничарите и Одринския мирен договор от 14 септември 1829 г., последван от ТОТАЛНОТО ПАДЕНИЕ НА ОСМАН – Ункярискелесийския договор от 8 юли 1833 г.
По това време на тотален османски разпад и декаданс султан Махмуд II се опитва да раздели българите от гърците, ИЗДИГАЙКИ ЗА ВСЕЛЕНСКИ ПАТРИАРСИ БЪЛГАРИ – Евгений II (1821-1822); Хрисант I (1824-1826) и Агатангел I (1826-1830), като последния е съученик на Кирил VI за когото също има съмнения за българска връзка, както и за Константий II.
ВСИЧКО СЛУЧИЛО СЕ ИМА ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ КОНТЕКСТ В „ГРЪЦКИЯ ЧАСТЕН СЛУЧАЙ“, И ТОЗИ КОНТЕКСТ СИ ИМА ИМЕ – ГОЛЯМАТА ИГРА. ПО СИЛАТА НА КОЯТО ТЕСАЛИЯ (НА ПРАКТИКА С ЕПИР И ЗАРАДИ АРТА) БЕ ТРОПОСАНА НА ГЪРЦИЯ ПРЕЗ 1881 ГОДИНА В ЦАРИГРАД – ОТ БРИТАНСКАТА ИМПЕРИЯ!
ХаресвамХаресвам
Преди броени дни излезе том IV на нова многотомна „Българска национална история“ с обем 727 стр. (“Византийското владичество и епохата на Второто българско царство (1018 г. – средата на XV в.)“. Прави впечатление ПРОМЕНЕНАТА ВРЕМЕВА ХРОНОЛОГИЧНА РАМКА за край на среднобългарския период – не 1396 г. – Видинско, макар първите данни за преобразуването във Видински санджак да са от 1430 г.; не и смъртта на Константин II Асен – Срацимир на 17 септември в Белград, а … падането на Константинопол през 1453 г.
НЕЩО НОВО: „И ако долната хронологическа граница визира гибелта на Първото царство, горната е различна от общоприетите 1393 и 1396 г. Фактите и новите изследвания показват, че Видинското царство пада под османска власт най-вероятно през 1422 г., Добруджа през 1399-а, а деспотството Загора с център Несебър (византийска формация, но с доминиращо българско население) – заедно с Константинопол през 1453 г.“.
Дотук добре. Напълно съгласен с „вдигането“ на горната граница от 1393-1396-1422-1453-та година, но защо „средата“, а не „края“ на XV век? По принцип евроцентричната историография, в която несъмнено повече се вписва византийското ойкумене, бележи края на средновековието или с „падането“ на Константинопол или с откриването на Америка в края на същия този XV век. Хайде сега: формално ли ще подхождаме или от гледна точка на обединението на българското землище под един скиптър, па бил той и османски – или ще взимаме предвид „падането“ на … Несебър? Защото след същият този XV век следва „великолепният век“, през който българските земи преживяват най-големия си демографски бум! Никоя демография не идва сама, нали така? В крайна сметка „много странно“ всички братя на Мехмед II Завоевателя измират последователно, за да остане САМО ТОЙ под еничарска опека – единствен законен престолонаследник! Майка му била славянка, разбирай каква е по народност. Управлението му стабилизира империята, правейки немислимо връщането на предходното СТАТУКВО – ВИЗАНТИЙСКОТО! КРАЙ. Да не говорим за законодателството, което е най-важното. Всичките му велики везири са „роби“ от Балканите. Вярно, не успява НАПЪЛНО да обедини под властта си балканските земи, но това е окончателно факт в първата година на властването на правнука му – Сюлейман, който превзема Белград през 1521 година. По темата ни интересува Епир – окончателно тези земи стават с последните си остатъци османски през 1499 година, когато е издигната на малките Дарданели – Kastro Moreas.
И сега нещо много интересно от „гръцката етнография“ – АРВАНИТОВЛАСИ (Αρβανιτόβλαχοι). Ето линк към статия на гръцки озаглавена Οι Αρβανιτόβλαχοι στη Ρούμελη-Στερεά Ελλάδα или „Арванитовласите в Румели – Стерея Елада“. АРВАНИТОВЛАСИТЕ БИЛИ НАРИЧАНИ ОЩЕ – КАРАГУНИ!
През 1840 г. многобройни „арванитовласи“ се преселват от османска епирска територия – на гръцка, продължавайки номадския си овчарски живот, движейки се между Аграфа и други планински райони на Евритания, но също и на Османска Албания – Епир, достигайки на юг „за паша“ до ниските области на Ксиромеро/с в Акарнания, т.е. до устието на Ахелоос. През 1856 г. техния брой е 800 семейства (около 4000 до 5000 души), обединени в 12 големи номадии, всяка от които наброява от 50 до 100 семейства. Арванитовлашки били селищата СТРАТОС – ЯНИЦА; СТРОНГИЛОВУНИ – СТУРНАРИ; ПАЛЕОМАНИНА – КУЦУБИНА; ОХТИЯ – ПАГАЙКА; АГРАМПЕЛА – ДАЯНДА; ГАЛИЦА И ГАЛЕНЦИ.
Според гръцки данни около 1856 г. арванитовласите от Етолоакарнания, разбирай МАЛА ВЛАХИЯ, наброяват около 2000 души и имат 100 000 овце, което донася на гръцкото правителство значителния тогава данъчен приход от 20 000 драхми. Густав Вайганд споменава, че през 1888/89 г. е имало 2625 жители в седемте бивши зимни села на арванитовласите в Акарнания, които постепенно се развиват в уседнали земеделски села в цялата област.
Предходно през XIX век Аравантинос споменава, че още по времето на Али паша някои групи арванитовласи се били установили изолирано в планините на Акарнания и Евритания. Пуквил ги намира по южните склонове на Панетолико, на границата на днешна Етолия с Евритания, като най-важното им селище е КОСИНА, днешното село Кокиновриси, а общата им численост оценя на 1200 семейства. През 1807 г. власите от Косина и околните села са извикани пред Али паша и се виждат принудени да напуснат домовете си в посока планините Ета и Калидромо, разселвайки се до Парнас, Хеликон и Парнита в Атика. Позовавайки се на населението на Атика, Пуквил разделя трайно установените арванити от власите, като посочва, че власите от Атика са номадски пастири и тяхното присъствие там е сезонно. През зимата някои соколари от влашките села на Пинд, но също и на Парнас, се разпръсват отвъд традиционните тесалийски зими в равнините на Беотия и Атика. Те пасат стадата си и продават вълната, която произвеждат в своите планински станове.
Още много пътешественици описват тази общност. През 1834 г. са записани в района на Аталанти, като са подобаващо оценени с богатството и труда си за малката и бедна следреволюционна Гърция. През 1852/54 г. номадски арванитовласи-пастири се намирали в покрайнините на Атина, снабдявайки атиняните с великденски агнета. Друг пътешественик по това време също намира арванитовласите в същите области, споменавайки че някои от тях са достигнали за зимата чак до манастира Дафни досами Атина. Значими арванивлашки поселища са отбелязани покрай Зейтуни/Ламия, Менденица, Молос (има спор дали това селище не е носило името РАВЕНИКА) и Екзархос – със старо име БОГДАНА.
Между 1861 и 1874 години броят на водените като аравнитовласи в почти цяла Гърция е изчислен на 12 000 души, като те се подвизавали основно по планините на Акарнания, в Аграфа, и в планините Ета и Калидромо над Термопилите. Арванитовласи имало по това време и в Морея/Пелопонес – в Аргос.
Пуквил споменава и някакви си Боянски власи или Бойски/Буйски власи в ЛИВАДИЯ/РУМЕЛИ, днес – Стерея Елада. Общността им възлизала на 11 000 души на три места – над Ипати, разбирай ПАТРАДЖИК или където Перикли Чилев намира село БОГОМИЛЪ; на юг и югоизток от КАРПЕНИСИ/КЪРПЕНИЦА /коректно/ и на север от Зейтуни/Ламия – в планината Отрис в близост до Фурка. На вторите стан им било селото АМБЛИАНИ (Άμπλιανη) в областта КРАВАРА. Жителите на Кравара слизали зимата до устието на Евинос и по-точно до „гръцкия град-герой“ – МЕСОЛОНГИ.
ХаресвамХаресвам
АРВАНИТОВЛАСИ (Αρβανιτόβλαχοι) на първо четене е безумно съчетание. Според гръцките източници:
https://www.vlahoi.net/diaspora-ton-vlahon/oi-arvanitovlahoi
https://www.protothema.gr/stories/article/803227/oi-arvanitovlahoi-remenoi-vlahoi/
Разграничаването им от останалите власи се дължало на определени културни характеристики. Етимологията на името идела от „гръкоговорящите епироти“ /каквото и да значи това/, за да бъдат различавани от останалите „албаноговорящи“, т.е. не са албаноговорящи или са – без значение! За мен единственото разумно обяснение на това словосъчетание АРВАНИТОВЛАСИ e, че ТОВА СА ВЛАСИТЕ НА ОСМАНСКА АЛБАНИЯ, която както съм уточнил до създаването на съвременна Гърция е южната част на Османска Албания, и е обхващала днешните гръцки административни области Епир и Етолоакарнания. Наричани през средновековието и ГОРНА ВЛАХИЯ и МАЛА ВЛАХИЯ, понеже това са предимно и почти само планински земи. Не трябвало да се бъркат арванитовласите с едни особени КАРАГУНИ в Тесалия – между Трикала и Кардица. Иначе те са наричани и ФРАШЪРИОТИ, понеже новогърците ги имат за „пришълци“ от едноименната област в днешна Албания – на Фрашър и Пърмет. Били наричани още власи, чобани, гоги – въобще познати и на български слова. Едно от селищата в района на Аргирокастро обитавано от въпросните арванитовласи се казвало СУХА. С това име било упоменато в хрисовул от 1080/82 г. Според гръцката „Прото тема“ от тези арванитовласи се отделили онези преселили се в днешна североизточна България, което преселение е отразено от Яранов в неговото изследване „Преселническо движение на българи отъ Македония и Албания къмъ източнитъ български земи презъ XV до XIX вѣкъ„.
АРВАНИТОВЛАСИ обаче се срещали в Тесалия, Румели/Ливадия и Македония! Арванитовласи се преселили в Румъния през междувоенния период /ПСВ и ВСВ/, главно от Централна Македония, но и от района на Корча в Албания – основно в Северна Добруджа. Името им КАРАГУНИ идело от турски и значело „чернодрешковци“, за разлика от околните им „белодрешковци“ – арванити, епироти и прочие, както било означавано местното население на Епир в предимно новогръцките източници. И още нещо интересно – някои местни бейове били придошли към Епир от Станимака, т.е. днешния Асеновград (според Панайотис Аравантинос в неговата „Хронография на Епир“). Прави впечатление, че арванитовлашките села имат като ойконими българско и познато ни звучене. В Тесалия групи арванитовласи достигали със стадата си до Магнезия и пагаситийския залив. За това докъде на юг се срещали тези „власи“ е отбелязано в предходния ми коментар.
Прави и впечатление, че всички основни топоними в Епир са с двойни имена, дублирани на гръцки от … български. Ойконими: ЯНА – ЙОАНИНА; АРТА според една от двете възможни етимологии също идела от БАЛТА; ВРАХОРИ – АГРИНИО; ИГУМЕНИЦА, ПРЕВЕЗА, ВОНИЦА и най-големите езера въобще в Гърция: ЦАРОВИЦА – ТРИХОНИДА, СТАНО или БАЛТОС – АМБРАКИЯ, ВРАХОРИ – ЛИЗИМАХИЯ, ОЗЕРОС, ВУЛКАРИЯ, разбирай БЪЛГАРИЯ.
Прави впечатление, че от този „езерен район“ е родом новомъченика на православието – КОЗМА ЕТОЛИЙСКИ. Видно от житието му, Козма бил през 1760-те години на проповедническа мисия в Тракия и в частност в Пловдивско, където пребивавал по заръка на своя земляк и вселенски патриарх Серафим II, който предходно е пловдивски митрополит! Интересно в пловдивско Козма на гръцки ли е проповядвал, или е знаел друг език … като майчин? Между другото точно Серафим II кани Евгений Вулгарис/Булгарис от Атонската академия – в Цариград, за да реформира Великата народна школа!
В Горичкия манастир (Ιερά Μονή Εισοδίων της Θεοτόκου Μυρτιάς) има запазен надпис на среднобългарски език от 1491 година. Има и една много интересна църква, бивш католикон на православен манастир от X век /когато се предполага, че тази земя е под българска власт/ – т.нар. Богородица/Панагия Панаксиотиса, намираща се между планините ВАРАСОВА и КЛОКОВА. Двете имена не звучат по гръцки, нали?
ХаресвамХаресвам
Не мога да се съглася с Петър Коледаров от неговата „Политическа география на средновековната българска държава, Част I“ на стр. 51 и 55: „Съдейки по изброените в грамотите епархии, почти целият Епир също е бил в българска територия по времето на Петър, от което следва – и при цар Симеон. Това не може да се твърди обаче с положителност за най-южния му край, около средището на Никополската тема, защото епархиите на юг от Бутрот и Янина: Козъл, Риги, Орея, не могат да се локализират и отъждествяват със сигурност. По това време, изглежда, Самуил присъединил към Деволския комитат южния край на Епир – на юг от Бутрот и Янина, където са неотъждествените със сигурност епархии Козъл, Риги и Орся от Охридската българска архиепископия.“. И южният край на Епир и цялата територия на днешната гръцка административна област Етолоакарнания до Лепанто/Навпакт – са били под българска власт и църковна юрискдикция, с изключение на самото крайбрежие, при това не цялото. Дори по някое време и Морея, дн. Пелопонес.
Новогръцката легенда за „седемте арванитовлашки села/катуна“ много ми напомня за седемте славянски племена. Тази предимно и по-точно – почти изцяло планинска земя е осеяна ПОНЕ от ранното средновековие с тази и такава топонимия, както ойконимия в началото на XIX век, преди смяната на топонмите в Гърция: СТРАТОС – ЯНИЦА; СТРОНГИЛОВУНИ – СТУРНАРИ; ПАЛЕОМАНИНА – КУЦУБИНА; ОХТИЯ – ПАГАЙКА; АГРАМПЕЛА – ДАЯНДА; ГАЛИЦА; ГАЛЕНЦИ; ВЪРВИЦА – АВЛАКИ; ЗЕЛИХОВО; ЗАВИЦА – АРХОНТОХОРИ; БЛИЗАНА/ВЛИЗАНА; ДРОМИЩА; СИВИЩА – ЕЛИНИКА; ДРАГО МЕСТО; ТЪРНОВА – КИПАРИСОС; БРЕШАКО – КЛИСОРЕВМАТА; БИЧОВО – ЛЕФКА; МУРСТАНО – ЛИЗИМАХИЯ; ЛЮЛЕКА; ГОРИЦА – МИРТИЯ /над което се намира едноименния манастир със запазения надпис на среднобългарски от 1497 г./; ДОМНИЩА – не бива да се бърка с ДОМНИЦА в съседство в дем Карпениси; РУСЕЙКА – НЕАПОЛИ; АНДРОВИЦА – НИСАКИ; МЕДЕНИКО – ПАНАГУЛА; МАНДАНИЦА – ПАНТАНИСА; ПОДОЛОВИЦА – ПЕНДАЛОФО за което има сведения още от XIII век; БЕЛА УСТА – ПИРГИ за което също така има сведения още от XIII век; СОВОЛАКО – ПСИЛОВРАХОС; РАЙНА; ДУНИЩА – СТАТАС; ЛЯСКОВО – ФЛОРИАДА; ДЕРИКОВО – ХАЛИКИ; ХРИСОВИЦА; ПЛАТИПОРО – АВАРИКОС; ЗАКОНИНА – ПАЛЕОКАРИЯ; ПРОСТОВА – КАЛИТЕА; МАКРИНО; БЕРБАТИ; БОТИНО, БУРЛЕЗИЯ; АРАХОВА; ЛИГОСТИНА – ПЕРИСТЕРИ; ЧАЛИКИ – ПАНЕТОЛИО; КЕРАСОВО; ЧУКА и списъка може доста да продължи. Тези над 30 села само на първо четене, без да броим към тях района на КРАВАРА с 63 села със също така български имена, както и районите на ЛИДОРИКИ и КАСТРИОТИЦА с още около 20 села прави към 120 български ойконима, запазили се към началото на XIX век – в Етолоакарнания и съседната Фокида на изток към ОМФАЛА – ДЕЛФИ. Което навежда на извода, че няма как да се е опазило това българско именно богатство без същата ЕТНОЛОГИЧЕСКИ или най-малкото – благоразположена към това население ВЛАСТ. В този район. И тази власт е освен българската, също така османската, а и местната епиротска от времето на т.нар. ЕПИРСКО ДЕСПОТСТВО. Няма какво да се чуди Петър Коледаров, че огромни територии, включващи и днешната западна част на държавицата Северна Македония /БАРАБАР С ОХРИД/ – преминават „без бой“ под властта на т.нар. Епирско деспотство, а после и на Османската държава/империя. Тези политически формации ПРОСТО СА ВЪЗПРИЕМАНИ КАТО, ИЛИ ПРОСТО СВОИ по подразбирането „свой – чужд“. Това е моето РАЗУМНО обяснение!
Крепостта ИПАТИЯ или НОВАТА ПАТРА не спасява този планински район наричан за политическо благозвучие днес Средна/Континентална Гърция – от побългаряване! Крепостта е именувана така заради „чудодейното избавяне на Патра“ от обсадата на морейските славяни през 805 г., а самото име НОВА ПАТРА, или по османски ПАТРАДЖИК – е за първи път засвидетелствано през 869 година, явно „в чест“ на успешно свалената славянска обсада на СТАРАТА ПАТРА. През XIII и XIV век, а и XV век, тези земи ведно с Епир и Тесалия, САМО НОМИНАЛНО и за кратко се признават за подвластни под сюзеренитета на Палеолозите, а реално са независими с менкащи се местни владетели от династиите Комнин Дука, Орисини, Токо и разбира се са били и под властта на небезизвестния ЦАР Стефан Душан – внук на цар Смилец. Да не говорим и че, много византийски военни фамилии като Глава, Врана, Радини … са също така с български произход /публикация на Пламен Павлов в „Труд“ със заглавие „Средновековните българи в чужбина“ от 11.09.2020/.
ХаресвамLiked by 1 person
И за да завърша тази по-скоро историческа тирада на база „епирски“ етноними, давам следното ЗАКЛЮЧЕНИЕ:
Независимо от „веруюто“ дали траките са славяни – земята на древен Епир, в т.ч. планинските области на югоизток от областта – досамия ОМФАЛ НА ДРЕВНА ГЪРЦИЯ – е населявана не от елини. Самите епироти са определяни от древните елини като „варвари“. Майката на Александър Велики – ОЛИМПИАДА МАКЕДОНСКА – е епиротка. Това е от значение с оглед „своенето“ от средата на XIX век насам на територията на някогашните римски провинции Стар Епир и Нов Епир – от така възникналата (ново)гръцка държавица в началото на 1830-те години – ЗА СМЕТКА НА (ПОНЕ) СРЕДНОВЕКОВНОТО БЪЛГАРСКО ЕТНИЧЕСКО ЗЕМЛИЩЕ! Ако възприемем т.нар. автохтонна теория за произхода на българския народ – ЕПИР Е НЕ САМО ЧАСТ ОТ СРЕДНОВЕКОВНОТО, НО И ДРЕВНОБЪЛГАРСКО ЕТНИЧЕСКО ЗЕМЛИЩЕ. Естествено новогръцкото своене е изцяло инспирирано и логистирано по време на „голямата игра“ от англичаните, наследени в средата на XX век – от американците.
Със сигурност с началото на средновековието, белязано от т.нар. велико преселение на народите и юстиниановата чума, Епир с прилежащите му планински области на югоизток до Делфи е плътно населен от българските славини. Като такъв става българска държавна територия при владетеля Пресиян I, и остава българска територия до самото ликвидиране на българската държава през втората половина на 1010-те години, т.е. за период от повече от век и половина – близо два, през които Епир е изцяло български и си остава такъв и по време на последвалото византийско владичество. Остава такъв – етнологически! Старото население на областта, доколкото е имало такова разбира се, е поприбрано по крайбрежието и йонийските острови в образуваната византийска навпактска тема – през втората половина на IX век. Древногръцко население в темата със сигурност е имало, но на островите и по крайбрежието. За вътрешността – по-скоро не! Доказателство за българска (и църковна) власт над областта е епархията на Охридската архиепископия – КОЗИЛ, която по всяка вероятност се е намирала край днешното село Амбелакиотиса, което до 1927 година носи името КОЗИЦА, и край което село са разкрити основите на ЦЕЛИ четири стари църкви, включая се намира и средновековен православен манастир днес. Цялата тази територия досамия Навпакт/Лепанто е освободена от византийска власт по времето на въстанието на Петър Делян, което е сигурно историческо и етнологическо доказателство в насока – Епир е средновековна българска земя до 1040 година! Освен това е налице е друго СИГУРНО косвено доказателство ЗА ТОВА – НАЛИЧИЕТО НА СЛАВИНИИ В МОРЕЯ. Които според Йордан Захариев са заселили Морея, преминавайки през теснината североизточно от Патра. От Патра на срещуположния континентален бряг се виждат двете ниски планини със запазени негръцки имена – ВАРАСОВА (с древногръцко название Халкида) и КЛОКОВА (с древногръцко име Тафисос).
С идването на Комниновата династия на власт, асимилационния процес, доколкото го е имало, е пресечен! Аргумент за последното е „секването“ отведнъж с идването на Комнините – на хроничните български въстания до началото на 1080-те години. През XI и XII век не настъпват значими етнически промени в Епир, за разлика от Атика, Коринт, Арголида, Беотия и донякъде Тесалия в крайбрежните и прилежащите й равнинни райони, в които остава базирано основно новогръцкото население, със своя Егейски епицентър. С превземането на Константинопол от латините/франките през 1204 г. се появяват първите български исторически паметници за (ново)гърци, което в Епир обаче са най-много малцинство. Което се удостоверява от държането на епирската армия в знаменитата битка при Клокотница. Епирското деспотство се утвърждава като самостойна, но не и независима територия, след битката при Клокотница. НО ПОД СКИПТЪРА НА БЪЛГАРСКИЯ ЦАР. С НЕЗАВИСИМА ПАТРИАРШИЯ В СТОЛИЦАТА ТЪРНОВО ОТ 1235 ГОДИНА. Последният извод е представен аргументирано в дискусията „Солун и Епир под върховната власт на цар Йоан II Асен след 1230 г.“ между Пламен Павлов и Тенчо Попов от пролетта на миналата година – има я качена в YouTube. Не съм съгласен обаче с наименованието „западногръцко“ за Епир! След смъртта на Иван II Асен няма нито политическа, нито етническа промяна в областта! Тя остава съвсем самостойна до „възстановяването на Византия“ от Палеолозите. При Палеолозите Епир със съседна Тесалия и планините между тях, е отново както при българския цар Йоан/Иван – самостойно владение, поставено само номинално под скиптъра на императора по силата на ойкуменето! Епир за да се държи и донякъде задържи САМОСТОЕН през XIII-XIV век, се обуславя от (физико)географския фактор. Връзките на изток през планинския МЕЧОВСКИ венец са трудни и крехки. По османко време тези проходи са поверени на специална категория подвластно население – АРМАТОЛИ. Коронясаният за ЦАР В СКОПИЕ внук на стария цар СМИЛЕЦ – СТЕФАН ДУШАН поставя под скиптъра си Епир, носейки титлата ГРАФ НА ВЛАХИЯ. Опит за поставянето на Епир отново под властта на АСАНИТЕ/АСЕНЕВЦИ е уговорката за династичен брак между Теодора, най-малкото дете на деспот Срацимир и Кераца Петрица – и Никифор II Орсини. Никифор обаче така или иначе загива в знаменита битка при Ахелой през 1359 година, която битка за Епир е местната алюзия за една друга знаменита битка при един друг Ахелой – ЗА БЪЛГАРИЯ! След битката при Ахелой Епир следва изцяло балканския/българския модел на феодална раздробеност, който ЕСТЕСТВЕНО ПРИКЛЮЧВА С НАЛАГАНЕТО НА ОСМАНСКАТА ВЛАСТ.
По османско време Епир е познат под ендонима ЧАМЕРИЯ, и е означаван от западноевропейската картография като част от ОСМАНСКА АЛБАНИЯ. За последно е владение на небезизвестния дори от „граф Монте Кристо“ – Али паша. Около чийто двор е групирано предходно едно от революционните ядра на последвалата насилствена смърт на пашата – ЕТЕРИЯ, наричана още и ГРЪЦКА ЗАВЕРА по пример и аналогия от ГРЪЦКИЯ ПРОЕКТ на Екатерина Велика. До 1840-те години Епир е приеман от първите му тогавашни етнографи като негръцки – това са Фалмерайер, Венелин, Раковски.
Гръцко население несъмнено средновековен Епир е имал, но то е крайморско и по крайбрежните йонийски острови! Това се доказва от културата и в частност от специфичната сакрална архитектура на Арта, която бидейки част от византийската култура и изкуство, а най-близка и родствена с българската. Обаче в Арта има запазени и две джамии, на едната от които съвсем отчетливо СЕ ВИЖДА КОРНИЗА „ВЪЛЧИ ЗЪБ“, който е ВЪЛЧА МАРКИРОВКА НЕ САМО ЗА БЪЛГАРСКИЯ ХАРАКТЕР, НО И ПО СЪЩЕСТВО – ПОНЕ ЗА БЪЛГАРСКА ДУХОВНА ВЛАСТ!
PS. Според преброяванията на Кралство Гърция, населението й през 1861 година, т.е. след великденската акция, е 1 096 810 жители. През 1870 година, т.е. с учредяването на Българската екзархия, е вече 1 457 894 жители. През 1864 година кралството се разширява с британския протекторат Йонийска република, т.е. с йонийските острови. По приблизителна оценка населението на островите към 1864 година възлиза на 236 000 жители. Поне. Което значи, че демографски Гърция се увеличава ПОНЕ с 1/4 (една четвърт) през 1860-те в резултат от английските домогвания за контрол върху държавицата – НАЛОЖЕН УСПЕШНО ЗА БЪЛГАРСКА ЕТНИЧЕСКА СМЕТКА.
Има една карта от 1981 година в книгата “Auf der Spur der ersten Griechen-Woher kamen die Mykener? Neue archдologische Erkenntnisse über die Herkunft der Griechen” на тракийска/пеласгийска Древна Гърция към 1600 г. пр.н.е., която прекрасно илюстрира АЛЮЗОРНО българо-гръцката етнография на „гръцкия полуостров“ през 1830-те и 1840-те години. И по Фалмерайер!
ХаресвамХаресвам